Диагноза на настоящето - свършва ли великото време на профаните?
Доц. Момчил Дойчев
Малко преди преломната 1989 година в програмна публикация във вестник " Култура " доктор Желю Желев диагностицира историческото време тогава като „ Великото време на интелигенцията “. Там той обобщава, че „ самоосъзнаването на интелигенцията като група е значимо също и предвид на бъдещето. То /бъдещето/ принадлежи на интелигенцията “. Тогава това не изглеждаше наивна и сантиментална теза. Промяната се усещаше във въздуха и тя можеше да се реализира само като интелектуална и рационална активност. Промяната се усещаше във въздуха, само че единствено политически мислещите интелектуалци я усещаха, въпреки и да я осъзнаваха по друг метод.
За голямото болшинство от българите обаче смяната бе неясно мечтана, само че не и осмислена и разбирана като неотменна. Сред интелектуалците в света малко на брой предричаха грандиозния неуспех и краха на комунизма, разпада на Съюз на съветските социалистически републики и влизането на множеството източноевропейски страни в руслото на развиване на цивилизования либерален и проспериращ свят.
Това можеше рационално да се планува, само че тези които го направиха бяха оповестени незабавно за луди.
Например съветският отстъпник Андрей Амалрик в публикацията си от 1968 година „ Ще просъществува ли Съюз на съветските социалистически републики до 1984 година? “ не позна единствено с 7 години, само че бе вкаран в руска психиатрична клиника. Какво да кажем за това, че
за доста хора и през днешния ден комунизмът е неминуем
В книгата си „ Грандиозният неуспех. Раждането и гибелта на комунизма през ХХ-ти век “, излязла януари 1989 година Збигнев Бжежински пръв и единствен може би рационално изясни за какво комунизмът се е провалил и няма бъдеще.
Следователно даже интелигенцията като обществена група, която единствена може да предвижда и изясни рационално смяната, както и да и придаде предстоящата посока, не бе подготвена за грандиозните промени в света, случили се в края на 1989 г.
Затова и през днешния ден възгледът, че интелигенцията е способна да промени хода на историята може да се стори доверчив. Още повече след 33 години на " несвършващ преход " великото време на интелигенцията се изпари последователно. На мястото на интелигенцията връх взеха други обществени групи и прослойки. Още във Великото национално заседание се видя, че доста интелектуалци, които влязоха в политиката бързо напуснаха, неведнъж даже със скандал. Реалната политика се оказа нещо друго от предстоящото. Едно е да бъдеш рационално осмислящ политическата действителност, само че напълно друго да се занимаваш с действителната политика. Това като че ли и до през днешния ден не се осъзнава. Политиката е предопределение, само че е и поминък, както прелестно го е обяснил Макс Вебер преди повече от 100 години. Това е може би отговор и на популистката болшевишка визия, че всяка готвачка при социализма ще може да ръководи. Всъщност точният откъс от Ленин е в напълно друга посока / “не всяка готвачка може да ръководи “!/, само че това е обособена тематика в общия доверчив подтекст, че нахлуването на масите в политиката след революцията ще докара до техния разцвет. Оказа се тъкмо противоположното – това докара до
профанизация на политиката,
една от камъчетата, които сложиха кол в колелото на комунистическия „ напредък “. Темата за „ подготвеност и народовластие “ се дискутира и у нас след установяването на „ най-прогресивния строй “, който на процедура постави бариера пред това готвачки да ръководят, просто тъй като политическите представители на готвачките не допускаха никаква конкуренция.
И все пак оптимистичното политическо време особено за „ най-прогресивния строй “ носеше в себе си профанната визия, че за комунистите няма невъзможни неща.
