Бойко Пенчев, литературовед: "Превеждането" на Вазов е компромис, от който губят всички
Доц. Бойко Пенчев е литературовед, културолог и публицист. Декан е на Факултета по славянски филологии в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". От 1993 година е редактор в " Литературен вестник ". Разговаряме за изданието " под игото на актуален български език. Пълен текст " (изд. " Византия " ), където над 6 хиляди думи са сменени или обяснени в текста с такива, които претендират да са модерни български.
Каква съгласно Вас е задачата на сходна интервенция в текста, прави ли го по-разбираем за децата?
Ясно е, че има проблем при възприемането на Вазов и някои други от класиците на българската литература. Не единствено езикът – светът на Вазов е доста отдалечен на днешните възпитаници. Но тъкмо това е смисълът на литературата – да ни вади от личния ни свят, с цел да ни накара да го преосмислим. Например да се съпоставим с метода на мислене и чувстване на хората, които другояче гордо назоваваме наши " предшественици ". Ако би трябвало да стоим единствено в " разбираемото ", не ни би трябвало ни Вазов, ни Пенчо Славейков, гледаме си малкия екран, пускаме снимчици и емотикони в обществените мрежи и готово.
Има разнообразни способи да бъде направена по-разбираема литературната класика за учениците. Като стартираме с подбора на текстовете, подбора на обособени елементи от огромни романи – всичко това се прави в образователните стратегии, само че остава невидимо за необятната аудитория. Освен когато избухва нервност към сякаш махането на нещо, признато за сакрално. Най-разпространеното " доближаване " на текста до актуалната аудитория е посредством обясняването на непознатите думи и реалии, било посредством речник, било посредством бележки под линия. Тези пояснения обаче изискват малко повече старания при четене. Вероятно по тази причина се стига и до по-смели хрумвания, като въпросния " превод " на " Под игото " от Нели Стефанова в изданието на " Византия ". Не съм сигурен обаче, че тъкмо този метод прави текста по-разбираем. Откровено казано, в този случай Вазов звучи неуместно.
Редно ли е да се " превеждат " на актуален език български класици? И въобще писатели?
Подобни неща са ставали и евентуално отново ще стават. През 20-те години на ХХ в. Паисий и Софроний се учат в междинното учебно заведение в оригинал, по издания, снабдени с доста бележки. Десетина години по-късно се минава към проучването на " Историята " и " Житие и премеждия " в превод на актуален български. Подобна процедура е допустима, когато на текста се гледа не толкоз като на художествена литература (каквато Паисиевата история в никакъв случай не е била), а като на удостоверение за предишното. Ясно е, че във втория случай се натъртва върху идеологическата функционалност. Вазов обаче е нещо напълно друго. Неговите текстове са безспорно художествена литература, а това, че някои ги възприемат като документална истина за " робството " е друга тематика. Да преведем Вазов, значи дефинитивно да го умъртвим като публицист. Да не приказваме за парадокса създателят на наложително изучаваното стихотворение " Българският език ", да бъде превеждан на актуален български.
В съответния случай с изданието на " Византия " даже не става дума за превод, а за някаква доста екзотична мешавица. Първо, поясненията към непознати думи и реалии, които всекидневно стоят като бележки под линия, тук са качени в скоби и курсив вътре в текста. Това освен безпределно затруднява четенето, само че издава и едно надълбоко снизходително отношение към читателя, за който се приема, че не знае думата и по тази причина би трябвало наложително да прочете обяснението. При естествения вид бележки под линия човек може да не си прекъсва четенето, в случай че знае смисъла на думата. В това издание обаче обяснението е принудително навряно в очите на четящия, тъй като е станало част от текста.
Второ, като се изключи че разясняват с курсив едни думи и изрази, издателите от " Византия " непосредствено са " превели ", т.е. заменили други думи и изрази в текста. Защо едните са обяснени, а другите – преведени, остава неразбираемо. Явно преценката е била, че " господар " да вземем за пример би трябвало да бъде обяснено, а " касапин " – напряко сменено с " месар ". Впрочем, в случай че учениците не знаят какво е " господар ", забавно какво са разбрали от Ботев, да не приказваме, че " месар " и " касапин " изобщо не са синоними.
Защо е значимо да се познават текстовете в оригинал?
В литературата въпросът " какво е казано " е неотделим от въпроса " по какъв начин е казано " – това е аксиома в литературознанието от най-малко 100 години насам. Когато приказваме за творбите на една национална литература, езикът, на който са написани, е от основна значимост. Езикът е това, което отличава един публицист от различен, той предава нюанси, конотации, иронии, обезпечава база за препратки и така нататък Характерната за литературата многозначност и отвореност към разнообразни прочити се обезпечава точно от характерната приложимост на езика. Лишени от истинската си езикова изработка, творбите стават пластмасови. Политиците, като няма какво да предложат на гласоподавателите си, а би трябвало да отклонят вниманието от ежедневните си зулуми, или плашат с измислени врагове, или се тупат в гърдите като пазители на някакви " обичайни полезности ". Но какви обичаи ще имаме ние, в случай че не е езикът?! Езикът носи паметта за предишното на националната общественост. Или традицията ще е единствено в мартениците или някакви други продаваеми по сергии джунджурии?!
