Там, където гостът е изпратен свише за специална среща |
е българско семейство, което пътува по света на автостоп. Спим съвсем единствено на палатка и пътуваме с рисково невисок бюджет. Първото ни огромно странствуване (което продължи цели 4 години нонстоп) стартира от България, преминахме през Турция и се озовахме в обичания Иран.
Това, с което Иран е вдълбан в сърцата ни и е трансформирал метода, по който виждаме света, не са режимите, не са чадорите и моралната полиция, нито неналичието на права или методът, по който ислямът се практикува на държавно равнище. Всеки народ изживява крахове, самичък влиза в самозаложени клопки, минава през черни дупки на изтощение и обезсърчение пред несправедливостта и нечутите вопли, само че това не значи, че цялата нация би трябвало да се отъждествява с стадий от историята ѝ. Иран не е просто ислямът в него, нито портретите на аятоллаха, висящи по стени и улици, нито пък черните облекла и възбраната за музика. Това, в което вечно се влюбихме, е духът на Персия. Този дух, който не изчезва под натиска на набожен фанатизъм и изолираност, а тече през сухи пустинни долини и из омайващи ориенталски базари, през старинни градове, украсени с монументални шедьоври на архитектурното изкуство, и във вените на един от най-уникалните нации на света.
Седем години по-рано на същата тази граница, в същото гранично градче за първи път в живота си научихме какво значи думата „ посетител “ по тези земи. Гостът, пасажерът, минал инцидентно пред вратата на дома, е заветен. За жителите на Близкия изток той носи знанието на далечни земи, очите му светят, огрени от тайните на света. Изпратен им е свише за специфична среща. Той е прашен и жаден. И тъй като може би на следващия ден самите те ще крачат изтощени през тази пустота, очакващи среща, неписаният закон на пустинята повелява да му се отворят вратите и да му се даде всичко, от каквото има потребност.
Бяхме опънали палатките си на футболно игрище в Базарган. Тогава на това първо странствуване до Иран пътувахме с кола. Заради неразбирателство с документ, без който не можехме да влезем в страната с автомобил, се постановяваше да чакаме няколко дни на границата. Първата вечер, откакто се бяхме настанили в бивака си посред градчето, стартира да се ниже делегация от хора от околните къщи. Появи се жена с поднос с чай и захар. Семейство с купчина плоски хлябове и сирена я последва. Дядо с няколко одеяла и лампа приключи процесията. Бяхме си „ глътнали граматиката “ от цялата история.
Макар да бяхме чели нееднократно в приказките за такова гостолюбие, когато се сблъскахме с него то ни шокира. Защо всеки искаше да ни черпи чай и ни приканваше върху уютните си персийски килими, за какво ни се усмихваха и ни приветстваха на всяка крачка, за какво ни подаряваха самун и не ни даваха да платим в магазина? Подозрителността ни на чужденци нарастваше. Да не би пък скрито да чакат някаква полза от нас, въпреки всичко нали сякаш Ориентът бил цялостен с мошеници и търгаши?! Не е допустимо да се грижат за нас по подобен безвъзмезден метод.
Така преди седем години в Иран, разкъсвани от подозрения и извираща признателност към всички благодетели, след няколко дни на цялостен срив на визиите ни за междучовешко другарство, осъзнахме, че хората могат да бъдат открити едни към други. Могат да отворят вратите си за теб без боязън и предубеждения. Още от първата си дума да се държат като със остарял другар. Да изпитват към непознатия една лавинообразна благосклонност, без с нищо да си го заслужил – просто тъй като си човек, човек на пътя. Тогава това ни съкруши. Значи такова другарство съществувало! Не бе химера, изцяло естествено извираше от тях. Нямаше превземка, нямаше подлост, нямаше неестественост. Човекът на отсрещния тротоар, без да го познаваме, към този момент беше наш другар и ни канеше да се отморим в дома му. От другия завършек на улицата възторжено долиташе „ Добре пристигнали в Иран! Елате у дома да пробвате персийска храна! “
Още от претърпяното може да намерите.
