Как индианците се сбогуваха със земята си
Един от огромните проблеми на държавното управление на Съединени американски щати, продължава да бъде отношението към локалните американци, които ние, с помощта на Колумб, познаваме като индианци. Историята ни демонстрира, че с именития развой на сълзите, към 15 000 локални мъже, дами и деца са умряли по време на насилственото им пренасяне от племенните територии към обособените територии особено за тях, намиращи се през днешния ден на територията на съвременна Оклахома. Това обаче не е задоволително за американските управници, те желаят всичко за себе си. Земята става извънредно скъпа, а откакто индианците към този момент не могат да се пазят – стрелите и лъковете неизбежно отстъпват пред барута – заселниците вземат решение да гласоподават още повече закони, с които да редуцират и предоставената им територия.
С помощта на първия закон, всеки идващ е още по-ограничаващ от предходния. Земята, взета на мощ от истинските притежатели, по-късно се продава с лекост на европейските заселници. Законът на Дауъс публично разрешава на американското държавно управление да нанесе допустимо най-тежкият удар. Индианците са публично ощетени с почти 364 217 078 ДКА земя. Логично е, че ощетяването не става незабавно, стартът е даден през 1887 година и окончателното плячкосване завършва през 1934 година
В този миг към 2/3 от територията, която автентично е била притежавана от локалното население, публично е отнета. През XIX век ще открием, че индустриализацията е безмилостна и потребността от територия става все по-сериозна. Ферми, ранчота, ниви, железници, търсенето на потребни метали, всичко това става с завладяването на територия. Преди това 80-те години на XIX век по-голямата част от западните резервати най-малко са били на индианци, само че по-късно под натиска на бизнеса, политиците бързо стартират идващия обир в опит да не стопират индустриализацията и американския напредък.
Най-накрая се доближава до по този начин наречения „ Индиански проблем “ и откакто хората единствено се местят, някоя интелигентна глава взема решение да наложи по този начин наречените прогресивни обществени промени – към този момент е късно да се чака, че индианците могат да продължат да живеят по техните племенни правила и архетип, в този момент се постанова нещо напълно друго, да се включат в самия развой. Можем да открием, че Канада се е опитвала да направи тъкмо това, но в някакви моменти жертвите от новата образователна стратегия са повече, в сравнение с се чака. Не би трябвало да се изненадваме и от американските способи, те не минават без проблеми.
По това време хора като Марк Хирш непрекъснато задават един и същи въпрос: за какво изпратените там нямат никакво право да ловуват и са оставени да умират от апетит, като че ли не са хора? По това време излиза наяве, че ключът за оцеляване е култивирането на частните земи и подсказването на индианците по какъв начин да обработват земята си и по какъв начин да се трансфорат в производители. Очаквано е, че по този метод ще се отстрани техният добре прочут „ зверски “ статус. За огромно отчаяние на самия Хирш, доверието, че по този начин индианците ще бъдат доста по-щастливи, е мощно пресилено.
Истината е, че хората рано или късно са принудени да търсят някакви нови способи за оцеляване. Самият закон оставя малко земя на индианско семейство, като цялата останала територия се поверява незабавно на останалите заселници. Вярата, че индианците ще стартират да работят земята си и ще бъдат принудени да го вършат, както се случва с новите заселници, води до едно бързо отчаяние. Преди да дойдат европейските заселници, индианците работят на напълно друг принцип.
Земята принадлежи на всички и локалните племена би трябвало да споделят храната си по равно. Никой не е търсил облага и никой не се опитвал да стане по-добър от другия. Хармонията в тези връзки разрешава на тях да живеят в една изключително добра симбиоза, като груповият труд най-сетне подсигурява триумфи през по-студените месеци. Идеята на капитализма на практика не може да съществува в сходна система и бързо се постанова с нови наказания и стопира един сполучлив механизъм епохи наред.
В този случай индианците би трябвало да работят като всички останали, както постоянно се е очаквало. Обикновено територията се разделяла на имоти сред 30 и 120 ДКА, като по този начин се основават самостоятелни имоти. Останалите територии по-късно се оферират на заселниците, които бързо стартират да работят, само че я закупуват с изискването, че ще учат локалните по какъв начин да обработват земя.
След като някои фамилии въпреки всичко стартират да работят, американското държавно управление взема решение, че не са способени, с цел да държат пари в себе си, затова всички техни средства са прибрани в държавната хазна в границите на 25 години, като не се прибавя никаква рента, а по-късно е дадено, че индианците ще си ги получат назад. До този миг подобен интервал за възнаграждение в никакъв случай не е съществувал при заселниците и другите корпорации. Доверието, че най-сетне ще стигне до тъждество и индианците ще се срещнат с позитивите на капитализма, това изрично не се случва. С разрастващата се популация, раздадените територии стават все по-малко и все по-малко.
Да не приказваме, че множеството индианци в никакъв случай не са разполагали с пари за закупуването на съоръжение, добитък, семена и други сходни. В този миг получават територия, която няма по какъв начин да употребяват. В множеството случаи индианците просто не докосвали нищо в продължение на 25 години и се опитвали да ловуват, а след този интервал просто я продавали и още веднъж трябвало да търсят къде тъкмо да оцеляват. Тук идва и другата изненада, след този интервал, страната прибирала своята земя и се добавяли най-различни такси, които по този начин или другояче не можели да бъдат заплатени. Като наказателна рента тяхната предоставена земя е публично отнемана и продавана на търг. В този миг множеството европейци се редели на опашка и чакали да я закупят за жълти стотинки, както се е случвало.
Едва през 1906 година някой се сеща, че налозите би трябвало да отпаднат в този интервал, откакто се чака от тези хора да натрупат някакъв капитал. Вместо това се приема нов предложение, земята се конфискува след 1-2 години и се продава на индивида с най-висока препоръчана цена. Практически множеството индиански фамилии в никакъв случай не са разбирали какво в действителност се е случило. През 1928 година статистиката демонстрира, че множеството индиански фамилии живеят в бедност, апетит и заболявания, нямат никакви шансове за оцеляване, само че какво вършат политиците? В този случай се постановат рецензии, само че нищо повече.
Повечето вярвали, че с даването на земя ще се случи чудото, само че резултатът бил противоположен. Най-накрая от предоставената земя не остава нищо, безусловно нищо, което истинските притежатели са имали. До през днешния ден ще открием, че някои от огромните родове упорстват да получат земята си, тъй като посочените закони се считат за закононарушение и на тях сега има прекалено много пикантни обекти.