Неочакваното срутване на комунистическата тирания и Съюз на съветските социалистически републики докара у нас до остри политически пертурбации. Както след всяка гражданска война, въпреки и в нашия случай мирна, се удостовери правилоото, че революциите се вършат от идеалисти, само че от плодовете им се възползват циници. Интересно е да се проследят съставите на всеки един идващ парламент от 1990 година насам. Този обзор демонстрира последователно, само че трайно
утежняване на интелектуалния потенциал
на хората избирани вътре да вземат решение проблемите на страната. В революционния стадий на прехода, в който имаше два скока - 1989-1992 и 1996-1997 година се удостовери правилото, че не може с два скока да се прескочи бездна – още повече комунистическата бездна. Институционалният интервал на смяната /1997-2001 г./ трагично бе пресечен в нейния съдбоносен стадий, който можеше да запълни пропастта сред предпочитание и благоприятни условия за институционална, а освен за революционна смяна в България. Въпреки това инерцията на европеизацията и демократизацията не можеше да бъде спряна и тя докара чак до началото на икономическата рецесия през 2009 година до нечуван стопански напредък. Но от плодовете на този стопански напредък се възползваха тъкмо тези олигархични сили, които превзеха посредством див популизъм и агитация страната през 2001 година Тогава и у нас стартира прословутият „ популистки цайтгайст “, превзел от тази година Европа и Северна Америка. Този „ дух на времето “ върна в политиката и даже на власт прословутите ленинови „ готвачки “ – популисти от всевъзможен цвят и порода. Берлускони, Тръмп, Орбан, Ердоган „ отдясно “ са най-често спряганите за популисти. Но и отляво се появиха типични популистко-демагогски партии като Сириза и Подемос. Алтернатива за Германия и Националният фронт във Франция, които се водят „ извънредно десни “, само че на процедура са в доста връзки крайно-леви, се възползваха от тези популистки пертурбации. Новите радикални леви партии последователно изместиха обичайна социалдемокрация. Самите систематични „ десни “ и „ леви “ партии минаха през стадий на стрес от възхода на популистите и това докара до разтърсвания съответните страни. В Съединени американски щати Обама, в Германия Меркел са най-ярките образци за водачи, които на процедура спомагаха на възхода на популизма като сами използваха неговите оръжия, или правеха неправилни преценки за надигането на изключително рисковия популистко-демагогски противник на Изток – путинова Русия.
Русия се развива след огромните промени отвън подтекста на общоевропейските процеси. И това стана видно още 1993-1994 година когато първо в постсъветското пространство се откриха властнически режими, или както бе в Средна Азия или в Задкавказието, където тотаталитарните руски колониални режими се трансформираха в авторитарин президенттски републики.
Това докара до промени, в които
диагнозата на нашето време към този момент напълно не е толкоз оптимистична
В " Диагноза на нашето време " преди 80 години Карл Манхайм разказва сходна обстановка – в обстановка на рецесии и война се постановат ексцентрични политически решения. Особено в обстановката на опасност за демокрацията, Манхайм предлага по едно и също време кейнсианска икономическа политика и „ войнстваща народна власт “ – като политически режим, който може да удържи авторитарно-тоталитарните закани. Това в действителност става след войната и повече от 30 години след нейния край преобладават кейнсианските стопански политики и либерално-демократични режими, които въпреки и не толкоз войнстващи удържат напора на руския комунизъм в Западана Европа и Северна Америка. Но режими на войнстващи демокрации се появяват в сериозни точки на отбрана на западната цивилизация – в Южен Виетнам, несполучливо, само че сполучливо в Южна Корея, където властническия режим на Пак Чон Хи избавя страната от комунистическата опасност от север, а демократичната икономическа политика води по едно и също време до просперирет, създаване на гражданско общество и възобновяване на демокрацията откакто на опасността от Север към този момент може да се отговори уместно.
На другия завършек на света Пиночет избавя страната от комунистически прелом и революция, властническият му режим реализира войнствена демократична икономическа политика, която изкачва за 12 години Чили от последно до първо място в латинска Америка по Брутният вътрешен продукт и икономическо развиване, основава гражданско общество и след референдум и институционални промени демокрацията бива възобновена.
Реформите, стартирани от Дън Сяопин в комунистически Китай следват същата икономическа логичност като тези на ген. Хи в Южна Корея – основаване на свободни стопански зони, въвеждане на „ див капитализъм “, именуван благозвучно „ китайки път към социализма “ и при опазване на тоталитарния комунистически режим, въпреки и много отворен към Запада, това води до днешната роля на Китай в света.
Нищо такова не се случи в Русия на Путин. Постсъветският властнически режим реставрира руската икономическа система с всичките и недъзи, видни в епохата на „ застоя “ при Брежнев. Макар и при официално опазване на частната благосъстоятелност /която е олигархична, а не либерално- капиталистическа!/ властническата тирания в действителност върна стопански Русия в времената на застоя и само високите цени на въглеводородите държаха страната над водата на международния океан. Затова и войната се оказа единствения метод режимът да се запази в обстановка на съзнателен стопански неуспех.
