Един австрийски политик някога е казал, че в християнското общество

Един австрийски политик в миналото е споделил, че в християнското общество не е редно да се приказва за християнски партии, а в противен случай - християните да вземат участие в политическият живот чрез всички партии, като последните се смятат по дифолт за стъпили с идеологията си най-малко малко на тази верова основа. В българския политически XXI век обаче нещата стоят малко иначе - наследството от социалистическата тирания е съумяло да приравни религията с една от многообразните идеологии на либерализма, а църквата бива възприемана от мнозина интелектуалци и даже политически водачи като следващото Неправителствени организации, защитаващо избрана геополитическа или икономическа идея. Този необикновен тип неначетеност води до недоумение на ролята и позициите на Българската православна черква и като да основава характерна информационна преграда сред институцията, стояща в основата на модерната българска държавност, и обществеността. А посред им са се разположили комфортно безкрайни редици пиар специалисти, политизирани маркетолози и рекламисти, недошколовани публицисти, жадни за вниманието на тълпата протестъри и даже - настоящи министри. Като за начало малко доктрина: Идеологиите като проведени метафизичен системи от възгледи имат своите корени в бурния XVIII век, когато печално известната Френска гражданска война носи на света модерния демократизъм и където могат да бъдат проследени непосредствените корени на актуалното политическо устройство. Отстраняването на монарха и църквата от публичния живот, съчетани с края на съсловното разделяне на обществото - достоверната европейска социална доктрина и организация, остаряла колкото самото Средновековие - които носи либерализмът, създават вакуум, който доста философи ще се опитат да изпълнят с какви ли не хрумвания: леви (прогресивни), десни (реакционни) или просто причудливи. Идеологиите имат своя етична система чрез която конкурират религията и се пробват да дават свои решения на морални проблеми - по този начин да вземем за пример идеологът на комунистическата идеология Карл Маркс смята частната благосъстоятелност и фамилията за морално неприемливи „ недъзи ” в публичното развиване. Решенията, които дават идеологиите по предписание са комплицирано издигнати и сякаш дават пояснение на голям брой разнообразни проблеми, само че и аксиоматични, залагат мощно на избрани прочувствени инстинкти у поддръжниците им и имат за цел да убедят в правотата си оптимален брой гласоподаватели. Идеологиите постоянно са основани ad hoc и са отнесени към активността на съответна партия или политическо придвижване. Съществуват идеологии, които включват религията като собствен аспект, само че това е завършена и сложена в избран подтекст вяра - да вземем за пример актуалните американски евангелистки политически придвижвания Christian right и Christian left използват религията в надлежно консервативно и прогресивно направление, като и двете имат своята легитимност като идеологии. Друга тематика е коя от двете е стои по-близо до религиозния първоизточник в посланията си, само че не съществува знак за тъждество сред нито едната от тези идеологии и християнската религия per se. Далеч не всяка философска система или парадигма е идеология. Така да вземем за пример (и на инат на клишето) мирогледът, който предлага религията е доста по-широкообхватен, аргументиран метафизичен и ориентиран както към обществото, по този начин и към вътрешният свят на човека; стремящ се да изглади неговите недъзи, да кали волята му и да го усъвършенства - да вземем за пример такава е концепцията на православният θέοσις. За християнина концепцията, че може да съществува напълно публично устройство, което изключва самостоятелната персона да е постигнала съвършенство, звучи неуместно. Затова и логиката тук е противоположна - не поправяме обществото, а, поправяйки себе си, поправяме и света. Подобна е съществуващата в талмудическият иудаизъм концепция за tikkun olam. Либералната модерност пък е застъпена извънредно концепцията за tabula rasa - че мозъкът е „ празна дъска ”, която културата, възпитанието и обществото запълват. В тази вероятност всяко външно влияние се приема като посягане против свободния избор на личността и оттова - обратно на индивидуализма. Доколкото безспорната честност на една такава вероятност е противоречива, то съгласно същата тази демократична модерност е несъмнено, че човек има право на несъмнено съзнание или еднаквост, както и да бъде в синхрон с нравите на обществото, в което живее - в прочут смисъл последното е и белег за положително душевно здраве. Най-основният индикатор за и класификатор на културите си остава религията. Докато вярата е въпрос на персонален избор, то познаването на религията в съответното общество е белег за просветеност и интеграция към същото това общество, към историята (сиреч паметта) и нравите му. Чрез религията и нейните основополагащи правила обществото утвърждава етиката си и индивида се образова на толерантност в подтекста на съответните обичаи и културен консенсус. И по този начин стигаме до съответния проблем, а точно халосните партизански изстрели, които служебният вътрешен министър Бойко Рашков се опита да възпроизведе против Българската православна черква, пробвайки се да ѝ вмени избрани партийни пристрастия като част от предизборната игра. С хъс напомнящ едни отминали дни от тоталитарната история на страната бързо се образува и „ либерален ” хор от инфлуенсъри, възползващи се от случая, с цел да изкажат своята кардинална злост към християнската вяра и църквата, потвърждавайки думите на старозагорския митрополит Киприян: „ Бездуховността обича да приказва и го прави, с цел да ни подсети, че думите са знак за достолепие, единствено когато съдържат в себе си истина. ” Поради това словата на нечестивите хулители не заслужават да бъдат опровергавани, нито кръчмарските им сметки - избистряни. А истината е, че църквата не взе участие в избори, пропаганди и не гласоподава за този или оня, само че по предписание отстоява безшумно, учтиво и неотменно своята безконечна богочовешка истина. Изборът, който ни предлага светата Православна черква е от напълно различен темперамент: „ Но първом търсете царството на Бога и Неговата истина, и всичко това ще ви се придаде ” (Мат. 6:33) ни учи Евангелието. Направим ли този избор ще заживеем не като на Запад и като в Европа, само че в действителност като в Райска градина. И това, което ще се придаде не може да бъде отнето от никой всемирски управник, бил той и по длъжностен път подложен на чело на силовото министерство.