„Докато тормозят момчето, крещяха, че е бедняк. Понасяше тежки удари,

„ Докато тормозят момчето, крещяха, че е дрипльо. Понасяше тежки удари, видях, че му събуват обувките и започнаха да го целят с тях. Нямах покой и приказвах с агресорите. На идващия ден пристигна ухилен. Каза, че се извинили и заделили от джобните си, с цел да му купят обувки... Силата на думите е по-голяма от силата на юмруците. Хората са като огледало – усмихваш се, те също ти се усмихват. “

Това е част от история, която дойде в Министерството на образованието и науката (МОН) в отговор на апела възпитаници да опишат от първо лице за свои срещи с насилието в учебно заведение. В самодейността на МОН „ Училище без експанзия “ се включиха 153 учебни заведения от разнообразни по мярка обитаеми места в цялата страна. Директори споделиха 164 положителни практики за предварителна защита и превъзмогване на рискови обстановки. Включиха се и 32 възпитаници, като описаха документално за действителни събития, в които са взели участие или на които са станали очевидци. Текстовете са анонимни.

Като част от положителния опит учебните заведения трябваше да опишат малко методите, средствата и сътрудниците при разрешаване на проблеми. Директорите трябваше да обяснят също къде срещат най-големи усложнения, по какъв начин възнамеряват и реализират превантивната активност, какви послания насочват към учениците и какъв е резултатът от тях.

В историите си учениците трябваше да опишат съответна преживелица през своите и през очите на други участници – на агресора, на потърпевшия, на снималия или разгласилия клипа с принуждение в интернет. В разказите си те трябваше да посочат дали са търсили и получили поддръжка, както и да насочат обръщение към съучениците си. Целта беше децата и младежите да проучват събитието от разнообразни гледни точки, с цел да подобрят уменията си за идентифициране на проблематични обстановки, да бъдат стимулирани да ги предотвратяват и да знаят по какъв начин да реагират, когато нещо сходно се случи още веднъж. Авторите на всички 32 училищен есета, изпратени в МОН, са се справили чудесно със задачата.

В самодейността се включиха деца и младежи от III до XI клас, които прочувствено описаха случаи на тормоз в учебно заведение. Най-много са участниците от регионалните градове – 47%. Активни бяха и учениците от по-малките градове – 38%, а 15% от есетата дойдоха от села.

От споделеното е ясно, че децата стават очевидци на експанзия още в главното учебно заведение. В към една трета от случаите в прогимназията тормозът в учебно заведение към този момент е продължителен проблем.

Училищата се борят с експанзията съгласно опциите си. Не липсват положителни практики, в това число в дребни обитаеми места. Прави усещане да вземем за пример опитът на СУ ”Христо Ботев” в благоевградското село Вълкосел, където при решаването на спорове дейна роля играе ученическият съвет. Членовете му са подготвени да реагират, намесват се и търсят помощ на момента от дежурен преподавател, педагогичен консултант, най-близкия възрастен. В учебното заведение има кутия, в която децата анонимно споделят своите страсти и проблеми, като показват единствено класа си. Така педагогическият консултант или класният началник могат да оказват помощ бързо и целеустремено.

МОН ще спомага споделените положителни практики да стигнат до повече учебни заведения. Обменът на хрумвания и опит ще помогне да бъдат предотвратени повече случаи на експанзия в учебно заведение, както и да се подхващат по-адекватни дейности за реакция при принуждение и тормоз.

П. Попов