Дунавската равнина в Северна България е истинско бяло петно в

Дунавската низина в Северна България е същинско бяло леке в туристическите пътеводители. Като пристигнеш на огромната гара в Попово, пейзажът въобще не е обаятелен, а против него са силозите на завода за преправка на слънчоглед.

Наоколо е низина, засята със зърно, докъдето ти стига погледът, на места гористи хълмчета и села с идентични къщи от кафяви тухли.  В центъра на този дребен регион, Попово не изкушава с нищо – нито със запуснатите индустриални терени, които помнят по-добри дни, нито със сивия бетон на централния площад.

И все пак те са избрали да се настанят тук. Не всеобщо, само че същинско преселение, продължаващо от десетина години. Започва с Марк и Кара, двойка англичани, които се влюбили в региона и неговите 300 дни слънце годишно. Сайтът им е „ спусъкът ”. Сайт на британски, с всички практични елементи, които можете да си визиите за локалния живот, и по какъв начин да се заселите, и доста фотоси.

Скоро идват и други, които вършат свои уеб сайтове. Мнозина стават спонтанни медиатори при покупката на къщи и улеснението на новопристигащите. После следва едно тв реалити, отдадено на пионерите от първата вълна.

Стая за посетители и дребна био плантация

Днес над 600 преселници имат дом в региона на Попово. Има и други сходни общности из туристическите места в България, само че тази в Попово е на най-невероятната.

Клер и Крис се настаняват в Паламарца преди 5 години. От 600-те поданици на селото 10% са новопристигнали като тях. Двамата бързо стават дирек на общността. И образец за сполучлива интеграция: „ Искахме да се установим във Франция и да стартираме дребен аграрни план, само че беше доста скъпо. Решихме да пробваме в България ”.

Първо стават доброволци при Марк и Кара. После остават – уверени, че са попаднали на неповторимо място в Европа. Бързо репродуцират модела: стая за посетители и дребна био плантация за зеленчуци, яйца, месо и мляко, които обезпечават разточителни закуски за гостите.

Крис работи отдалечено за университет в Съединени американски щати, а Клер провежда курсове по рейки.

По-истински и по-слънчев живот

„ Хората, които ни познават от дълго време, в никакъв случай не са си представяли, че ще живеем по този начин ”, се забавлява Крис. Археолози по специалност, по-скоро градски хора, той и Клер съумяват да провеждат добре живота си на село, въпреки и да е малко недопечен от време на време. Двойката бързо открива връзки със съседите: „ Още първоначално ги помолихме за помощ, с цел да възстановим къщата. Искахме да запазим локалната архитектура, да използваме същите тухли от печена пръст, от които са издигнати старите къщи. Съседите ни помогнаха и за градината и за козите. ”

Двамата поставят старания да научат български. За тях е немислимо да останат в изолираност в англоезичната общественост. Крис върви с цигулката си на локалните празници и свири с локалната фолклорна група, горделивост за селото.

През 2013 година взе участие в организирането на първия в района фестивал за българска музика и DJ електронен микс. Идеята е заимствана тази година и на друго място. Най-консервативните измежду локалните хора одобряват фестивала, а младежите в Попово напряко са щастливи.

Миналата година публикация в „ Гардиън ” за стаите им за посетители подвига броя на посетителите. От дума на дума, с доста интензивност във Фейсбук и с отлични мнения в TripAdvisor, стартира да се разчува за дребното село като място за туризъм. Ефектът: един от двама клиенти се замислят да купят къща и да се преселят, завладени от фантазията за нов живот, по-прост, по-истински и с повече слънце.

Преди 25 години, когато пада комунизмът, селото има 3000 поданици. Вече свободни да живеят, където пожелаят, те напущат селата. Селата опустяват, някои изчезват.

Къща за 10 000 евро

Тези, които остават, са една шепа дейни хора и бабите с дребни пенсии, които претърпяват със зеленчуците в градините си и от рентата от земеделските им парцели, изплащана от  кооперациите. Няма улица без празна или рушаща се къща. Стари учебни заведения, поликлиники и административни здания пустеят. Това изяснява цените на парцелите – едни от най-ниските в Европа.

За 5000 евро и без много-много юридически компликации можете да си купите обитаема къща с вода, ток, телефон и красива градина. В eBay Royaume-Uni цените потеглят от 130 евро и стигат до 70 000 за първокласни реновирани вили. Но главната част от покупко-продажбите е за по-малко от 10 000 евро.

На място цената пада на половина. Броите в допълнение 5000 евро – за ремонт, за изолираност, за банята. И имате нов дом за 10 000 евро. Уникално.

Всички села към Попово към този момент имат свои дребни общности. Всяка си има атмосфера. Във Водица са по-скоро късни хипита или различни: лек метод на живот в българския Рай. В Паламарца е по-трудно. Повечето заселници там имат същински житейски планове.