Край на първа част
Малко преди преломната 1989 година в програмна публикация във вестник " Култура " доктор Желю Желев диагностицира историческото време тогава като „ Великото време на интелигенцията “. Там той обобщава, че „ самоосъзнаването на интелигенцията като група е значимо също и предвид на бъдещето. То /бъдещето/ принадлежи на интелигенцията “. Тогава това не изглеждаше наивна и сантиментална теза. Промяната се усещаше във въздуха и тя можеше да се реализира само като интелектуална и рационална активност. Промяната се усещаше във въздуха, само че единствено политически мислещите интелектуалци я усещаха, въпреки и да я осъзнаваха по друг метод.
За голямото болшинство от българите обаче смяната бе неясно мечтана, само че не и осмислена и разбирана като неотменна. Сред интелектуалците в света малко на брой предричаха грандиозния неуспех и краха на комунизма, разпада на Съюз на съветските социалистически републики и влизането на множеството източноевропейски страни в руслото на развиване на цивилизования либерален и проспериращ свят.
Това можеше рационално да се планува, само че тези които го направиха бяха оповестени незабавно за луди.
Например съветският отстъпник Андрей Амалрик в публикацията си от 1968 година „ Ще просъществува ли Съюз на съветските социалистически републики до 1984 година? “ не позна единствено с 7 години, само че бе вкаран в руска психиатрична клиника. Какво да кажем за това, че
за доста хора и през днешния ден комунизмът е неминуем
В книгата си „ Грандиозният неуспех. Раждането и гибелта на комунизма през ХХ-ти век “, излязла януари 1989 година Збигнев Бжежински пръв и единствен може би рационално изясни за какво комунизмът се е провалил и няма бъдеще.
Следователно даже интелигенцията като обществена група, която единствена може да предвижда и изясни рационално смяната, както и да и придаде предстоящата посока, не бе подготвена за грандиозните промени в света, случили се в края на 1989 г.
Затова и през днешния ден възгледът, че интелигенцията е способна да промени хода на историята може да се стори доверчив. Още повече след 33 години на " несвършващ преход " великото време на интелигенцията се изпари последователно. На мястото на интелигенцията връх взеха други обществени групи и прослойки. Още във Великото национално заседание се видя, че доста интелектуалци, които влязоха в политиката бързо напуснаха, неведнъж даже със скандал. Реалната политика се оказа нещо друго от предстоящото. Едно е да бъдеш рационално осмислящ политическата действителност, само че напълно друго да се занимаваш с действителната политика. Това като че ли и до през днешния ден не се осъзнава. Политиката е предопределение, само че е и поминък, както прелестно го е обяснил Макс Вебер преди повече от 100 години. Това е може би отговор и на популистката болшевишка визия, че всяка готвачка при социализма ще може да ръководи. Всъщност точният откъс от Ленин е в напълно друга посока / “не всяка готвачка може да ръководи “!/, само че това е обособена тематика в общия доверчив подтекст, че нахлуването на масите в политиката след революцията ще докара до техния разцвет. Оказа се тъкмо противоположното – това докара до
профанизация на политиката,
една от камъчетата, които сложиха кол в колелото на комунистическия „ напредък “. Темата за „ подготвеност и народовластие “ се дискутира и у нас след установяването на „ най-прогресивния строй “, който на процедура постави бариера пред това готвачки да ръководят, просто тъй като политическите представители на готвачките не допускаха никаква конкуренция.
И все пак оптимистичното политическо време особено за „ най-прогресивния строй “ носеше в себе си профанната визия, че за комунистите няма невъзможни неща.