Какво печелят и какво губят децата от сходен " превод "?
Какво печелят е мъчно да се каже, само че губят Вазов. Как чорбаджи Марко подканя децата си да пият от паницата с вино? " Пийте, бре, маскари! " Сравнете го с " Пийте бре, палавници ", както е в изданието, което обсъждаме. Сравнете неподражаемия слог на Иванчо Йотата, който споделя " Тъкмо по кое време наша Лала дигна трапезата и прочия, аз зачух крамолическа агитация у вас, бай Марко ". Това същото ли е като " Тъкмо когато нашата Лалка подвигна трапезата и по този начин нататък, аз дочух гръмовно говорене, като че ли се карате у вас, бай Марко "?
Вазов, с изключение на " патриарх на българската литература " е и занаятчия на словесното индивидуализиране. Неговият език непреъснато се отмества от усреднената норма. " Превеждането " му значително унищожава неговата специфичност. Да не приказваме, че доста постоянно подмяната на дума с нейното речниково значение вътре в текста звучи неуместно. Вземете простичкото изречение " Анко Разпопчето се спряпаше от позор, колчем срещнеше човек в панталони от черно сукно ". Във версията на " Византия " то звучи по този начин: " Анко Разпопчето се спъваше от позор, когато срещнеше човек с европейски панталони от черен мек вълнен плат ". Само цялостен графоман или ултрамодернист би написал сходно изречение, не и Вазов.
Защо се приказва за усложнения да се схващат турцизмите при Вазов, а не при Алеко Константинов, да речем?
При Вазов турцизмите и изобщо архаизмите са не просто количествено повече, само че и са разпръснати на всички места в текста, има ги и при третоличния повествовател, и при героите. При Алеко в " Бай Ганьо " те са най-вече в речта на героя и се възприемат като някаква колоритна, " пиперлива " добавка към неговия облик. Освен това Бай Ганьо е доста ослепителен типаж, който дава задоволително храна на въображението на читателя с дейностите и словото си, тъй че няколко неразбираеми през днешния ден израза минават относително незабелязяно, читателят като че ли " може и без тях ". Иначе нещата са кардинално идентични.
Вазов обаче е в доста по-голяма степен " наложителен ", по тази причина и въпросът с неразбирането и нежеланието да бъде четен стои по-остро. Според мен, в случай че Вазов не може да бъде четен като художествена литература, значи в учебно заведение би трябвало да се чете друга литература, която учениците ще схващат. " Превеждането " на Вазов е компромис, от който губят всички.
Каква съгласно Вас е задачата на сходна интервенция в текста, прави ли го по-разбираем за децата?
Ясно е, че има проблем при възприемането на Вазов и някои други от класиците на българската литература. Не единствено езикът – светът на Вазов е доста отдалечен на днешните възпитаници. Но тъкмо това е смисълът на литературата – да ни вади от личния ни свят, с цел да ни накара да го преосмислим. Например да се съпоставим с метода на мислене и чувстване на хората, които другояче гордо назоваваме наши " предшественици ". Ако би трябвало да стоим единствено в " разбираемото ", не ни би трябвало ни Вазов, ни Пенчо Славейков, гледаме си малкия екран, пускаме снимчици и емотикони в обществените мрежи и готово.
Има разнообразни способи да бъде направена по-разбираема литературната класика за учениците. Като стартираме с подбора на текстовете, подбора на обособени елементи от огромни романи – всичко това се прави в образователните стратегии, само че остава невидимо за необятната аудитория. Освен когато избухва нервност към сякаш махането на нещо, признато за сакрално. Най-разпространеното " доближаване " на текста до актуалната аудитория е посредством обясняването на непознатите думи и реалии, било посредством речник, било посредством бележки под линия. Тези пояснения обаче изискват малко повече старания при четене. Вероятно по тази причина се стига и до по-смели хрумвания, като въпросния " превод " на " Под игото " от Нели Стефанова в изданието на " Византия ". Не съм сигурен обаче, че тъкмо този метод прави текста по-разбираем. Откровено казано, в този случай Вазов звучи неуместно.
Редно ли е да се " превеждат " на актуален език български класици? И въобще писатели?
Подобни неща са ставали и евентуално отново ще стават. През 20-те години на ХХ в. Паисий и Софроний се учат в междинното учебно заведение в оригинал, по издания, снабдени с доста бележки. Десетина години по-късно се минава към проучването на " Историята " и " Житие и премеждия " в превод на актуален български. Подобна процедура е допустима, когато на текста се гледа не толкоз като на художествена литература (каквато Паисиевата история в никакъв случай не е била), а като на удостоверение за предишното. Ясно е, че във втория случай се натъртва върху идеологическата функционалност. Вазов обаче е нещо напълно друго. Неговите текстове са безспорно художествена литература, а това, че някои ги възприемат като документална истина за " робството " е друга тематика. Да преведем Вазов, значи дефинитивно да го умъртвим като публицист. Да не приказваме за парадокса създателят на наложително изучаваното стихотворение " Българският език ", да бъде превеждан на актуален български.
