Опитвам се да се смея, защото не искам да им покажа своето нещастие ♥ Ане ФРАНК
Две години, прекарани в скривалище от нацистите и един дневник, подарък за 13-ия й рожден ден, който Ане Франк назовава Кити. С него тя споделя своите детски мисли и терзания, миговете на вяра и неизбежност от живота в Задната къща на ул. „ Принсенграхт “ №263 в Амстердам.
(Anne Frank at her desk, © Madame Tussauds Amsterdam)
Събота, 30 януари 1943 година
Мила Кити,
Ще се пръсна от гняв, а не мога да го покажа. Бих желала да тракам с крайници, да викам, да разтърся мощно майка си, да рева и не зная какво още бих направила поради обидните думи, насмешливите погледи, обвиняванията, които като стрели от обтегнат лък всеки ден още веднъж ме улучват и по този начин мъчно се изтръгват от тялото ми. Бих желала да изкрещя на мама, Марго, Ван Даан, Дюсел и на баща: „ Оставете ме на мира, дано най-сетне една нощ да дремя без възглавницата ми да е мокра от сълзи, без очите ми да парят и в главата ми да бучи. Оставете ме, желая да се махна от всичко, най-добре да се махна от света! “
Но не мога, не мога да им покажа моето отчаяние; не мога да разреша да видят раните, които са ми нанесли, не бих могла да понеса тяхното съчувствие и тяхната добродушна насмешка, тъй като и тогава ще би трябвало да викам. Всеки намира, че се преструвам, като говоря; че съм смешна, като мълча; невъзпитана, като отговарям; подла, когато имам някаква добра идея; мързелива, когато съм уморена; егоистична, когато съм изяла една хапка повече; глупава, страхлива, пресметлива и така нататък, и така нататък По през целия ден не слушам нищо друго, като се изключи че съм нетърпимо създание, и въпреки че се дръзвам на това или се върша, че не ме визира, в действителност даже доста ме визира и ми се желае да апелирам Бога да ми даде различен темперамент, не подобен, с който да обръщам всички хора против себе си.
Няма по какъв начин, такава съм по природа и не е допустимо да съм неприятна, усещам го. Правя повече старания, в сравнение с те допускат, да задоволя всички, пробвам се да се дръзвам, тъй като не желая да им покажа своето злощастие.
Неведнъж след поредност от несправедливи укори съм казвала в очите на мама: „ Не ме визира какво приказваш, изобщо не се занимавай с мен, нали съм обезсърчителен случай. “ Тогава, несъмнено, получавах отговор, че съм устата. В продължение на два дни тя не ми обръщаше внимание и по-късно още веднъж всичко се забравяше и тя се отнасяше към мен както към всеки различен.
За мен е невероятно през днешния ден да се умилквам, а на следващия ден да запращам омразата си в лицето им. Предпочитам златния междинен път, който не е толкоз златен - да мълча за това, което мисля, и да се пробвам от време на време да се държа по този начин пренебрежително към тях, както те се държат към мен.
Ах, единствено да можех!
Твоя Ане
Из: „ Ане Франк. Задната къща. Дневникови писма. 14 юни 1942 - 1 август 1944 “, ИК Пан
Снимка: Anne Frank at her desk, © Madame Tussauds Amsterdam - personal archive
