1968 г.: "Авантюристката" и усещането за освобождение
" Дневник " стартира да разгласява мемоари, документи и отзиви за 1968 - годината на младежките протести на Запад, на Пражката пролет и стъпкването й със руски танкове. Първият роман беше на Александър Димитров - един от тримата студенти, протестирали против влизането на войски на военния блок на социалистическите страни в Чехословакия. Днес е за ученическа закачка с тоталитарния режим, както я назовава Евгения Иванова.
Проф. доктор Евгения Иванова е етнолог, балканист и белетрист. Автор е на романите " Фото Стоянович ", " Оглушително бяло ", " Планът Константинопол " и " Проклет разказ ". Както нейните литературни творби, по този начин и научните й писания постоянно провокират бурни реакции. Стигало се е до такава степен да я жигосват като " опасност за националната сигурност " основно поради проучвания за мюсюлманите. Автор е и на книгата " Българското дисидентство ". Самата тя е отстъпник, един от учредителите на Клуба за поддръжка на гласността и преустройството преди промяната на тоталитарния режим през 1989 година На няколко пъти е арестувана от Държавна сигурност. Държавна сигурност я следи от ученическите й години поради митинга против потъпкването на Пражката пролет.
Какво се промени през 1968 година на Запад и на Изток?
- Наричат 1968 новата " пролет на народите ". Тогава бях единствено на 16 години и не разбирах напълно какво се случва. В Париж не желаеха Дьо Гол, упорстваха да се модернизират. Чудех се какво още има да й се модернизира на Франция, която – тогава – смятах за знак на модерността и свободата.
Разбира се, най-важното беше " Пражката пролет ", която внушаваше чувство - не за независимост – за избавление. Никога няма да не помни по какъв начин – по време на Международния юношески фестивал, който тогава се организираше в София – чехословашката делегация влезе на стадиона: танцуващи, шарени, щастливи хора. Нямаха униформи като нас и (като че ли) не се опасяваха.
" Пражката пролет " промени доста неща. Именно поради нея на Запад и най-правоверните комунисти се лишиха от илюзиите си и сътвориха еврокомунизма. (На фестивала превеждах на един от бъдещите му водачи, който ме попита правилно ли е, че в България имало доста младежи – " голисти ". За първи път чувах за такава възможност. Този въпрос го нямаше в алената брошура " 101 въпроса и отговора ", която наложително трябваше да прочетем и да наизустим, преди да влезем в контакт с чужденците. Не имам вяра на чехите да са им раздавали такива наръчници.)
На Изток измененията се следваха с огромна скорост. Най-напред се зарадвахме на опцията нещо въобще да се промени. После пристигнаха танковете. Тогава плаках. Много.
Каква е първата ви мисъл, когато стане дума за 1968 година?
- Каква да бъде? За " Пражката пролет ", несъмнено. С времето последователно покрусата от танковете, от потъпкването на вярата за избавление от ден на ден беше измествана от загатна, че тази вяра въпреки всичко се е случила.
Как идваха новините в България? Откъде се осведомявахте?
- Баща ми постоянно слушаше Би Би Си. Специално поради това си купи транзистор. И коментирахме. Вече беше отминало времето, когато се опасяваха да разискват пред мене политически въпроси. Вече не бях надъханото от началната си учителка комунистче, което пускаше от балкона листовки за Отечествения фронт.
Четях и единствения френски вестник, който стигаше дотук – " Юманите " – органът на комунистическата партия. Така разбрах за майските събития в Париж и за разочарованието на френските комунисти. Изглежда, цензурата не е била чак толкоз сериозна. Впоследствие (когато връзките ми с Държавна сигурност зачестиха) си дадох сметка, че това не се е дължало на демократизъм, а на несръчност.
Как публично и по какъв начин в стеснен кръг се разясниха събитията в Чехословакия?
- Нямам спомен по какъв начин са се коментирали публично – не четях българската преса. Със сигурност са писали, че сме избавили " най-хуманния строй " от " враговете ". В нашето семейство на " врагове ", известно наричани " някогашните ", и измежду околните другари на родителите ми дълго време " Пражката пролет " беше най-обсъжданата тематика – с вярата и с покрусата. Твърде малко от връстниците ми се интересуваха от нея. Някои даже ми се подиграваха, че толкоз съм се затъжила за някакви си чехи.
Вие сте били в гимназията и сте се разбунтували. Какво направихте? Каква
беше реакцията в учебното заведение, на околните ви?
- С малцината, които не ми се подиграваха, опитахме да създадем нещо с гръмкото име " Организация за независимост на личността и словото ". Инициаторки бяхме тогавашната ми другарка Аглая Шамлиева и аз. Беше към този момент идната пролет – 1969 година. " Привлякохме " няколко съученици и инцидентни познати, с които се събирахме в известното място за пушене " Магарешкия парадайс " – сред паметника на руската войска и разположената по това време до него зоологическа градина. Мястото от дълго време не съществува – за разлика от паметника.