В съответния случай с изданието на " Византия " даже не става дума за превод, а за някаква доста екзотична мешавица. Първо, поясненията към непознати думи и реалии, които всекидневно стоят като бележки под линия, тук са качени в скоби и курсив вътре в текста. Това освен безпределно затруднява четенето, само че издава и едно надълбоко снизходително отношение към читателя, за който се приема, че не знае думата и по тази причина би трябвало наложително да прочете обяснението. При естествения вид бележки под линия човек може да не си прекъсва четенето, в случай че знае смисъла на думата. В това издание обаче обяснението е принудително навряно в очите на четящия, тъй като е станало част от текста.
Второ, като се изключи че разясняват с курсив едни думи и изрази, издателите от " Византия " непосредствено са " превели ", т.е. заменили други думи и изрази в текста. Защо едните са обяснени, а другите – преведени, остава неразбираемо. Явно преценката е била, че " господар " да вземем за пример би трябвало да бъде обяснено, а " касапин " – напряко сменено с " месар ". Впрочем, в случай че учениците не знаят какво е " господар ", забавно какво са разбрали от Ботев, да не приказваме, че " месар " и " касапин " изобщо не са синоними.
Защо е значимо да се познават текстовете в оригинал?
В литературата въпросът " какво е казано " е неотделим от въпроса " по какъв начин е казано " – това е аксиома в литературознанието от най-малко 100 години насам. Когато приказваме за творбите на една национална литература, езикът, на който са написани, е от основна значимост. Езикът е това, което отличава един публицист от различен, той предава нюанси, конотации, иронии, обезпечава база за препратки и така нататък Характерната за литературата многозначност и отвореност към разнообразни прочити се обезпечава точно от характерната приложимост на езика. Лишени от истинската си езикова изработка, творбите стават пластмасови. Политиците, като няма какво да предложат на гласоподавателите си, а би трябвало да отклонят вниманието от ежедневните си зулуми, или плашат с измислени врагове, или се тупат в гърдите като пазители на някакви " обичайни полезности ". Но какви обичаи ще имаме ние, в случай че не е езикът?! Езикът носи паметта за предишното на националната общественост. Или традицията ще е единствено в мартениците или някакви други продаваеми по сергии джунджурии?!
Какво печелят и какво губят децата от сходен " превод "?
Какво печелят е мъчно да се каже, само че губят Вазов. Как чорбаджи Марко подканя децата си да пият от паницата с вино? " Пийте, бре, маскари! " Сравнете го с " Пийте бре, палавници ", както е в изданието, което обсъждаме. Сравнете неподражаемия слог на Иванчо Йотата, който споделя " Тъкмо по кое време наша Лала дигна трапезата и прочия, аз зачух крамолическа агитация у вас, бай Марко ". Това същото ли е като " Тъкмо когато нашата Лалка подвигна трапезата и по този начин нататък, аз дочух гръмовно говорене, като че ли се карате у вас, бай Марко "?
Вазов, с изключение на " патриарх на българската литература " е и занаятчия на словесното индивидуализиране. Неговият език непреъснато се отмества от усреднената норма. " Превеждането " му значително унищожава неговата специфичност. Да не приказваме, че доста постоянно подмяната на дума с нейното речниково значение вътре в текста звучи неуместно. Вземете простичкото изречение " Анко Разпопчето се спряпаше от позор, колчем срещнеше човек в панталони от черно сукно ". Във версията на " Византия " то звучи по този начин: " Анко Разпопчето се спъваше от позор, когато срещнеше човек с европейски панталони от черен мек вълнен плат ". Само цялостен графоман или ултрамодернист би написал сходно изречение, не и Вазов.
Защо се приказва за усложнения да се схващат турцизмите при Вазов, а не при Алеко Константинов, да речем?
При Вазов турцизмите и изобщо архаизмите са не просто количествено повече, само че и са разпръснати на всички места в текста, има ги и при третоличния повествовател, и при героите. При Алеко в " Бай Ганьо " те са най-вече в речта на героя и се възприемат като някаква колоритна, " пиперлива " добавка към неговия облик. Освен това Бай Ганьо е доста ослепителен типаж, който дава задоволително храна на въображението на читателя с дейностите и словото си, тъй че няколко неразбираеми през днешния ден израза минават относително незабелязяно, читателят като че ли " може и без тях ". Иначе нещата са кардинално идентични.
Вазов обаче е в доста по-голяма степен " наложителен ", по тази причина и въпросът с неразбирането и нежеланието да бъде четен стои по-остро. Според мен, в случай че Вазов не може да бъде четен като художествена литература, значи в учебно заведение би трябвало да се чете друга литература, която учениците ще схващат. " Превеждането " на Вазов е компромис, от който губят всички.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