Драматургът Александър Секулов: Убийците на Стамболов всъщно...
До своята 30-та година Стефан Стамболов е участник в три несполучливи въстания. На 30 става ръководител на Народното събрание. На 32 става регент, на 33 - министър ръководител, а на 41 е насечен с ятаган в центъра на София. За късото време на живота си той е спрял опита за държавен прелом против княз Батенберг, пресякъл е опитите на Русия да ръководи България като губерния, одобрил е Съединението на България против волята на всички Велики сили, извоювал е религиозни свободи за българското население под турска власт в Македония, взел участие е ефективно при избирането на нов княз на България. Казано в резюме: построил е българската страна в смутния завършек на 19 век измежду нападателни и неведнъж безогледни съседи. Това сподели в словото си писателят и драматург Александър Секулов във връзка навършването на 172 години от рождението на Стефан Стамболов, съобщи кореспондент на " Марица ".
" Редно е да кажем, че дивашкото ликвидиране на Стамболов е проведено, осъществено и скрито от огромна част от българската политическа класа като акт на възмездие за предходни репресии. Мнозина откриватели са на мнение, че би трябвало да се търси и външна геополитическа интервенция или минимум – благословия за осъществяването на покушението. Самият Стамболов през април 1894 година предава на кореспондента на немски вестник запечатано писмо, описващо тъкмо метода, по който ще бъде погубен. Цялото му лице е насечено, двете му ръце са съвсем изцяло отсечени, а дясното му око е извадено. Позволете да предположа, че последният урок за всеки, решил да строи България, е да одобри личната си гибел като един от крайъгълните камъни в храма на нейния безконечен живот.
Американският историк Мънро е нарекъл Стамболов „ най-способният общественик, излъчен от балканските народи, за целия 19 век “. Великият историограф Симеон Радев го дефинира като един от „ строителите на модерна България “, уточни драматургът.
В словото си Секулов сподели още, че Стефан Стамболов извървява пътя, по който към момента криволичи българският народ: от неуспешен бунтовник до талантлив държавен строител, чието верую се състои в една-единствена дума: самостоятелност.
Ето и останалата част от словото пред паметника на Стамболов на едноименния площад.
" Негово е паметното изречение: “И за опашката на дявола ще се хвана, в случай че би трябвало, само че ще изтегля България! “. Днес ние сме изправени пред неговия монумент за да погледнем самите себе си. Да си зададем няколко елементарни въпроса.
Първият е: дали и какъв брой обичаме родината си?
Колко от личното си успокоение и благоденствие сме подготвени да поставим пред олтара на отечеството? Разбираме ли въобще какво значи „ олтар на отечеството “? И в случай че допуснем, че ние, поколението на междинна възраст, знаем това, какво знаят идващите генерации? Дали въобще знаят какво комплицирано разбиране е България? Каква част от кръвта в нас е България? Дали схващат, че целия този български свят, в който живеем, не е подарен, не е скъпа играчка, която на следващия ден можем да сменим за нова?
Пак ще повторя паметното изречение на Стамболов: “ И за опашката на дявола ще се хвана, в случай че би трябвало, само че ще изтегля България! “
Втория въпрос е: “ Как ще измъкнем България, когато не можем един различен да си подадем ръка? “
Всеки ден всички партии в България копаят изкопи, в които след това заравят личните им трупове. Всеки ден обществено, пред хиляди безизразни очи се посичат хора, биографии, репутации. Всеки ден оставаме без хора, които са честен компас. Да не се окаже, че единствената сполучлива българска гражданска война е против гения, труда и смирението? Понякога имам чувството, че всички ние, като тези наемни убийци на Стамболов, се разхождаме с ятагани, подготвени да посечем всеки, който не е склонен с моментната ни истина.
Няма бъдеще страна, чието само лепило е омразата. Не може да изграждаш себе си, унищожавайки другия. Народите вървят напред, тъй като имат общи цели, а не партийни или персонални врагове. И никоя национална постройка не е устойчива, в случай че в нейния темел е вградена сянката даже на една почтена жертва.
За трети и финален път ще напомня паметното изречение на Стамболов: “ И за опашката на дявола ще се хвана, в случай че би трябвало, само че ще изтегля България! “
Третият и финален въпрос е: “ Можем ли като народ да обуздаем духа на отрицанието, който ни владее? “
Можем ли преди да разрушим нещо да спрем и да помислим дали не може да се поправи. Преди да бутнем един камък, да забележим дали върху него не може да легне още един. Преди да хванем чука, да помислим какво желаеме на създадем, а не какво желаеме да разрушим. И най-много: да не слагаме знак за тъждество сред гражданска война и опустошение.
Понятието гражданска война не може да служи като комфортно опрощение за партиен бяс. За принуждение на дребна част от обществото над цялото общество. Трябва да разберем, че бъдещето ни като народ е само във възобновяване на йерархията на знанието, йерархията на обществено потвърдения професионализъм, йерархията на възпитанието, йерархията на морала. Единствено възобновяване на тези координатни системи би ни върнало на пътя на естествените страни.