Обсъждахме основаване на позиви за свободата на личността и даже вестник. За задачата трябваше да си намерим циклостил – оборудване, което знаехме единствено като дума. Никой не беше виждал такова нещо. Написах апел, в който се говореше и за чешките събития, само че другите не го харесаха и аз се наскърбих. Вестникът също беше моя концепция, само че се отказахме и от него заради неспособност да намерим циклостил и восъчни листове.
Повечето от тези детайлности бях не запомнила. Прочетох ги в досието си - Дело за оперативна проверка " Авантюристка " от 28.05.1969, съдържащо 150 страници донесения за група хлапаци, които даже не могат да се схванат между тях какво тъкмо желаят да извършат. (Знаех отпреди, че кодовото ми име в Държавна сигурност е " Авантюристката ", само че мислех, че съм го получила много по-късно – в края на 80-те. Признавам, че ми отива.)
Обсъждали сме, несъмнено (според досието), и чешките събития. Повечето твърдели, че чешките комунисти са замислили да излязат от социалистическия лагер и по тази причина намесата ни е вярна. Аз съм възразила, че това си е работа на самите чехи, а нашето е неприемлива интервенция във вътрешните работи. Освен това – там има независимост на личността и на словото, поради която сме ги нападнали.
Обсъждали сме и свободата в Съединени американски щати. Там има независимост – мислели сме тогава - тъй като си разрешават да приказват и пишат срещу войната във Виетнам и никой не им пречи да го вършат. Обсъждали сме и Сталин. Аз съм твърдяла какъв заплашителен сатрап е бил и какъв брой хора е изтрепал, а бъдещият изменник възразявал, че имал и положителни страни.
Заради тази извънредно рискова активност Държавна сигурност съставила проект за разработка, включващ следене, снимане и претършуване на чантите. При претърсването намерили контролно (с оценка, което назовават " писмо " ) и го привели като " доказателство ", тъй като ставало дума за Ботев, революцията и свободата на личността.
Прочитането на досието още веднъж ме убеди в некадърността им. Дори цели три месеца следили някаква друга Евгения ( " саможива и затворена ", с изселен от националната власт дядо, горката).
Разбира се, всички са създали " самопризнания ". Особено трогателни са изказванията на едно момче, което съвсем не познавах, че взел участие в " организацията ", тъй като бил влюбен в мене. Повечето от останалите споделят, че желали да влязат в " организацията ", с цел да ни издадат.
Истината е иронично преобърната: издало ни е тогавашното ми гадже, привикано, с цел да посочи детайлностите (коя тъкмо Евгения например), незнайни за същинския предател – наследник на шеф от Държавна сигурност. Бяхме го " привлекли ", въобразявайки си, че с него ще бъдем предпазени.
Съвсем неотдавна (след близо половин век) отидох на среща със съучениците си. Синът на началника (нещатен помощник на Държавна сигурност впоследствие) стартира да ме убеждава, че нямало никаква разлика сред комунизма и сегашната обстановка. Отговорих му, че – в случай че в този момент наругая държавното управление и той още веднъж ме издаде – никой няма да ме арестува. И че – даже единствено това да е разликата – си коства. А той ме посъветва да не си утежнявам паметта с такива нелепости.
Имаше ли последствия за вас?
- Забраниха ми да пътувам на Запад. Дори Белград, където ме поканиха на прочут сценичен фестивал, се оказа " Запад ". Иначе не пречеха изключително на развиването ми: одобриха ме в университет, " позволиха " да защитя дисертация и да стана " претендент на науките ", както се наричаше тогава докторатът. Спряха ме чак на равнище хабилитация – без никакви публични пояснения. Просто прекратиха състезанието, разгласен за различен сътрудник, не за мене, несъмнено. Неофициално подразбрах, че повода са освен детските ми " подвизи ", само че и фактът, че дядо ми е разстрелян (без съд и присъда) като " зложелател на националната власт ".
Защо съгласно вас в България имаше единствено обособени случаи на опозиция против нахлуването на руските и на другите войски от Варшавския контракт в Чехословакия? - Не бих нарекла нашите детски задявки със сериозната дума " опозиция ". Струва
ми се, че и тогава, и по-късно, когато участвах в неофициалните придвижвания, съм правила това, тъй като не съм можела другояче.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (200)
Проф. доктор Евгения Иванова е етнолог, балканист и белетрист. Автор е на романите " Фото Стоянович ", " Оглушително бяло ", " Планът Константинопол " и " Проклет разказ ". Както нейните литературни творби, по този начин и научните й писания постоянно провокират бурни реакции. Стигало се е до такава степен да я жигосват като " опасност за националната сигурност " основно поради проучвания за мюсюлманите. Автор е и на книгата " Българското дисидентство ". Самата тя е отстъпник, един от учредителите на Клуба за поддръжка на гласността и преустройството преди промяната на тоталитарния режим през 1989 година На няколко пъти е арестувана от Държавна сигурност. Държавна сигурност я следи от ученическите й години поради митинга против потъпкването на Пражката пролет.
Какво се промени през 1968 година на Запад и на Изток?
