Ще обичам всеки човек, когото срещна ~ Силата на прошката
Една невероятна история на американския психиатър Джордж Ричи, разказана в книгата „ Окултното значение на прошката ” на огромния съветски антропософ Сергей О. Прокофиев.
Това било през май 1945 година, в края на войната, когато Ричи бил изпратен в състава на дребна група лекари в одеве освободен нацистки концентрационен лагер, който се намирал към този момент на територията на самата Германия, близо до Вупертал, за оказване на незабавна здравна помощ на намиращите се там пандизчии. Хиляди хора от разнообразни страни на Европа, мнозина от които евреи по националност, били на границата на гладната гибел. На мнозина към този момент нищо не можело да се помогне. Така че, макар лекарските старания и усъвършенстваното хранене, всекидневно умирали десетки хора. За самия Джордж Ричи видяното в лагера се оказало по-лошо и от най-страшните прекарвания на фронта. Така се срещнах със Странния Бил Коди!
Това не било същинското му име. Така го нарекли за по-лесно американските бойци. По генезис той бил полски евреин, а същинското му име Джордж Ричи едвам съумял да разчете в документите му и, несъмнено, не могъл да го запомни. От самото начало обаче, повече от всичко го поразил необяснимият факт, че спрямо всички останали пандизчии от лагера, множеството от които едвам можели да вървят, Бил Коди изглеждал напълно друго " Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, силата му неизчерпаема. " А защото владеел пет непознати езика и бил нещо като всекидневен преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните каузи и установяването самоличността на живите и умрелите, била незаменима. Удивлението на Ричи обаче се засилило още повече, когато се срещнал от близко с Бил Коди в процеса на самата работа. Ето какво написа той за това: " Макар Странният Бил да работеше по 16 часа на ден или 15, при него не се виждаха никакви признаци на отмалялост, до момента в който ние залитахме от безсилие. От него сияеше съчувствие към затворените приятели и нееднократно това зарево ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше. "
Накрая Джордж Ричи не могъл да откри никакво друго пояснение за невероятните физически и душевни сили у Бил Коди, с изключение на догатката, че той, за разлика от всички други пандизчии, е в лагера напълно неотдавна. Какво било изумлението му, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния списък, Джордж Ричи разбрал, че той се намира в лагера към този момент цели шест години: " Ето за какво бях доста изумен, когато, надниквайки един път в документите на Странния Бил разбрах, че той е в концентрационния лагер от 1939 година! Шест дълги години той е живял на същата гладна диета като всички останали, спал е в същата зле проветрявана и цялостна с всевъзможни заболявания колиба, и все пак, това не е пораждало в него никакви признаци на физически и душевни болести. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за собствен другар. Точно към него се обръщаха лагерниците за решение на всички разногласия посред им. Едва откакто прекарах там няколко седмици, разбрах каква огромна полезност е това, че подобен човек се е намерил на едно място, където пандизчии от разнообразни националности се мразеха съвсем толкоз мощно между тях, колкото мразеха и немците. И постоянно, във всички най-остри конфликтни обстановки, които още веднъж и още веднъж възниквали в лагера и отвън него, можело да се види и чуе по какъв начин Странният Бил, обръщайки се към разсъдъка, разговарял с хора от разнообразни групи и ги съветвал да си простят един на различен. "
Доста дълго загадката на този невероятен човек оставала неразрешима за Джордж Ричи, до момента в който един път, най-сетне му доверил личната си история. Това станало откакто Ричи споделил един път, че на хората, минали през всички ужаси на лагера, е по този начин мъчно да простят, тъй като мнозина са изгубили членове от фамилията си в лагера.
Този къс роман на Бил Коди в действителност принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за опциите на силите на прошката. Поради изключителната му значимост за цялото по-нататъшно ревю, го превеждаме напълно по този начин, както е изложен в книгата на Джордж Ричи.
" Ние живеехме в еврейската част на Варшава - стартира той постепенно. Това бяха първите думи, с които той се обърна към мен - брачната половинка ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница... Аз ги умолявах да ми разрешат да умра дружно с моето семейство, те чуха, че приказвам немски, и ме причислиха към една работна група. " - Той замълча, може би още веднъж виждаше пред себе си своята брачна половинка и петте си деца. После продължи: - " Тогава аз трябваше да взема решението - би трябвало ли да отвърна с ненавист на бойците, които сториха това, или не. Решението взех в действителност елементарно. Аз бях юрист и в моята процедура постоянно виждах какво може да стори омразата с човешкия разсъдък и тяло. Току що омразата беше умъртвила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят... Ето за какво взех решението - през целия си живот, без значение дали това ще са няколко дни или доста години аз ще обичам всеки човек, който срещна.
И към това неизказано трагическо изложение Ричи прибавя: " Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек измежду всички ограничения. Тази мощ ми се откри на първо време в Тексас, в болничната стая... и последователно аз разбирах - Бог постоянно желае да се открие, а индивидът или осъзнава това, или не. "
Картина: The Return of the Prodigal Son (detail),1669, The Hermitage, St. Petersburg- (Rembrandt)
