Двукратният световен и европейски шампион по борба Емил Иванов гостува

Двукратният международен и европейски първенец по битка Емил Иванов гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . Той е персонален треньор от две години на 18-годишния Едмонд Назарян, който предишния месец на европейското състезание по класическа битка в Рим победи в най-леката категория с ефектната хватка центур. Изпълнението точно на тази хватка провокира мемоари от славни победи на първия олимпийски първенец в този жанр Димитър Добрев. Също и и на бащата на Еди – славния Армен Назарян, както и на Емил Иванов.

- Емо, добре пристигнал на тепиха на „ Код Спорт “! Изчакахме да мине рейдът на Едмонд Назарян по медиите и в този момент да поговорим в малко по-нееуфорична конюнктура. Работиш същинска европейска работа – имам поради, че си треньор в европейския център по битка на интернационалната федерация в София…

- Аз се усещам добре не тъй като работя европейска работа, просто се усещам на мястото си. Действително работя в европейски център, който е към интернационалната федерация по битка. Не толкоз е мястото, колкото една концепция и стратегия, по която работим с чужденци, които се изпращат в България на подготовка и на образование. Мога да кажа, че към този момент надвиши границите на Европа, по-скоро към този момент е международен център, защото голяма част от тимовете, които идват, са от Африка, от Америка, от целия свят.

- Разкажи ни освен това за работата ти с този симпатяга Едмонд – по какъв начин се крие такава огромна мощ и мощност в това момче, което споделят, че има физика на пианист?

- Мисля, че не би трябвало да се подценява чак толкоз неговата физика, много крепък е. Всъщност той описа много за себе си, татко му също. Но за необятната аудитория може би остана усещането, че той е позагрял малко преди европейското състезание, направил е няколко тренировки, отишъл е и е сгазил конкуренцията. Така наподобява доста елементарно, само че тези, които са по-близко до нашата работа, знаят какво стои откъм гърба. Става въпрос за дълготраен труд. Той стартира от доста дребен и мина през доста тежък режим на работа, доста тежки тренировки. В началото татко му го водеше със себе си в залата. Армен пое националния тим през 2012 година след олимпиадата в Лондон. Тогава Еди беше дребен, само че татко му ги водеше с неговия брат, който е още по-малък. Идваха в залата, тичаха, скачаха, гонеха се, закачаше се с огромните батковци, хващаше се с тях да се бори, с такива от по 100 кг и повече. Всичко беше като една игра. Тогава към този момент съществено се занимавах с едно друго момче, което почти беше на тези години и на тези килограми. Така се заформи една двойка от единствено себе си, паснаха си и започнаха да упражняват дружно и по този начин в продължение на 6-7 години. Първите две-три бяха по-несериозни, той не идваше непрекъснато, имаше доста учебно заведение, беше зает, от време на време болен, както всяко едно дете, от време на време изтощен. Но в последните три години прави същински сериозна работа, порасна, позаякна, стана и по-отговорен. Усети, че към този момент стартират и предстоят същинските борби. Влизаше във възрастта на кадетите, където нещата са много съществени. В момента конкуренцията във всички възрасти в битката е доста огромна и не би трябвало да се подценява възрастовата група. Тогава започнаха ежедневните съществени занимания. Основен сътрудник му бях аз, което е и хубаво, и не толкоз хубаво. Хубаво беше за мен, тъй като и аз упражнявах и продължавах до август-септември предходната година, когато успявах да го възпирам, тъй като той е във възраст, в която пораства непрестанно. Оттогава направи един по-голям скок в килограмите, в края на предходната година позаякна, стана на 18 и доста бързо застигна мъжете. Но считам, че всичко това се дължи и на подготовката, през която той мина. Нашите занимания бяха по два-три часа на ден, което е доста сериозна работа. Тренировките не бяха просто някакво образование или обяснение. 15-20 минути загрявка и по-късно се започваше една борба, на която сме очевидци доста малко пъти при огромните.