Стефан Стамболов е бил жив човек, цялостен с несъгласия, само че с един блян: България. Съсичайки го в центъра на София, убийците в действителност са секли тялото на родината.
Днес пред паметта на този незабравим българин би трябвало да осъзнаем, че единствената сполучлива гражданска война ще е да променим, въпреки и с малко, самите себе си.
" Редно е да кажем, че дивашкото ликвидиране на Стамболов е проведено, осъществено и скрито от огромна част от българската политическа класа като акт на възмездие за предходни репресии. Мнозина откриватели са на мнение, че би трябвало да се търси и външна геополитическа интервенция или минимум – благословия за осъществяването на покушението. Самият Стамболов през април 1894 година предава на кореспондента на немски вестник запечатано писмо, описващо тъкмо метода, по който ще бъде погубен. Цялото му лице е насечено, двете му ръце са съвсем изцяло отсечени, а дясното му око е извадено. Позволете да предположа, че последният урок за всеки, решил да строи България, е да одобри личната си гибел като един от крайъгълните камъни в храма на нейния безконечен живот.
Американският историк Мънро е нарекъл Стамболов „ най-способният общественик, излъчен от балканските народи, за целия 19 век “. Великият историограф Симеон Радев го дефинира като един от „ строителите на модерна България “, уточни драматургът.
В словото си Секулов сподели още, че Стефан Стамболов извървява пътя, по който към момента криволичи българският народ: от неуспешен бунтовник до талантлив държавен строител, чието верую се състои в една-единствена дума: самостоятелност.
Ето и останалата част от словото пред паметника на Стамболов на едноименния площад.
" Негово е паметното изречение: “И за опашката на дявола ще се хвана, в случай че би трябвало, само че ще изтегля България! “. Днес ние сме изправени пред неговия монумент за да погледнем самите себе си. Да си зададем няколко елементарни въпроса.
Първият е: дали и какъв брой обичаме родината си?
Колко от личното си успокоение и благоденствие сме подготвени да поставим пред олтара на отечеството? Разбираме ли въобще какво значи „ олтар на отечеството “? И в случай че допуснем, че ние, поколението на междинна възраст, знаем това, какво знаят идващите генерации? Дали въобще знаят какво комплицирано разбиране е България? Каква част от кръвта в нас е България? Дали схващат, че целия този български свят, в който живеем, не е подарен, не е скъпа играчка, която на следващия ден можем да сменим за нова?
Пак ще повторя паметното изречение на Стамболов: “ И за опашката на дявола ще се хвана, в случай че би трябвало, само че ще изтегля България! “
Втория въпрос е: “ Как ще измъкнем България, когато не можем един различен да си подадем ръка? “
Всеки ден всички партии в България копаят изкопи, в които след това заравят личните им трупове. Всеки ден обществено, пред хиляди безизразни очи се посичат хора, биографии, репутации. Всеки ден оставаме без хора, които са честен компас. Да не се окаже, че единствената сполучлива българска гражданска война е против гения, труда и смирението? Понякога имам чувството, че всички ние, като тези наемни убийци на Стамболов, се разхождаме с ятагани, подготвени да посечем всеки, който не е склонен с моментната ни истина.
Няма бъдеще страна, чието само лепило е омразата. Не може да изграждаш себе си, унищожавайки другия. Народите вървят напред, тъй като имат общи цели, а не партийни или персонални врагове. И никоя национална постройка не е устойчива, в случай че в нейния темел е вградена сянката даже на една почтена жертва.
За трети и финален път ще напомня паметното изречение на Стамболов: “ И за опашката на дявола ще се хвана, в случай че би трябвало, само че ще изтегля България! “
Третият и финален въпрос е: “ Можем ли като народ да обуздаем духа на отрицанието, който ни владее? “
Можем ли преди да разрушим нещо да спрем и да помислим дали не може да се поправи. Преди да бутнем един камък, да забележим дали върху него не може да легне още един. Преди да хванем чука, да помислим какво желаеме на създадем, а не какво желаеме да разрушим. И най-много: да не слагаме знак за тъждество сред гражданска война и опустошение.
Понятието гражданска война не може да служи като комфортно опрощение за партиен бяс. За принуждение на дребна част от обществото над цялото общество. Трябва да разберем, че бъдещето ни като народ е само във възобновяване на йерархията на знанието, йерархията на обществено потвърдения професионализъм, йерархията на възпитанието, йерархията на морала. Единствено възобновяване на тези координатни системи би ни върнало на пътя на естествените страни.
Стефан Стамболов е бил жив човек, цялостен с несъгласия, само че с един блян: България. Съсичайки го в центъра на София, убийците в действителност са секли тялото на родината.
Днес пред паметта на този незабравим българин би трябвало да осъзнаем, че единствената сполучлива гражданска война ще е да променим, въпреки и с малко, самите себе си.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