Когато некомпетентността струва животите на 116 деца
Един от учителите в началното учебно заведение, където учи дребният Джеф Едуардс, таман стартира урока по математика за деня, когато в далечината се чува злокобен екот. „ Следващото нещо, което си припомням, беше по какъв начин се събуждам “, споделя Джеф по-късно. „ Десният ми крайник беше забит в радиатора и от него се изливаше вода. Бюрото ми беше приковано към корема, а на лявото ми рамо имаше глава на момиче. Тя беше мъртва. “
През идващия час и половина тогава 8-годишният Едуардс се мъчи да диша, до момента в който съучениците му, хванати под проливен дъжд от втечнени въглища, викат към него. „ С всяка минала минута “, споделя той: „ те ставаха по-тихи и по-тихи… заровени и без въздух. “
Около 11:00 часа някой вижда кичур от русата коса на Едуардс измежду руините. Пожарникар употребява секира, с цел да освободи младото момче отдолу под бюрото му, след което го прекарва на безвредно място. Едуардс, десетото дете, избавено тази заран, е последният оживял, изваден от отломките.
Общо в бедствието на 21 октомври 1966 година умират 144 души, 116 от които са възпитаници в уелското градче Аберфан в младежката школа Пантглас. Трагедията съгласно Чери Джексън от BBC News е „ неточност, която коства на града децата му “. По думите на арбитражен съд, формиран, с цел да проверява случая, той „ можеше и трябваше да бъде предотвратен “.
Преди свлачището
След свлачището
Подобно на последните няколко дни, сутринта на бедствието заварва Аберфан, градче в южен Уелс, дом на към 8000 миньори на въглища и техните фамилии, затънали във влажна мъгла. 240-те възпитаници, записани в учебното заведение, отиват към дневните си занятия под дъжд, само че малко на брой са фокусирани върху времето. Вместо това диалозите на децата са съсредоточени върху проектите им за идната междусрочна почивка: След заседание в ранния следобяд всички възпитаници излизат в отмора.
Няколко години по-рано локалният съвет се свързва с Националния ръб за въглища, който ръководи близката мина „ Мертир Вале “, с цел да изрази опасения по отношение на купища боклуци от въглища, получени по време на рандеман, ситуирани тъкмо над учебното заведение Пантглас.
„ Считам го за извънредно сериозен проблем, защото отпадъчната маса е толкоз течна, а наклонът – толкоз стръмен, че тя не би могла да остане на място през зимното време или при един по-силен дъжд “, написа един от инженерите в писмо през юни 1963 година НБВ освен пренебрегва тези недоволства, само че и внушава закани за прехраната на града. Според BBC News, профсъюзният колос показва желанията си ясно:
По времето на бедствието въпросният връх, номер седем, се издига на към 30 метра над земята и поддържа близо 230 000 кубически метра боклуци. Разположена над под земята извор, затрупан с шуплест пясъчник, грамадата е много нестабилна и с помощта на неотдавнашното дъждовно време е извънредно разредена.
„ Мислех, че ми се привижда “, споделя кранистът Гуин Браун по-късно на проверяващите. „ Тогава тя се издигна много бързо, с голяма скорост… Някак си излезе от депресията и се трансформира във вълна – това е единственият метод да го опиша – и се спусна надолу към планината. “
Според Стив Хамфрис от History Extra, 15-метрово „ цунами от наслойка “ се спуска по хълма със скорост над 120 километра в час. Свлачището навлиза в прогимназиалното учебно заведение Пантглас, разбивайки стените на четири класни стаи и заливайки тези вътре в потоп от дебела наслойка като плаващ пясък.
В момента след заливането в региона настъпва злокобна тишина. „ Всичко беше толкоз безшумно “, споделя Кирил Вон, преподавател в близкото старшо учебно заведение. „ [Беше] сякаш природата е схванала, че е позволена голяма неточност и беше застинала безмълвна. “
Развалините и водата от спуканите тръби изострят така и така тежката обстановка. Както споделя пожарникарят Лен Хагет, спасителите, които дойдоха на местопроизшествието, виждат по какъв начин водата от спуканите тръби да залива 10-годишния Фил Томас, който е уловен в утайката. „ Водата се надигаше и се приближаваше до главата му “, сподели Хагет. „ Мислехме, че ще се удави. “ Но група от седем пожарникаря съумяват да вдигнат стената, която се е срутила върху Томас, и той става един от дребното, които сполучливо се измъкват от отломките.
Петима от учениците оцеляват след бедствието с помощта на бързото мислене на лейди Нанси Уилямс, която се жертва като ги защищава от утайките със личното си тяло. Осемгодишният Джеф Едуардс, избавен от руините към 11:00 ч., е последният човек, открит жив. Но шокирани родители, миньори, служители на реда, пожарникари и доброволци не престават да копаят дълго откакто се чува викът на последното дете. Когато Аликс Палмър, кореспондент, идва на идващия ден, написа в писмо до майка си: „ Мъжете, които са почнали да копаят в 9:30 предходната заран, към момента копаят, по ризи и с потни тела макар студа “.
Чарлс Нан е детективът, претрупан със задачата да опише труповете, докарани в спонтанната морга в параклиса Бетания, подреди до наличието на джобовете си: „ носна забрадка, бонбони – всичко, което може да помогне за идентифицирането им “. Родителите вървят по редиците трупове, повдигайки одеяла, покриващи телата им, до момента в който не видят познато лице. Тези, чиито деца към момента не са открити, повтарят всеки ден този развой, редейки се на опашка „ майката утешаваща татко, до момента в който чакат в дъжда. “
Петнадесет дни след свлачището, Нан и неговият екип най-сетне напущат Аберфан. Те разпознават 144 тела, в това число на 116 деца, 5 учители и 23 локални поданици, чиито домове са разрушени от потопа. Според Джонсън жертвите варират на възраст от 3 месеца до 82; от 116 възпитаници, множеството са на възраст от 7 до 11 години.
Биографът на Елизабет, Робърт Лейси, споделя, че „ прозорливите й черти, цялостни със тъга, са въздействащи поради искреността им “, което ознаменува смяна в дългогодишната традиция на издръжливост в кралския двор.
Трибунал, претрупан с следствието на нещастието в Аберфан, разгласява своите изводи на 3 август 1967 година В продължение на 76 дни групата интервюира 136 очевидеца и преглежда 300 експоната. Въз основа на тях трибуналът стигна до заключението, че единствената страна, виновна за нещастието, е Националният съвет за въглища.
„ Катастрофата в Аберфан е един отблъскващ роман за илюзия и некадърност на доста хора, натоварени със задания, за които са били изцяло некомпетентни, за несъобразяване с ясни знаци и за цялостна липса на насоки “, пишат проверяващите в своя отчет. „ Не злодеи, а способни мъже, заблудени от нелепост или незнание, или и двете, са виновни за случилото се в Аберфан. “