Високоскоростен интернет и работа от разстояние

Интернет постоянно е основен за заселването и играе ролята на връзка с живота. В класациите за скорост българският интернет постоянно попада в топ 10, въпреки да е към момента надалеч от Франция и Съединени американски щати. В реалност либерализацията на бранша усили броя на операторите, само че броят на потребителите остана стеснен. Резултатът: и в най-отдалеченото село скоростта е сравнима с тази в града. Безспорно преимущество при работата от разстояние.

Агнес продава картините си по интернет и демонстрира малко от тях по изложения. Живее обаче главно от покупко-продажбите с недвижими парцели. Вив се пенсинора предварително, само че мъжът й продължава да дава по интернет съвещания за отбранителния бранш, до момента в който в това време модернизира дома им.

В прилежащото село Брам и Анна са разбрали формулата „ без зима ”: връщат се да поработят в Белгия през зимата.

Евелин дебаркира предходната година от Турция. Холандка е. Напуска Кападокия поради Паламарца. Туристически уредник по специалност, тя твърдо има вяра в туристическото бъдеще на България. Евелин намира клиентите си посредством своя уебсайт и развива локално предложение за туристите, каквото тук преди не е съществувало.

След няколко визити Кристина и Мариама също са полудели по „ духа на мястото ”. Кристина е коуч и клиентите й са по целия свят. Със Skype може да организира интервютата си откъдето изиска. След като напуща поста си в посолство, с цел да стане съветник, Мариама се любува на същата независимост.

Други са пристигнали съблазнени от фантазията за живот в уединение. Повечето къщи се продават с парче земя и хубава градина. Без опция за огромна употреба на земята, с варианти за скромна прехрана от земеделие, сходно на българите, които са избрали да останат или не са могли да заминат.

Местните, носителите на традициите

Едно синьо утро, студено и мъгливо, дребна компания, въоръжена с кофи, ножове и всевъзможни съдове. Маса за къмпинг в единия завършек на градината, върху нея няколко чаши и две-три шишета бистра непрепечена локална ракия.

Основното настоящо лице грухти в кочината си. 250-килограмово добре угоено прасе. Със остарелия си 12-ти диаметър Степан работи чисто, без звярът да има време да осъзнае какво му се случва.

Старецът от прилежащата къща идва и гледа одобрително ритуала. Издърпват натрупа и дългото разфасоване стартира.

На ход е Степан. В селото той се занимава със гибелта. Ловец и касапин, той е и отговорник за погребенията. Ценен човек. Йън го е повикал, с цел да е сигурен, е всичко ще мине добре.

Стават три години, откогато Йън се е преместил в Паламарца. През първата година се е посветил на къщата. После се заема с отглеждане на животни. Като доста от новопристигналите, не знае нищо. Съседите българи му оказват помощ. Това не му пречи да прави неточности. Дълго ще си спомня за първото си прасе: „ Като същински дилетанти, направихме това през лятото. В 6.00 сутринта вървеше доста добре. Но в 9.00 към този момент беше 30 °С и на всички места имаше мухи. Наложи се да изхвърлим много от месото. ”

Няма да се повтори. В прилежащо село друга група се оказала изцяло безпомощна пред първото си прасе. Нямало кой да ги научи и те залегнали върху книги и клипове в YouTube. Усмъртяването на животното не било огромен проблем, само че след това трябвало да спрат, с цел да ревизират в компютъра и да открият, че им липсва информация за последователността при транжирането.

И най-много да открият, че са направили непоправимото: раздрали са червата. А тъй като не знаели, че не би трябвало да хранят прасето през последните 24 часа от живота му, неуспехът станал цялостен. Дори след изобилното измиване миризмата на месото била мъчно търпима.

„ Тук съм свободен ”

Йън изяснява: „ Съседите ни в селото живеят като квази затворено общество, което няма потребност от външния свят. Знаят по какъв начин да строят къщите си, да сеят и да прибират годишна продукция, да отглеждат животни и да покачват добива. Правят това добре от много време. Ще сме луди, в случай че не се допитваме до тях. ”

Степан и неколцина локални играят и ролята на носители на обичайното ноу-хау. Радват се, че новопристигналите желаят да усвоят тукашния метод на живот и че вливат свежа кръв на селото. Трябва ти Мустафа, в случай че искаш да поправяш каменен дувар, да търсиш гъби или да дестилираш – локален спорт, който оказва помощ зимата да мине топло. За грижите за козите би трябвало да питаш Анна и най-много Юмер – овчаря. Така че на въпроса „ Защо сте пристигнали в Попово? ”, отговорът на Йън е явен като бистрата му ракия: „ Тук съм свободен. Никой не ми споделя какво и по какъв начин да направя, имам същинска връзка с моите съседи. И има пространство. Невъзможно е да се върна да пребивавам на Запад след всичко това ”.

Инфо: