Руският полумесец над Черно море
Една от невралгичните точки в геостратегическото ситуиране на Руската федерация е Черноморският район. Самото Черно море дава достъп до топли води на Москва, което на собствен ред, спомага целогодишната морска съгласуваност - било комерсиална, било военна - на Русия с Близкия Изток и Северна Африка. Нещо, което не може да се случи толкоз бързо и на ниска цена през северните пристанища на страната в Бяло или Балтийско море.
По време на руския си интервал Русия, с помощта на сателитните си страни в района, бе най-близо до " затварянето " на Черно море и превръщането му в " съветско езеро ". След разпадането на Съюз на съветските социалистически републики, макар че Москва запази някои основни аспекти от стратегическите си активи в района като контрола върху Севастопол в Кримския полуостров, Русия трябваше да се приспособява към една усложнена конюнктура.
Именно в Черноморския район Москва трябваше да изживее самобитно второ " раздробяване " на руското й завещание, каквото представляваха събитията в Украйна през 2013-та и 2014-та година. За стратегическите ползи на Русия в района " счупването " на връзките сред Киев и Москва съставлява контузия, доста по-сериозна от приемането на България и Румъния в НАТО десетина години преди този момент. Усложнените връзки сред Турция и Алианса съумяват единствено ненапълно да компенсират проблемите пред Москва, които произтичат от систематичния неуспех на връзките й с Киев.
Въпреки това Черноморският район бе един от тези географски и геополитически терени, в които Русия най-бързо преодоля неудобствата си от разпадането на Съюз на съветските социалистически републики през ранните 90-те и стартира да оправдава въздействието си. За задачата Москва употребява една инструментална симбиоза от силови и цивилен средства.
Силовият вектор са формалните и неофициални формирования на Руската федерация, която същата разполага в Черноморския район.
Официалните са постоянните съветски войски и/или съветските мироопазващи сили, каквито има дислоцирани от Приднестровието през Севастопол на Кримския полуостров и някогашни грузински територии до Нагорни Карабах. Неофициалните са делегатните проски сили (например, така наречен зелени човечета в Източна Украйна, в Донецка и Луганска национални републики). Предимството на последните е опцията Москва да отхвърля публично родствената си връзка с тях (по образеца на Иран по отношение на някои шиитски милиции в Ирак). Но формалните и неофициалните формирования на Русия в района сформират силовата матрица, през която Москва концептуализира въздействието си.
Благодарение на тази силова проекция, Русия основава една мембрана към Черно море, започваща на запад от Приднестровието и достигаща до Армения и Нагорни Карабах на югоизток. Тази мембрана съставлява един съветски полумесец (заоблен горист коридор). Епицентърът на този съветски полумесец или столицата на сенчестия кулоар е надълбоко милитаризираният Севастопол в Крим.
Успоредно на този силов инструмент, Москва експлоатира и цивилен подобен. Става дума за улеснената процедура за даване на съветско поданство на хора, живеещи отвън рамките на Руската федерация. За да получат такова, претендентите не е наложително да са етнически руснаци, само че е задоволително да са просто рускоговорящи.
Идеята на тази политика е основаването на " паспортни руснаци ", които дублират наличието на силовите формирования на Москва в сенчестата мембрана на съветския полумесец към Черно море. Чрез тази политика на паспортите съветските малцинства на избрана територия се трансформират в болшинства. В Южна Осетия да вземем за пример при към 1% етнически руснаци, " паспортните руснаци " са 90% от популацията на " страната ". Същият модел се ползва и там, където етническите руснаци са малцинство (Приднестровието, Донбаска област в Източна Украйна, Абхазия) и там, където са болшинство (Кримския полуостров). Създаването на такива съветски малцинства и/или болшинства пък е мотив за интервенция във вътрешните каузи на съответната страна (прокси-държава или територия със разбъркан суверенитет).
В тази инструментална симбиоза на съветската политика по отношение на Черноморския район нормално боецът следва паспорта: съветският жител е мотив за дислоцирането на съветските войски (били те в публична или делегатна форма). Класическият образец в това отношение са военните събития в Грузия през 2008-ма година, които бяха предхождани от дейна политика на Москва на предоставяне на съветски паспорти в Южна Осетия и Абхазия.
Политиката на изнасяне напред на проведени конгломерати от жители и военни формирования на Руската федерация съставлява сухопътен аналог на милитаризацията на южнокитайското море от страна на Китай. Ако продължим аналогията с Пекин, съветските анклави на Москва към Черно Море са " очите и ушите " на Кремъл в района.
Тази политика чертае втори, неофициални граници на Руската федерация, които маркират едно по-широко съветско пространство. Това пространство е новият буфер, който Москва построява сред себе си и страни, които смята за враждебни. Това са територии, чиято цел е да всмукват спорове, тъй че те да не доближават до конституционните граници на Руската федерация. За Москва Източна Украйна е това, което е иракска Басра за Иран.
Това съветско пространство или буфер не може да се редуцира до етническата съставния елемент. В този смисъл Русия на Владимир Путин би била разбрана по-добре в имперски, в сравнение с в националистически категории. За този имперски императив етносът е тясна категория и с стеснен за упоритостите на Москва потенциал.
Затова вместо етноса, съветският език е революционната идеология, която Москва изнася. Той пробива повече, в сравнение с етносът (от Централна Европа през Кавказ до Централна Азия - рускоговорящите са повече от съветските етнически малцинства). За разлика от БВП-то на федерацията, езикът й е в топ 10 на най-говоримите.