Това, с което Иран е вдълбан в сърцата ни и е трансформирал метода, по който виждаме света, не са режимите, не са чадорите и моралната полиция, нито неналичието на права или методът, по който ислямът се практикува на държавно равнище. Всеки народ изживява крахове, самичък влиза в самозаложени клопки, минава през черни дупки на изтощение и обезсърчение пред несправедливостта и нечутите вопли, само че това не значи, че цялата нация би трябвало да се отъждествява с стадий от историята ѝ. Иран не е просто ислямът в него, нито портретите на аятоллаха, висящи по стени и улици, нито пък черните облекла и възбраната за музика. Това, в което вечно се влюбихме, е духът на Персия. Този дух, който не изчезва под натиска на набожен фанатизъм и изолираност, а тече през сухи пустинни долини и из омайващи ориенталски базари, през старинни градове, украсени с монументални шедьоври на архитектурното изкуство, и във вените на един от най-уникалните нации на света.
Седем години по-рано на същата тази граница, в същото гранично градче за първи път в живота си научихме какво значи думата „ посетител “ по тези земи. Гостът, пасажерът, минал инцидентно пред вратата на дома, е заветен. За жителите на Близкия изток той носи знанието на далечни земи, очите му светят, огрени от тайните на света. Изпратен им е свише за специфична среща. Той е прашен и жаден. И тъй като може би на следващия ден самите те ще крачат изтощени през тази пустота, очакващи среща, неписаният закон на пустинята повелява да му се отворят вратите и да му се даде всичко, от каквото има потребност.
Бяхме опънали палатките си на футболно игрище в Базарган. Тогава на това първо странствуване до Иран пътувахме с кола. Заради неразбирателство с документ, без който не можехме да влезем в страната с автомобил, се постановяваше да чакаме няколко дни на границата. Първата вечер, откакто се бяхме настанили в бивака си посред градчето, стартира да се ниже делегация от хора от околните къщи. Появи се жена с поднос с чай и захар. Семейство с купчина плоски хлябове и сирена я последва. Дядо с няколко одеяла и лампа приключи процесията. Бяхме си „ глътнали граматиката “ от цялата история.
Макар да бяхме чели нееднократно в приказките за такова гостолюбие, когато се сблъскахме с него то ни шокира. Защо всеки искаше да ни черпи чай и ни приканваше върху уютните си персийски килими, за какво ни се усмихваха и ни приветстваха на всяка крачка, за какво ни подаряваха самун и не ни даваха да платим в магазина? Подозрителността ни на чужденци нарастваше. Да не би пък скрито да чакат някаква полза от нас, въпреки всичко нали сякаш Ориентът бил цялостен с мошеници и търгаши?! Не е допустимо да се грижат за нас по подобен безвъзмезден метод.
Така преди седем години в Иран, разкъсвани от подозрения и извираща признателност към всички благодетели, след няколко дни на цялостен срив на визиите ни за междучовешко другарство, осъзнахме, че хората могат да бъдат открити едни към други. Могат да отворят вратите си за теб без боязън и предубеждения. Още от първата си дума да се държат като със остарял другар. Да изпитват към непознатия една лавинообразна благосклонност, без с нищо да си го заслужил – просто тъй като си човек, човек на пътя. Тогава това ни съкруши. Значи такова другарство съществувало! Не бе химера, изцяло естествено извираше от тях. Нямаше превземка, нямаше подлост, нямаше неестественост. Човекът на отсрещния тротоар, без да го познаваме, към този момент беше наш другар и ни канеше да се отморим в дома му. От другия завършек на улицата възторжено долиташе „ Добре пристигнали в Иран! Елате у дома да пробвате персийска храна! “
Още от претърпяното може да намерите.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