Дракула. Разказът за него обаче е непълен, ако не се

Дракула. Разказът за него обаче е повърхностен, в случай че не се каже на какъв език е говорел и мислел той. За незапознатите ще поясня, че това име е прякор, до момента в който самият воин е историческа персона – живелият в епохата на османското настъпление княз на Влахия Йоан Влад ІІІ Цепеш (1448-1476 година, с прекъсвания). Благодатна почва за наблюдения в тази тенденция дават стотиците непокътнати грамоти на влашките князе и доближените им аристократи от интервала XIV-XVII в. По форма това са къси публични документи за административни, политически и правосъдни каузи, за дарения, за сделки на парцели и други

Още първите откриватели на тези грамоти Юрий Венелин и Любомир Милетич изрично ги значат като „ влахо-български “ и акцентират, че са писани на български език. „ Ние към този момент смеем въобще да заключим – написа учен Милетич, – че във Влашко до края на ХV и най-късно до половината на ХVІ в. още огромна част от болярските фамилии е била българска. “ Това е огромната болежка на историци и езиковеди в днешна Румъния. Защото се оказва, че сред ХІV и ХVІ в. живеят, ръководят, печелят победи или търпят загуби най-великите им национални герои като Йоан Мирчо Стари, Йоан Влад ІІІ Цепеш Дракула или Йоан Михаил Храбри!

Титулатурата на влашките и молдовските господари в грамотите и други публични документи е доста близка с тази на българските царе. Единствената разлика в титулатурната формула на влашките князе и на българските царе е в етническия и географския детайл – Угровлахия вместо България.

Представителите на влашката и молдовската знат се посочват с българската купа „ болярин “, която е славянизирана форма на прабългарската „ боил “. Подобно на България, във Влахия и Молдова болярите се разделят на „ велики “ и „ мали “. Напълно идентични са и дворцовите трофеи като „ меченосец “ („ мечоноша “) и „ столник “. Множество са и образците при административните чиновници. Българските длъжности като „ арбитър “, „ десеткар “, „ житар “, „ сенар “, „ винар “ и други се появяват във влашките и молдовските документи като „ съдец “, „ десетник “, „ житничар “, „ сенар “, „ винарич “.

През ХХ в. езиковедските наблюдения на Венелин и Милетич върху грамотите са подкрепени от проучването на световноизвестния езиковед Самуил Бернщейн. Той ясно заключава, че през Средновековието „ славянските приказва във Влахия…са били свързани със славянските приказва от Мизия, Тракия и Родопите, т. е. това са били български приказва “.

Днес румънските учени се пробват да изясняват всичко това с аргумента, че езикът на влашките воеводи и на частната преписка във Влахия в интервала от XIV до началото на XVII в. е църковнославянски, а не български. Самуил Бернщейн дава такива образци, каквито няма да бъдат открити в никакви църковни трудове: „ татко, брод, воденица, огромен, санкция, грижа, губер, госпожица, детца (деца), да дойдет, докле, ела, елате, завръших, за какво, зидари, калугер, керемида, коги, кожуси, кола, конник, кошуля, лани, летоска, морава, люлка, въпреки, момък, нищо, обесили, да отиде, оти (защо, защото), пипер, планина, поефтино, поскоро, посланици, прозорец, пушки, сватове, сираци, сирене, бедняци, сродник, със, тази, тези, тъкмеж, устие (на река), хиляди, хора, прекрасен, чекам (чакам), шапки, шуба, шура (шурей), юнаци. “

Има случаи, при които в новобългарски думата има друго значение от същата дума в църковния език. Например до момента в който в езика на църквата глаголът „ направити – направляти “ значи „ давам напътствие, направление, изпращам “, в новобългарски значи „ да сътворя “. Такова е и смисъла на тази дума в едно писмо на Йоан Рад IV (1496-1508 г.): „ да ми направи некои прозорци “.

Интересна е фонетично-морфологическата еволюция на някои думи от старобългарски до новобългарските приказва. Така да вземем за пример старобългарската дума „ мати–матере “ в новобългарски е еволюирала в „ майка “. Най-ранните писмени монументи от територията на днешна България, където намираме думата „ майка “, са дамаскините от втората половина на XVII в. Но във влашката книжовност новобългарската дума „ майка “ се появява още в края на XV в. в документ, подписан от княз Йоан Рад IV, и съвсем измества „ мати “ в по-сетнешната влашка книжовност.

Във влашкия писалищен език местоимението за първо лице само число се явява във форми „ аз, азе, азы “, сходно на актуалните български диалекти: „ вие добре знаете како ви съм до нине аз защитил от турци “, „ какъв чловяк бих бил азе “, „ азе се мъчя “. Личните местоимения за първо и второ лице множествено число „ ние “ и „ вие “ навлизат във влашката книжовност с век и половина по-рано, в сравнение с в книжнината в България: „ ние служимо господину крала…а вие го целувайте “.

Старобългарският претекст „ съ “ се демонстрира доста постоянно в новобългарската си форма „ със “: „ със воля “, „ със купля “, „ а оня поп от Шкеи да доиде със них “, „ що съм имал със ваш чловяк “, „ и от коня товарена със риба “. За първи път виждаме във влашката книжовност прилепване на сричката „ -зи “ към показателни местоимения, както в новобългарските форми „ този “, „ онази “ да вземем за пример: „ тойзи добиток “, „ „ таязи госпожица “, „ егда се учинит глобе над тиези села “, „ крепко оногози чловяка “, „ за онизи овци “.

Анализът на този език, написа Бернщейн, го демонстрира като „ комплицирано съединяване на писалищен клишета…..с живи словосъчетания. Задачата на откривателя е да отдели обвързваните подготвени мъртви словосъчетания от живите, отразяващи особеностите на разговорния език “. Нататък съветският академик проучва деликатно и граматическите особености на езика във влашките грамоти. Оказва се, че падежната система, глаголите и местоименията изцяло дават отговор на нормите в развиването на българския език. Практически влашкият език от ХV-ХVІ в. демонстрира зараждането на актуалните приказва, на които се приказва в днешна България!

Разбира се, не може да се отхвърли и съществуването на заемки от църковния език в грамотите. Но дали може да се счита за църковен текст финалът на едно обръщение на влашкия княз Йоан Александър І (1431-1436)? В него той жигосва лъжците в княжеството си и ги проклина „ …а кто ще слъгати да му ебе псе женъ и матере му. “

Непременно би трябвало да отбележа, че всички тези значими детайлности бяха видяни първо от доктора по филология от Калифорнийския университет Илия Талев, племенник на огромния публицист Димитър Талев. През 2006 година той даде обстойно изявление за вестник „ 168 часа “ под заглавие „ Дракула говорел на български акцент “. В него доктор Талев декларира в прав текст: „ Дракула е водел частната и формалната си преписка на български език. Не на църковнославянски, а на акцент, непосредствен до актуалния български език! “

За страдание през 2008 година Илия Талев умря и не можа да довърши научното си проучване. Аз обаче не мога да не отбележа още още едно историческо удостоверение, касаещо Йоан Влад III Цепеш Дракула. Става дума за едно негово писмо до римския първосвещеник от 7 ноември 1462 година Първичният текст не е непокътнат, само че в записките на папа Пий II е даден прецизен превод на латински език. Там категорично се акцентира, че оригиналът е бил написан на „ български език “, а Дракула е наименуван „ Янош (Йоан – Н. О.), стопанин и заповедник на Влахия “.