- Лесно ли Армен Назарян ти довери работата с Еди?

- Не знам, би трябвало да го питате него. Мисля, че не беше мъчно. Може би нямаше и толкоз огромен избор какво да се направи, тъй като тогава той пое националния тим на България. А нямаш опция да съчетаваш редом тази работа с съвсем нищо друго. Постоянно си на лагери, на надпревари. Отговорна работа. Тогава се занимавах и с други деца, с чужденци. Но имах времето да се занимавам самостоятелно с някого. Получи се една добра опция, защото имаше сътрудник, с който работех и това беше доста комфортен миг. Но ние с Армен се познаваме добре от доста от дълго време. Нормално е да си имаме доверие, както аз имам в него, в работата му като треньор на националния тим. Това, че той може да води нашите национали напред и нагоре със своята популярност, известност, качества и трофеи. Смятам, че той пък се е доверил на опита, който имам в годините. Мисля, че нещата се получиха добре.

- Доколко е истина, че до края на годината за Назарян-младши приоритет ще е учебното заведение? Завършва гимназия и желае да кандидатства стопанска система или право.

- През тези години постоянно съм го подкрепял във всяко начинание. В неговото семейство постоянно се е говорело доста за битка, само че и за обучение. Тази година в действителност е доста значима за него, тъй като приключва учебно заведение. За него сякаш и самото учебно заведение е някакво съревнование. И там се стреми да завоюва златен орден и по този начин да приключи първата степен на образованието си. А той учи в доста съществено учебно заведение, с доста тежка стратегия – съветското учебно заведение. Наистина е доста мъчно. Малко хора биха издържали на неговия режим, през който мина в тези 6-7 години. Сутрин от 6 до 14 часа на учебно заведение, а в 16 часа идва при мен. Уморен-неуморен, само че се събираше и успяваше да се включи в тренировките. Така че сега няма нищо ново като стратегия. С него постоянно можем да създадем самостоятелна стратегия на тренировки. Когато не е допустимо да участва на лагери, той може да тренира в София. Ако би трябвало да направи избор сред изпит и съревнование, допускам, че би трябвало да избере изпита. В този аспект може да има някаква смяна.

- Едва предходната година Съединени американски щати изпревариха България на второ място в генералното класиране по медали в трите стила битка. В класацията води Русия. Толкова мощни ли бяхме в битката преди измененията в политическата система на страната ни?

- Бяхме доста мощни, страшни от време на време. Бяхме втора мощ по принцип в света след Съветския съюз. Винаги сме били опасност за първото място за тях. И това се е случвало – били сме ги в отборното класиране. Това е реалност.

- Разкажи ни нещо за твоята кариера – по кое време беше отчаян и по кое време на върха на щастието?

- Не съм броил какъв брой са положителните моменти и какъв брой разочароващите, само че ги има и двата. Преминах си, както всеки един състезател, през всички степени на подготовка – спортно учебно заведение, две години казарма, с положителни треньори, с една солидна подготовка, получена в юношеството, с реализирани положителни триумфи в тези години – печелене на медали на европейски и международни шампионати, както се случи и при Еди сега. Станах европейски първенец не на 18, само че на 20, още при първата година след включването ми в националния тим за мъже. Много бързо пристигнаха триумфите. Беше миг на благополучие – европейска купа на 20 години, дебютант. Веднага по-късно обаче пристигна отчаяние – тежка травма, интервенция. Нямаше и олимпиада тогава, стана протестът на игрите в Лос Анджелис. Много тежки и сложни събития се събраха. Последва доста дълъг интервал на възобновяване за две години. Бях отписан и трябваше още веднъж да се потвърждавам. Тогава пристигна 1986 година – завърнах се с гръм и тропот, спечелвайки международна купа. След това е най-голямото ми отчаяние – неучастието ми на олимпиадата в Сеул.

