Един студент, видимо будно и речовито момче, заяви в родния

Един студент, очевидно будно и речовито момче, съобщи в родния ефир, че ползата му към политиката се е формирал от „ тежката обстановка в нашата страна и фактът, че ми се е наложило да емигрирам, с цел да получа образованието си в чужбина ”. Е, когато даден човек е имал опцията да учи и живее в чужбина, то значи неговият краткотраен мигрантски опит не му е бил натрапен от събитията, а по-скоро е бил функционалност на избора, който е имал. Иначе някой би споделил: „ Поради компрометираното наличие на хладилника ми бях заставен да вечерям в реномиран ресторант ”. Затова е добре днешните младежи да знаят, че пред тях има благоприятни условия и варианти, в това число да се квалифицират просветително отвън страната, каквито не са съществували освен за техните родители, само че и за поколението студенти преди тях. Младите хора е редно да схващат и това, че предходните българските младежи – тези от 90-те и от началото на хилядолетието – също са емигрирали, само че постоянно не с цел да усъвършенстват познанията си, а с цел да работят в чужбина. Да извършваш несложни и повтарящи се интервенции в американска верига за бързо хранене сигурно не е толкоз имиджово, колкото фотография от добре подредена университетска среда, само че тези млади генерации, за разлика от днешното, не са били питани от никого какво избират. Понеже те в действителност са били ограничавани от събитията и не са имали избор - за тях емиграцията е била въпрос на оцеляване, а не на лукс; те са били стопански емигранти.  Не на последно място, младежите през днешния ден би трябвало да си дават сметка, че достъпността на образованието отвън страната се е обусловила като такава не тъй като виталният стандарт в Европа и Съединени американски щати е станал обезателно по-нисък, а тъй като днешна България дава по-добри благоприятни условия от предходната. Или с други думи: таксите на задграничните университети не са понижени, нараснали са се опциите на българските фамилии. Членството в Европейски Съюз и НАТО си споделят думата – от време на време с помощта на, от време на време макар българските политици. Когато Алеко Константинов написа Бай Ганьо, той осмива амалгамата от простодушна активност и филистерски нрав на преквалифициралия се от селяндур в малък буржоа човек, постоянно изразявана в децибелен ропот против порядките. Но в следосвобожденска България Алековият анти-греой – като сборен облик на порода от капсулиран социум, който по справедливи политически аргументи не е взел участие интензивно в духовно-културната циркулация на кръвоносната система на Европа – е някак разумно действителен. Може би не е изненадващо, че бай Ганьо живя и втора младост след 1989-та година, когато той, освободен от санкциониращите атрибути на социалистическата страна, потегли още веднъж „ по Европата ”, където да показа на света своята бета версия, този път след тоталитарното иго. „ Айнцу, цвайнцу, драйн, дрън! ”. Но години след измененията ние от време на време дочуваме екот, който антиципира телесната и космата фигура, която се завръща победоносно от чужбината в България. Но този път „ с тая разлика единствено, че си турил вратовръзка и също така в този момент има импозантна осанка и възприятие на лично достолепие и предимство пред окръжающите ” /по Алеко/. Завърналата се постмодерна версия на бай Ганьо театрално „ понакуцва ” с българския език, само че пък „ врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз…като нищо ” /пак по Алеко/; станала му като чорап, който може да обуе и смъкне, когато пожелае. И тази фигура още веднъж размахва пръст, с който дидактично вкарва подчиненост сред него и тукашните, основана на това, че е усвоил с туловището си европейско пространство: „ Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че аз цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей така - зяпнали са ме слушали, като им заговорвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден... че ти ли на разум ще ме учиш? ”(Бай Ганьо). А образованието в чужбина е нещо, което си коства. Не единствено поради това, което научава студентът от наличието на съответната стратегия (често с обновено и практико-приложимо естество, за разлика от българските еквивалентни), само че и заради опита, който младежът натрупа в друга лингвистично-културна среда. Най-малкото в чужбина в никакъв случай няма да те позволен да защитаваш дипломна работа на тематика „ Трансформациите в обществения облик на Азис ” (университетите в Съединени американски щати и Европа имат стеснение от друг темперамент, индоктринацията, само че това е друга тема). Затова не би трябвало да разрешаваме на политиците да трансформират Харвард в политическа марка, заради което, рано или късно, образованието в чужбина да бъде окарикатурено около тези политици; да бъде превърнато в мотив за подигравка в обществените мрежи и подхвърляне на смешки (като тази на Кърт Вонегът, който е споделил, изтъквам по памет, че множеството деца не могат да си разрешат да посещават Харвард и да бъдат дезинформирани). Не би трябвало да разрешаваме на политиците да вършат и нещо друго: да основават предпоставки за разделяне на българските студенти на такива, които са приключили висшето си обучение в страната и на такива, които са създали това отвън нея. И двете групи имат опит, който не би трябвало да бъде въвеждан в режим на противоборство, а в противен случай, да се добавя. Българските студенти би трябвало да осмислят себе си като хора от един тим и да работят като подобен. Но не и да се трансформират в играчка в ръцете на политици, които основават политически капитал от сеенето на разделения. В свое изявление пред „ Фигаро “, представено по „ Гласове “, американският професор по политическа философия Майкъл Сандъл споделя, че „ нормално избираме добре образовани хора да ръководят. Но това, което прави индивида кадърен да ръководи, е освен технократичната експертиза. Това е също идентификацията с всички членове на обществото. И от време на време прекомерното образованият може да ви откъсне от действителността ”. За страдание, връзката сред образованието и реализацията, в това число политическата такава, е не толкоз твърда, колкото би ни се желало и колкото тя щеше да бъде в едно заслужено общество (Иван-Вазовият чорбаджи Марко „ гледаше угрижено по какъв начин животът не даваше ни работа, ни самун на ония, които излазяха от учебно заведение ”). И, несъмнено, Майкъл Сандъл не е единственият, който обръща внимание върху това, че за сполучливото ръководство са нужни качества, единствено едно от които е експертната подготовка. Но позоваването на американския професор по политическа философия се прави поради статута му на учител в Харвард, съществена препоръка за легитимност в България тези дни. Българските студенти – без значение къде получават своята просветителна подготовка – би трябвало да изискват качество на ръководството, което нормално е композиция от познание и благоприятни условия. Като формула за такава си остава общественик като Константин Стоилов – образцов образец за благодетелен и високообразован, само че непретенциозен човек, който е бил сполучлив управленец и остава като значка на ревера на България.  И при все това значително политици са работили за това България да бъде в Европа освен географски, само че и политически, то по време на ръководството на един общественик страната ни се е движела в тази посока не със здравословни стъпки, а с лудешки скокове (на негов декор, даже уверен европеец като Константин Стоилов е работил по-плавно, в случай че щете даже, по-мъдро). Уви, въпросният общественик, преди още да се потвърди като подобен, е бил изключен от Духовната семинария в Одеса след двугодишен престой. Повтарям: изхвърлен след две години престои в Духовната семинария на Одеса. С сходно безчинство в CV-то, в случай че ще и в него да написа „ обща стихосбирка с Христо Ботьов Петков ”, забравяш за Харвард и се завръщаш в родно Търново. Но това значи ли, че би трябвало да зачеркнем Стефан Стамболов? *** доктор Мартин Табаков е ръководител на Института за дясна политика. Бивш консултант към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.