Рускоезичното пространство е кремълската версия на западния глобализъм. Руският език за геополитическите трептения на Москва е това, което е ислямът за неоосманизма на Анкара.
Затова Кремъл " облича " езика си в паспорти и го ескортира с военни.
По време на руския си интервал Русия, с помощта на сателитните си страни в района, бе най-близо до " затварянето " на Черно море и превръщането му в " съветско езеро ". След разпадането на Съюз на съветските социалистически републики, макар че Москва запази някои основни аспекти от стратегическите си активи в района като контрола върху Севастопол в Кримския полуостров, Русия трябваше да се приспособява към една усложнена конюнктура.
Именно в Черноморския район Москва трябваше да изживее самобитно второ " раздробяване " на руското й завещание, каквото представляваха събитията в Украйна през 2013-та и 2014-та година. За стратегическите ползи на Русия в района " счупването " на връзките сред Киев и Москва съставлява контузия, доста по-сериозна от приемането на България и Румъния в НАТО десетина години преди този момент. Усложнените връзки сред Турция и Алианса съумяват единствено ненапълно да компенсират проблемите пред Москва, които произтичат от систематичния неуспех на връзките й с Киев.
Въпреки това Черноморският район бе един от тези географски и геополитически терени, в които Русия най-бързо преодоля неудобствата си от разпадането на Съюз на съветските социалистически републики през ранните 90-те и стартира да оправдава въздействието си. За задачата Москва употребява една инструментална симбиоза от силови и цивилен средства.
Силовият вектор са формалните и неофициални формирования на Руската федерация, която същата разполага в Черноморския район.
Официалните са постоянните съветски войски и/или съветските мироопазващи сили, каквито има дислоцирани от Приднестровието през Севастопол на Кримския полуостров и някогашни грузински територии до Нагорни Карабах. Неофициалните са делегатните проски сили (например, така наречен зелени човечета в Източна Украйна, в Донецка и Луганска национални републики). Предимството на последните е опцията Москва да отхвърля публично родствената си връзка с тях (по образеца на Иран по отношение на някои шиитски милиции в Ирак). Но формалните и неофициалните формирования на Русия в района сформират силовата матрица, през която Москва концептуализира въздействието си.
Благодарение на тази силова проекция, Русия основава една мембрана към Черно море, започваща на запад от Приднестровието и достигаща до Армения и Нагорни Карабах на югоизток. Тази мембрана съставлява един съветски полумесец (заоблен горист коридор). Епицентърът на този съветски полумесец или столицата на сенчестия кулоар е надълбоко милитаризираният Севастопол в Крим.
Успоредно на този силов инструмент, Москва експлоатира и цивилен подобен. Става дума за улеснената процедура за даване на съветско поданство на хора, живеещи отвън рамките на Руската федерация. За да получат такова, претендентите не е наложително да са етнически руснаци, само че е задоволително да са просто рускоговорящи.
Идеята на тази политика е основаването на " паспортни руснаци ", които дублират наличието на силовите формирования на Москва в сенчестата мембрана на съветския полумесец към Черно море. Чрез тази политика на паспортите съветските малцинства на избрана територия се трансформират в болшинства. В Южна Осетия да вземем за пример при към 1% етнически руснаци, " паспортните руснаци " са 90% от популацията на " страната ". Същият модел се ползва и там, където етническите руснаци са малцинство (Приднестровието, Донбаска област в Източна Украйна, Абхазия) и там, където са болшинство (Кримския полуостров). Създаването на такива съветски малцинства и/или болшинства пък е мотив за интервенция във вътрешните каузи на съответната страна (прокси-държава или територия със разбъркан суверенитет).
В тази инструментална симбиоза на съветската политика по отношение на Черноморския район нормално боецът следва паспорта: съветският жител е мотив за дислоцирането на съветските войски (били те в публична или делегатна форма). Класическият образец в това отношение са военните събития в Грузия през 2008-ма година, които бяха предхождани от дейна политика на Москва на предоставяне на съветски паспорти в Южна Осетия и Абхазия.
Политиката на изнасяне напред на проведени конгломерати от жители и военни формирования на Руската федерация съставлява сухопътен аналог на милитаризацията на южнокитайското море от страна на Китай. Ако продължим аналогията с Пекин, съветските анклави на Москва към Черно Море са " очите и ушите " на Кремъл в района.
Тази политика чертае втори, неофициални граници на Руската федерация, които маркират едно по-широко съветско пространство. Това пространство е новият буфер, който Москва построява сред себе си и страни, които смята за враждебни. Това са територии, чиято цел е да всмукват спорове, тъй че те да не доближават до конституционните граници на Руската федерация. За Москва Източна Украйна е това, което е иракска Басра за Иран.
Това съветско пространство или буфер не може да се редуцира до етническата съставния елемент. В този смисъл Русия на Владимир Путин би била разбрана по-добре в имперски, в сравнение с в националистически категории. За този имперски императив етносът е тясна категория и с стеснен за упоритостите на Москва потенциал.
Затова вместо етноса, съветският език е революционната идеология, която Москва изнася. Той пробива повече, в сравнение с етносът (от Централна Европа през Кавказ до Централна Азия - рускоговорящите са повече от съветските етнически малцинства). За разлика от БВП-то на федерацията, езикът й е в топ 10 на най-говоримите.
Рускоезичното пространство е кремълската версия на западния глобализъм. Руският език за геополитическите трептения на Москва е това, което е ислямът за неоосманизма на Анкара.
Затова Кремъл " облича " езика си в паспорти и го ескортира с военни.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