- Защо?

- Беше предпочетен различен играч. Имах доста мощна конкуренция в своята категория. Разочарованието беше, тъй като моята подготовка и форма бяха на доста положително равнище. През годината нямах изгубено съревнование, а доколкото си припомням нямах и изгубена точка. Навсякъде бях първи и е напълно обикновено да чакам да вземам участие, а и нещо да печеля там. Но по този начин е било писано. Това приказва за равнището на битката по това време. Аз първо станах международен първенец, а след това републикански.

- Както в свободния жанр Валентин Райчев – първо олимпийски и след това държавен.

- Ето още един образец. Един шампионат на България можеше да се съпоставя с едно европейско състезание. След олимпиадата съвсем се бях отказал, действително душевен се бях отпуснал, само че стартира идната година и полека-лека поотмина болката. Дойде и втората международна купа. Стана едно красиво отричане и добър свършек.

- Какво беше тогава да сте четирима-петима съперници на международно равнище в категорията в България, а в този момент да имаме общо четирима-петима класни състезатели?

- Ето, към този момент ви дадох два образеца. Много е значимо да имаш вътрешна конкуренция. В един миг даже не тренировката става толкоз значима, колкото психическата настройка. Мотивацията би трябвало да се потвърждава всеки ден, да бъдеш непрестанно в топ форма, постоянно да си на равнище, постоянно да си здрав. Нямаш право да си болен, тъй като всичко това се отразява и може да загубиш титулярното си място. Това е доста значимо нещо, само че в този момент го няма. Много е мъчно и по тази причина в този момент търсим други разновидности на подготовки – взимаме чужденци, отиваме в чужбина да се готвим, тъй като тук не можем да намерим задоволително сътрудници.

- Беше народен треньор в най-трудното време за родния спорт – 1993-1995 година, само че все пак стигнахме до трофеи в Европа и медали от международно. Какво си спомняш от тези години, по какъв начин се отразяваше на спорта това, че страната действително я нямаше, тя абдикира?

- Ако би трябвало да съм почтен, даже не желая да си припомням за тези години. Много тежки години въобще за цялата страна. Години на съсипия, на проблеми, на безпорядък. Това нещо се отрази ужасно на спорта, несъмнено. Трудно ми е да се върна към тези години. Наистина все пак успяхме да реализираме някакви положителни резултати. Но беше с старания от страна на другари, на спонсори. Държавата в действителност я нямаше, а без страната е доста тежко. Спортове като битката не могат без присъединяване на страната. Мисля, че всички спортове изпитват такава потребност, освен битката. Но просто нашият спорт имаше големи триумфи, голяма история и е естествено тези неща да се отразят най-вече върху него. Още повече, че и до през днешния ден чакаме от битката да носи триумфи. Главно на битката разчитаме в представянето си на международни шампионати и на олимпийски игри.

- Имаш дълъг интервал и като легионер – разкажи ни за тази част от визитката си. Какво видя в чужбина, какво взеха от теб чужденците?

- Не е чак толкоз дълъг. Имам два легионерски интервала. Единият беше, когато се отхвърлих от националния тим и отпътувах за Франция за две години по покана на френската федерация като играч и по-специално като сътрудник в подготовката на един мой конкурент.

- Един тип играещ треньор.

- Нещо такова, да. Конкретно отговарях за неговата подготовка, занимавах се редом с млади френски борци, а в това време участвах и в отборната лига на Франция в един парижки клуб. Имах една богата, смислена стратегия, която доста ме радваше тогава. Това са доста приятни мемоари от моята кариера като състезател. Вторият интервал беше през 2017 година, когато поех италианските национални тимове. Като основен треньор отговарях за всички тимове. Кратък интервал, договорът беше едногодишен, само че пък беше забавно. За мен ненапълно беше тест, пък и опция да покажа в къс интервал дали може да се реализира нещо доста като резултат.

- Как през днешния ден се отнасят в чужбина към българската школа? Старата популярност изтъркала ли се е към този момент като автомобилна гума или още има почит към България?

- Към България има голям почит. Казвам го не с възприятие за пищност. Наистина има почит и то освен поради старите триумфи на българската битка. Но в действителност за какво приказваме за остарели триумфи? Ние и в този момент реализираме триумфи. През последните 20 години също имаме положителни резултати. Ако се поровим в статистиката, ще забележим, че е по този начин. Да, по-трудно е, само че в този момент медали взимат доста повече страни. Географията на битката се разшири. Не единствено с разпада на Съюз на съветските социалистически републики, само че доста страни заработиха съществено, вложиха в битката, привлякоха доста положителни експерти, грижат се за този спорт и е обикновено да имат триумфи. Никой от никого не се опасява. Ние на европейско състезание стоим доста добре сега. Последният шампионат на Стария континент го потвърди - взехме медали, добре сме в класирането, при дамите сме измежду първите три, при нас сме шести, в свободната битка също направиха нелошо класиране, въпреки че не завоюваха орден. Смятам, че заслуга за уважението и респекта към нашата битка имат и българските треньори, които работят в чужбина. Познавам ги сносно и мога да кажа, че всеки един от тях се е показал доста добре в работата си и се употребява с огромно почитание, оставя диря след себе си, където е работил.

- Имаш опция за относително по-спокоен взор към българския спорт – къде като цяло са през днешния ден огромните проблеми?

- Де да знаех…Това е доста огромен въпрос, за прецизен и обстоен отговор би трябвало да се обърнете към някой специалист или експерт от министерството, някой по-голям потенциал. Но аз не виждам на спорта като на някакъв проблем. Защото проблеми има в действителност на всички места в огромния спорт. Има ги в материалната база, има ги в човешкия запас. Където и да се обърнете, постоянно можем да намерим проблеми, в случай че желаеме да ги търсим. Аз обаче виждам на спорта като на някаква опция да работиш. Просто в действителност би трябвало да има положителни условия за тази работа, добра среда и отново да се реализират положителни резултати.

- В тази връзка татко си на три дъщери – те закъсняха ли за женската битка или ти не бързаше да ги насочиш към тепиха?

- По-скоро те избързаха за българската битка, тъй като се родиха малко по-рано. Когато бяха във възраст, в която можеха да се занимават със спорт, женската битка беше още в зародиш. Все още не беше развита, беше по-скоро пробна, правеше първите стъпки. Но аз в никакъв случай не съм ги насочвал или притискал да се занимават с огромен спорт, те спортуваха по този начин или другояче. Но пораснаха толкоз, че трябваше да им се дадат уточнения. Направил съм го, обяснил съм какво значи огромният спорт, какво се изисква, какво би трябвало да дадеш, от какво би трябвало да се лишиш и до каква степен можеш да стигнеш почти. Оставил съм ги да създадат сами избора си. Те го направиха и считам, че беше верен.

- Твърди се, че даже Цар Футбол няма късмет, когато приказваме за децата и пристрастяването им към Интернет. Тогава какво да кажем за тежък спорт като битката?

- В момента не ми наподобява на Цар Футбол в България. Не че желая да обидя някого, само че въобще за целия спорт би трябвало да го кажем. При футбола също проблемите са доста съществени, виждаме какъв брой доста спадна равнището в интернационален проект. Аз не виждам на Интернет като на чак толкоз огромен проблем. В края на краищата Интернет дава информация, там можеш да прочетеш всичко. Просто Интернет ти дава една информация наготово, не е нужно да я асимилираш, не е нужно да мислиш. Смятам, че той по-скоро затъпява, в сравнение с да развива интелекта и мозъка на децата. Но за това може би би трябвало да призоваваме самите родители, тъй като децата би трябвало да се възпитават първо в фамилиите. Там е началото, там е най-важното. Ние, учителите, педагозите, които се занимават след това, сме второстепенни и идваме по-късно.

