Гларус
Думата гларус провокира асоциации за дълго чакана морска отмора с топлото синьо море, пенливите талази, които се разрушават в скалите, с ароматите и звуците на морето, свързани непроменяемо с крясъка на чайките и гларусите. Този тон е толкоз изразителен, внезапен и провокиращ слуха, че през 1910 година кметството на община Бургас издава заповед към популацията на унищожава гнездата им, с цел да понижи популацията на птиците с оглед да ограничи голямото им количество.
Преди да забележим морската простор чуваме крясъка на гларусите и това ни изпълва с приятни интуиции, тъй че гларусите, които свързваме с морето, не ни се костват толкоз неприятни. Ако се замислим, незабавно се сещаме, че освен гларусите основават немислим звук, те са подпомагани от чайките, които също кръжат към хората без никакъв боязън. И тук е мястото да създадем разграничаване сред двата типа морски птици.
Разлика сред гларус и чайка
Чайките са семейство морски птици, които живеят и в България, показани от няколко типа, като един от тях е гларусът. Речната чайка, която се среща както край Черно море, по този начин и край Дунав, е най-многобройна, а из цялата страна се среща средиземноморското жълтонога чайка, която назоваваме също и гларус. Така че гларусът е тип чайка, най-едрата птица сред тях, която елементарно се разпознава, тъй като има жълти крайници, а по перата се виждат жълто- кафяви сектори, до момента в който чайките са напълно бели.
Ако тази креслива птица се появи в някое обитаемо място, надалеч от морето, значи е гларус, тъй като единствено той се отдалечава от морето и се приспособява за живот и в други обитаеми места. До преди 150 години гларусите са били необичайност у нас и са населявали главно Средиземноморието, само че през днешния ден тази адаптивна птица е най-широко публикуваната от всички типове чайки.
Произход на гларусите
Името на птицата идва от латинското наименование Larus, което е побългарено за улеснение на артикулацията в гларус. Преводът на термина е изключително индикативен, значи някой, който вика мощно, крещи, нетърпим тъпанар и това наименование идва от виковете, които издава птицата.
Названието чайка пък идва от тюркски и се употребява както за означаване на морска птица, по този начин и на лека морска лодка с платно.
Научната подредба е лишена от страсти и пространна във връзка с особеностите на птицата.
Жълтокраката чайка с научно наименование Larus michahellis, е огромна чайка, публикувана в Европа, Близкия изток и Северна Африка, която едвам неотдавна получава необятно самопризнание като обособен тип. Преди това е бил третиран като подвид или на каспийската чайка Larus cachinnans, или по-широко като подвид на сребристата чайка Larus argentatus. Името на рода е от латински Larus, което наподобява се отнася за чайка или друга огромна морска птица, а името на типа е в чест на немския зоолог Карл Михаелес.
Сега е общоприето, че жълтокраката чайка е цялостен тип, само че до неотдавна имаше доста различия. Например списание British Birds разделя жълтокраката чайка от сребристата чайка през 1993 година, само че включва каспийската чайка в първата, само че различен класификатор във Англия резервира жълтокраката чайка като подвид на сребристата чайка до 2007 година.
ДНК проучванията обаче демонстрират, че жълтокраката чайка в действителност е най-близка до огромната черногърба чайка Larus marinus и арменската чайка Larus armenicus, до момента в който каспийската чайка е по-близо до сребристата чайка и дребната черногърба чайка Larus fuscus, вместо да бъдат най-близките родственици един на различен.
Има два съществени подвида на жълтокраката чайка:
Larus michahellis Naumann, намира се в западна и южна Европа, северозападна Африка и Средиземноморието.
Larus fuscus atlantis, открит в Макаронезия (Канарските острови, Мадейра, Азорските острови). Този подвид от време на време е прочут също като атлантическа чайка и е евентуално цялостен тип самичък по себе си.
Птиците, гнездящи по атлантическите крайбрежия на Мароко, Португалия и Галисия и разпространяващи се на север оттова, нормално също се включват тук, само че от време на време се смятат за трети подвид, Лузитаний.
Птиците от Атлантическия океан имат по-тъмни крила и тил в съпоставяне със средиземноморските птици, което основава по-изразен контрастност с белите елементи.
