Един от създателите на Пловдивския университет и неговите филологии –

Един от основателите на Пловдивския университет и неговите филологии – проф. Огнян Сапарев, през днешния ден празнува 80-годишен празник. В такива случаи се споделя „ Достойно ест! “.

Но аз ще опиша нещо, което сме си припомняли с другари в Пловдив, но никой от нас май не го е писал.

Беше по времето на гоненията против поета Петър Манолов и по тъкмо – началото на февруари 1989.

Тогава бяхме семестриално приключили Пловдивския университет и ни предстоеше дипломиране. Година по-рано бяха излезли и първите ни книжки – на Краси Димовски, на Сашо Секулов и моята, и бяхме признати в Дружеството на писателите, май в някаква обособена секция за млади създатели, тъй като по правилник се аплайваше с по две издадени книги. Обаче вятър, смяна и февруарски сняг до колене.

Та потегли някаква организация Дружеството да жигосах с декларация поета Петър Манолов, който май изобщо не членуваше в това съдружие.

Издирваха ни и ние да се включим. Тогава джиесеми нямаше, та издирването беше от човек на човек или по телефон. (Издирването продължи и след въпросното заседание.)

Помня, че се бяхме събрали в квартирата ми, която обитавах като неотдавна женен (за първи път). Пихме, псувахме и се заричахме да идем и да им кажем: basta или no passaran. Аз май се бях най разгорещил и бях за „ наложително явяване “ и „ корав отвод “.

Тогава Сашо се свърза с Албена Хранова, а тя пък – с Огнян Сапарев. (Нали ни е кака, Албена имаше пряк контакт с Огнян, който по наше време беше преподавател в Унгария и го познавахме единствено от легендите на каките.) После Албена споделила на Сашо, че Огнян ни съветвал да не вървим въобще на сходни „ сбирки “. Щели по този начин да извъртят нещата, че в последна сметка да ни вкарат в калта. Млади са, неопитни, ще ги подведат, й споделил. А като не идат – единствено ще ги търсят, само че не повече от седмица.

След още няколко ракии надви груповото решение да не вървим, та въстанието се отсрочи.

От отишлите на събранието имаше няколко неподписали декларацията. Те бяха, съгласно мен, от най-хубавите пловдивски писатели – Здравко Попов и Георги Алексиев, и от най-хубавите поети – Александър Бандеров, Добромир Тонев, Йордан Велчев.

А десетина години по-късно на Огнян Сапарев му извадиха досието и го жигосаха като „ ченге “.

Аз такова „ ченге “ не бях виждал, нито видях повече. Ако имаше още такива „ ченгета “, несъмнено доста неща у нас щяха да наподобяват по различен метод. Нине и присно, и през днешния ден.

Та – почтено ест!