- Колко визи очакваш за българската битка за олимпийските игри в Токио? Имаме ли късмет за орден или ще чакаме Париж 2024 и изявите на Едмонд Назарян?

- Не сме синоптици или гадатели, не можем да предвиждаме такива събития, само че е редно, когато вършим някакви прогнози и имаме някакви упования, да се опираме на някакви обстоятелства, които са се случили преди този момент съревнование. Трябва да погледнем нашето показване на международните шампионати, на интернационалните шампионати, на последния шампионат на планетата, даже на европейското състезание тази година. Това са нещата, които ми дават съображение да считам, че късмет постоянно сме имали и в този момент ще е по този начин във всяка една категория. Може би има една, в която още нямаме никакви съществени достижения – тежката, само че това не значи, че той няма късмет. Готви се съществено, готви се непрестанно в последната година. Всички имат шансове, само че би трябвало да бъдем и реалисти. За мен е вярно да чакаме да спечелим квоти най-малко колкото на предните олимпийски игри. Редно е да чакаме и положително показване на нашите състезатели. И медали – най-малко един при мъжете и най-малко един при дамите.

- Десет квоти…

- Ами, доста сериозна цифра е сега. Силите са доста разпределени, претенциите са доста от доста страни.

- Категориите са общо 18 за трите стила.

- Да, само че би трябвало да се борим. Трябва да разчитаме извънредно на подготовката. Ако тя е извършена в верен ред, във прогресивен ред с приближаването на олимпиадата и на квалификациите, би трябвало да чакаме и положителни резултати. През последните два олимпийски цикъла имаше едно отрицателно събитие, което съм забелязал. Това е спад в резултатите с приближаването на олимпиадата. Тази година би трябвало да го избегнем и да създадем противоположното. Да се възползваме от семейството си на последната олимпийска подготовка.

- Спомена, че географията на битката се е разширила много, кои диктуват в този момент модата в този спорт? Не приказваме единствено при класиците, а въобще в борбата…

- Има мода, която аз разбирам като жанр на битка. Хубавият жанр на битка, който сега виждам е основно в тимовете на Русия при мъжете, особено в класическата битка. Последните две-три години напипаха правилния път в подготовката, само че също и като жанр на битка. Това ми се нрави на мен, харесва ми битката на Русия. При дамите мисля, че Япония към момента е доминант, само че ще има разбърквания. Смятам, че и други тимове ще съумеят да се оправят с японките и да се включат в разпределението на медалите.

- Какви са упоритостите ти като треньор? Останаха ли ти несвалени цели в живота и в специалността?

- Сигурно има такива. Цели постоянно може да се набележат. Да ви кажа почтено, избирам аз да бъда целта. Обичам да работя с хора, които се интересуват, желаят и могат. И да ме търсят, да идват, да желаят да ги сготвям, да получават инструкции, добра подготовка, да им оказвам помощ да доближават високо равнище, интернационално равнище и да могат сполучливо да се включат в представянето на националните тимове.

- Кажи нещо в персонален проект – по какъв начин релаксираш, обичаш ли да пътуваш, имаш ли занимание? Притесняваш ли се от ковид?

- От ковид не би трябвало да се притесняваш. Трябва да си цар в работата и си имаш корона, тъй че няма да се притесняваш от тази. Обичам природата, обичам чистия въздух, обичам позитивните хора към мен. Това за мен е най-хубавият релакс. Не обичам да пътувам обстойно, със аероплан изключително. Напътувал съм се и може би към този момент ми е омръзнало. Обичам по-кратки дестинации с кола – да спреш, да погледаш, да се любуваш, да изпиеш някъде кафе. Хобитата съм ги оставил, имах като по-малък. Но в този момент е битката - в действителност за какво да не бъде едно занимание?