Съществува и подвидът Larus michahellis omissus, разказан за първи път през 1928 година от съветския орнитолог Теодор Плеске.
Разпространение на гларусите
Ареалът на размножаване на гларусите е концентриран в Средиземно море. В Северна Африка е постоянно срещан в Мароко, Алжир и Тунис и се усилва тук-там. Скорошно размножаване е следено в Либия и Египет.
В Близкия изток няколко се развъждат в Израел, Палестина и Сирия с по-голям брой в Кипър и Турция.
В Европа има колонии по цялото средиземноморско крайбрежие, а също и на атлантическите острови и крайбрежията на север до Бретан и на запад до Азорските острови.
Птицата гларус гнезди и по западната страна на Черно море. Тук се припокрива с каспийската чайка, само че има разлика в местообитанието, като жълтокраката чайка избира морските скали, а каспийската чайка - по-равните крайбрежия.
През последните десетилетия се следи разпространяване на север в Централна и Западна Европа.
Много птици остават в една и съща зона през цялата година, само че други мигрират, с цел да прекарат зимата в меки региони на Западна Европа или се насочат на юг чак до Сенегал, Гамбия и Червено море. Има също необятно разпространяване на север след размножаване в края на лятото. Има известия, че птицата е друмник в североизточна Северна Америка и Нигерия.
Как наподобяват гларусите
Жълтокраката чайка е огромна чайка, макар че размерът варира, като най-малките женски са малко по-големи от елементарната чайка, а най-големите мъжки са почти с размерите на огромна черногърба чайка.
Те варират на дължина от 52 до 68 сантиметра обща дължина, от 120 до 155 сантиметра в обсег на крилата и от 550 до 1600 грама тегло.
Сред общоприетите измервания хордата на крилото е 40.8 до 47.2 сантиметра, клюнът е 4.6 до 6 сантиметра.
Възрастните външно наподобяват на сребристи чайки, само че имат жълти крайници. Те имат сив тил, малко по-тъмен от сребристите чайки, само че по-светъл от по-малките черногърби чайки. Те са с доста по-бели глави през есента и имат по-черни върхове на крилата с малко бели петна, както и по-малко черни гръбчета. Гларусите имат алено леке на човката като възрастни. Има червен пръстен към окото, както при дребната черногърба чайка, само че за разлика от сребристата чайка, която има мрачно жълт пръстен.
Първата година птиците имат по-бледа глава, задна част и долна част от тези на сребристата чайка, като по оперение наподобяват повече на огромните черногърби чайки. Освен това имат мрачен клюн и очи, розовосиви крайници, тъмни махови пера и добре обрисувана черна лента на опашката. Те стават по-светли в долната част и след това губят шарката на горната част. До втората си зима птиците са всъщност оперени като възрастните, като се изключи шарените пера, които остават по покриващите крила. Въпреки това, върховете на клюна им са черни, очите им към момента са тъмни, а краката са със светложълт физически цвят.
Зовът им е мощен вик, който е по-дълбок и по-носов от зова на сребристата чайка.
С какво се хранят гларусите
Подобно на множеството Larus чайките, гларусите са всеядни и опортюнистични търсачи на храна. Те търсят в сметищата и на други места, както и търсят подобаваща плячка в полета или на брега, или ограбват улова на по-малки чайки и други морски птици.
Въпреки че градските гларуси нормално са опортюнистични чистачи, те могат да преминат към хищническа диета, в случай че е належащо. Това е следено по време на блокирането на Италия през 2020 година, когато неналичието на останки от храна принуждава жълтокраките чайки в Рим да заловен плячка, огромна колкото плъхове и скални гълъби.
Атлантическите чайки в Гибралтар са следени и фотографирани да берат и ядат плодове от маслинови дървета по време на полет.
Възпроизвеждане на гларусите
Жълтокраките чайки нормално се развъждат в колонии. Яйцата, нормално три на брой, се снасят от средата на март до началото на май и се пазят пламенно от тази огромна чайка.
Гнездото на гларусите е от време на време рядка могила от растителност, построена на земята или на скални издатини. На някои места, като Гибралтар, Галисия и Португалия, те са почнали да гнездят по здания, в градовете и даже по дърветата.
Яйцата на гларусите се инкубират в продължение на 27–31 дни, а младите птици стартират да летят след 35–40 дни.
