Аз без тебе не мога да виждам на небето безкрайното синьо ~ Добри ЖОТЕВ
Добри Жотев стартира да написа стихове още в прогимназията. През тези години се възпламенява от социалистическите хрумвания и се включва в гимназиалната организация на РМС. Не съумява да приключи последния клас, защото напролет на 1942 е задържан. Осъден на 15 години непоколебим тъмничен затвор. Присъдата си излежава в Софийския централен затвор, а по-късно – в Скопския затвор. След бягството си оттова в края на август 1944 минава в конспиративност и продължава присъединяване си в антифашистката битка, сражавайки се като партизанин в редовете на Югославската национална освободителна войска. След 9 септември 1944 работи като книжовен съветник и редактор в издателство „ Народна юноша “, а по-късно и във в. „ Стършел “.
В историята на българската литература Добри Жотев бива запомнен като създател на любовна поезия, сатирични поеми, стихотворения, разкази, творби за деца и три пиеси. Любовната му поезия дава текстове на известни български песни: „ Писмо и болежка “ на Мими Иванова и Боян Иванов, „ Обичам те! “ на Стефка Берова, „ Отговор “ на ФСБ и доста други.
РЕПЛИКА
– Обичам те! Обичам те! Обичам те!
– Не ми го казвай! Не, не ми го казвай!
„ Обичам те “ – са казвали живелите
и след три века също ще го споделят.
„ Обичам те “ – от толкова доста казване
е към този момент дума,
една и съща дума.
– И слънцето изгрява все от изток,
и все в един и същи път върви,
и все едно и също е,
само че постоянно е ново,
само че постоянно е хубаво,
само че постоянно е същинско.
– Обичам те! Обичам те! Обичам те!
ОТГОВОР
– Защо ме обичаш?
– Попитай реката
за какво към морето тече,
за какво във морето се влива?
Реката попитай!
– Защо ме обичаш?
– Попитай вълната
за какво се стреми към брега,
за какво във брега се разрушава?
Вълната попитай!
– Защо ме обичаш?
– Попитай луната
за какво край земята кръжи,
за какво не дели се от нея?
Луната попитай!
РАЗДЯЛА
Как се случи това, не разбрахме.
Аз без тебе не мога да виждам
на небето безкрайното синьо.
Ти без мене не можеш да сещаш
на водата прохладния усет.
Аз изгубих очите си.
Ти загуби сърцето си.
Цял съм твой,
само че на себе си към този момент не съм.
Ти си моя, само че тебе те няма.
Как се случи това, не разбрахме.
Щом още веднъж намеря очите си,
ще се върна при тебе.
Щом намериш сърцето си,
завърни се при мен.
И тогава ще бъдеш
като себе си, моя.
И тогава ще бъда
цялостен на себе си, твой.
ВЪЛШЕБСТВО
На заника алената линия
зад пролетните хълмове изтлява
и среща ни часът на нежността,
и сяда с нас в здрачената ливада.
И ме намира дребната ти длан,
претъпкана със боязън и чудо,
а аз от теб по-мъдър и огромен
се връщам към отминалото детство.
И ме обгръща внезапен смут –
по какъв начин дребен съм, а ти по този начин голяма…
О, приюти ме в топлия си скут
и още ме гали, и още, мамо!
БАЛАДА ЗА ЕДИНАКА
Изсмука слънцето снега от урвите.
Пропъди на веявиците воя.
Дъхти на пръст, на размразена пръст,
на корени, на злак, Вълчице моя!
Усещаш ли? В земята бродят сокове.
По жилите пробягват жадни тръпки.
Бъди добра – не ме оставяй самичък,
измежду нощите ме мамят непознати стъпки.
А идат нощи, нощи! Неочаквано
замайват ноздрите нивя орани.
Далечно биле с неусещан мирис
гори гърдите като прясна рана.
Не чуваш ли? От бездната на нощите
дохвърчат гласове. Зове усоя,
зоват листа. Не ме оставяй самичък,
не ме оставяй самичък, Вълчице моя!
В такива нощи сплетените повици
притягат гърлото ми в огнен конвулсия,
изтръгнат писък, 100 века неумрял,
изтръгнат вик, 100 века неизречен.
На моя вик вълчица нейде в тъмното
отвръща премаляла и ме мами.
Отвръща друга, трета... И към тях
като насън повежда ме кръвта ми.
Тогава ти ме стой с ласки – мълнии!
Не спра ли, оглушал от повика и воя,
при себе си със нокти ме задръж,
със зъби ме задръж, Вълчице моя!
ДВАМАТА ЛУДИ
Сред двора на остарялата лудница
се срещнаха двамата луди.
Разчорлен и бледичък, Първият
се вгледа обезпокоително във Втория
и с пръст на устата попита:
„ Човече, да имаш очаквания? “
Тогаз понаведе се Вторият,
направи фуния с ръце,
потърси ухото на Първия,
натъпка гърди с атмосфера
и викна като гръмовержец:
„ О, имам ги, колкото искаш! “
Но Първият хвана ръката му,
приклещи я в своята
и ужасно обезпокоително зашепна:
„ Не бива!
Събраха се доста!
На остарелия тил на планетата
тежат планини от очаквания!
Тя към този момент напълно изнемогва!
Ако натоварим земята
със още едничка вяра,
не ще издържи!
Тъй, така, ще изплесне мигом
от своята орбита!
А след това иди я спасявай,
отиде ли в тъмната пропаст!
за бога, не трябва!
Земята е в смъртна заплаха! “
Огледа се смутено Вторият:
„ Така е!
По-скоро да кажем на хората!
Аз потеглям наляво!
Ти бягай надясно! “
И в двете съдбовни направления
се втурнаха двамата луди.
Простете, естествени другари!
Това не чаках от себе си,
само че както ги гледах и аз,
се втурнах във трета посока.
Добри Жотев