Неочакваното срутване на комунистическата тирания и Съюз на съветските социалистически републики докара у нас до остри политически пертурбации. Както след всяка гражданска война, въпреки и в нашия случай мирна, се удостовери правилоото, че революциите се вършат от идеалисти, само че от плодовете им се възползват циници. Интересно е да се проследят съставите на всеки един идващ парламент от 1990 година насам. Този обзор демонстрира последователно, само че трайно
утежняване на интелектуалния потенциал
на хората избирани вътре да вземат решение проблемите на страната. В революционния стадий на прехода, в който имаше два скока - 1989-1992 и 1996-1997 година се удостовери правилото, че не може с два скока да се прескочи бездна – още повече комунистическата бездна. Институционалният интервал на смяната /1997-2001 г./ трагично бе пресечен в нейния съдбоносен стадий, който можеше да запълни пропастта сред предпочитание и благоприятни условия за институционална, а освен за революционна смяна в България. Въпреки това инерцията на европеизацията и демократизацията не можеше да бъде спряна и тя докара чак до началото на икономическата рецесия през 2009 година до нечуван стопански напредък. Но от плодовете на този стопански напредък се възползваха тъкмо тези олигархични сили, които превзеха посредством див популизъм и агитация страната през 2001 година Тогава и у нас стартира прословутият „ популистки цайтгайст “, превзел от тази година Европа и Северна Америка. Този „ дух на времето “ върна в политиката и даже на власт прословутите ленинови „ готвачки “ – популисти от всевъзможен цвят и порода. Берлускони, Тръмп, Орбан, Ердоган „ отдясно “ са най-често спряганите за популисти. Но и отляво се появиха типични популистко-демагогски партии като Сириза и Подемос. Алтернатива за Германия и Националният фронт във Франция, които се водят „ извънредно десни “, само че на процедура са в доста връзки крайно-леви, се възползваха от тези популистки пертурбации. Новите радикални леви партии последователно изместиха обичайна социалдемокрация. Самите систематични „ десни “ и „ леви “ партии минаха през стадий на стрес от възхода на популистите и това докара до разтърсвания съответните страни. В Съединени американски щати Обама, в Германия Меркел са най-ярките образци за водачи, които на процедура спомагаха на възхода на популизма като сами използваха неговите оръжия, или правеха неправилни преценки за надигането на изключително рисковия популистко-демагогски противник на Изток – путинова Русия.
Русия се развива след огромните промени отвън подтекста на общоевропейските процеси. И това стана видно още 1993-1994 година когато първо в постсъветското пространство се откриха властнически режими, или както бе в Средна Азия или в Задкавказието, където тотаталитарните руски колониални режими се трансформираха в авторитарин президенттски републики.
Това докара до промени, в които
диагнозата на нашето време към този момент напълно не е толкоз оптимистична
В " Диагноза на нашето време " преди 80 години Карл Манхайм разказва сходна обстановка – в обстановка на рецесии и война се постановат ексцентрични политически решения. Особено в обстановката на опасност за демокрацията, Манхайм предлага по едно и също време кейнсианска икономическа политика и „ войнстваща народна власт “ – като политически режим, който може да удържи авторитарно-тоталитарните закани. Това в действителност става след войната и повече от 30 години след нейния край преобладават кейнсианските стопански политики и либерално-демократични режими, които въпреки и не толкоз войнстващи удържат напора на руския комунизъм в Западана Европа и Северна Америка. Но режими на войнстващи демокрации се появяват в сериозни точки на отбрана на западната цивилизация – в Южен Виетнам, несполучливо, само че сполучливо в Южна Корея, където властническия режим на Пак Чон Хи избавя страната от комунистическата опасност от север, а демократичната икономическа политика води по едно и също време до просперирет, създаване на гражданско общество и възобновяване на демокрацията откакто на опасността от Север към този момент може да се отговори уместно.
На другия завършек на света Пиночет избавя страната от комунистически прелом и революция, властническият му режим реализира войнствена демократична икономическа политика, която изкачва за 12 години Чили от последно до първо място в латинска Америка по Брутният вътрешен продукт и икономическо развиване, основава гражданско общество и след референдум и институционални промени демокрацията бива възобновена.
Реформите, стартирани от Дън Сяопин в комунистически Китай следват същата икономическа логичност като тези на ген. Хи в Южна Корея – основаване на свободни стопански зони, въвеждане на „ див капитализъм “, именуван благозвучно „ китайки път към социализма “ и при опазване на тоталитарния комунистически режим, въпреки и много отворен към Запада, това води до днешната роля на Китай в света.
Нищо такова не се случи в Русия на Путин. Постсъветският властнически режим реставрира руската икономическа система с всичките и недъзи, видни в епохата на „ застоя “ при Брежнев. Макар и при официално опазване на частната благосъстоятелност /която е олигархична, а не либерално- капиталистическа!/ властническата тирания в действителност върна стопански Русия в времената на застоя и само високите цени на въглеводородите държаха страната над водата на международния океан. Затова и войната се оказа единствения метод режимът да се запази в обстановка на съзнателен стопански неуспех.
Край на първа част
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