- Наричат 1968 новата " пролет на народите ". Тогава бях единствено на 16 години и не разбирах напълно какво се случва. В Париж не желаеха Дьо Гол, упорстваха да се модернизират. Чудех се какво още има да й се модернизира на Франция, която – тогава – смятах за знак на модерността и свободата.
Разбира се, най-важното беше " Пражката пролет ", която внушаваше чувство - не за независимост – за избавление. Никога няма да не помни по какъв начин – по време на Международния юношески фестивал, който тогава се организираше в София – чехословашката делегация влезе на стадиона: танцуващи, шарени, щастливи хора. Нямаха униформи като нас и (като че ли) не се опасяваха.
" Пражката пролет " промени доста неща. Именно поради нея на Запад и най-правоверните комунисти се лишиха от илюзиите си и сътвориха еврокомунизма. (На фестивала превеждах на един от бъдещите му водачи, който ме попита правилно ли е, че в България имало доста младежи – " голисти ". За първи път чувах за такава възможност. Този въпрос го нямаше в алената брошура " 101 въпроса и отговора ", която наложително трябваше да прочетем и да наизустим, преди да влезем в контакт с чужденците. Не имам вяра на чехите да са им раздавали такива наръчници.)
На Изток измененията се следваха с огромна скорост. Най-напред се зарадвахме на опцията нещо въобще да се промени. После пристигнаха танковете. Тогава плаках. Много.
Каква е първата ви мисъл, когато стане дума за 1968 година?
- Каква да бъде? За " Пражката пролет ", несъмнено. С времето последователно покрусата от танковете, от потъпкването на вярата за избавление от ден на ден беше измествана от загатна, че тази вяра въпреки всичко се е случила.
Как идваха новините в България? Откъде се осведомявахте?
- Баща ми постоянно слушаше Би Би Си. Специално поради това си купи транзистор. И коментирахме. Вече беше отминало времето, когато се опасяваха да разискват пред мене политически въпроси. Вече не бях надъханото от началната си учителка комунистче, което пускаше от балкона листовки за Отечествения фронт.
Четях и единствения френски вестник, който стигаше дотук – " Юманите " – органът на комунистическата партия. Така разбрах за майските събития в Париж и за разочарованието на френските комунисти. Изглежда, цензурата не е била чак толкоз сериозна. Впоследствие (когато връзките ми с Държавна сигурност зачестиха) си дадох сметка, че това не се е дължало на демократизъм, а на несръчност.
Как публично и по какъв начин в стеснен кръг се разясниха събитията в Чехословакия?
- Нямам спомен по какъв начин са се коментирали публично – не четях българската преса. Със сигурност са писали, че сме избавили " най-хуманния строй " от " враговете ". В нашето семейство на " врагове ", известно наричани " някогашните ", и измежду околните другари на родителите ми дълго време " Пражката пролет " беше най-обсъжданата тематика – с вярата и с покрусата. Твърде малко от връстниците ми се интересуваха от нея. Някои даже ми се подиграваха, че толкоз съм се затъжила за някакви си чехи.
Вие сте били в гимназията и сте се разбунтували. Какво направихте? Каква
беше реакцията в учебното заведение, на околните ви?
- С малцината, които не ми се подиграваха, опитахме да създадем нещо с гръмкото име " Организация за независимост на личността и словото ". Инициаторки бяхме тогавашната ми другарка Аглая Шамлиева и аз. Беше към този момент идната пролет – 1969 година. " Привлякохме " няколко съученици и инцидентни познати, с които се събирахме в известното място за пушене " Магарешкия парадайс " – сред паметника на руската войска и разположената по това време до него зоологическа градина. Мястото от дълго време не съществува – за разлика от паметника.
Обсъждахме основаване на позиви за свободата на личността и даже вестник. За задачата трябваше да си намерим циклостил – оборудване, което знаехме единствено като дума. Никой не беше виждал такова нещо. Написах апел, в който се говореше и за чешките събития, само че другите не го харесаха и аз се наскърбих. Вестникът също беше моя концепция, само че се отказахме и от него заради неспособност да намерим циклостил и восъчни листове.
Повечето от тези детайлности бях не запомнила. Прочетох ги в досието си - Дело за оперативна проверка " Авантюристка " от 28.05.1969, съдържащо 150 страници донесения за група хлапаци, които даже не могат да се схванат между тях какво тъкмо желаят да извършат. (Знаех отпреди, че кодовото ми име в Държавна сигурност е " Авантюристката ", само че мислех, че съм го получила много по-късно – в края на 80-те. Признавам, че ми отива.)
Обсъждали сме, несъмнено (според досието), и чешките събития. Повечето твърдели, че чешките комунисти са замислили да излязат от социалистическия лагер и по тази причина намесата ни е вярна. Аз съм възразила, че това си е работа на самите чехи, а нашето е неприемлива интервенция във вътрешните работи. Освен това – там има независимост на личността и на словото, поради която сме ги нападнали.
Обсъждали сме и свободата в Съединени американски щати. Там има независимост – мислели сме тогава - тъй като си разрешават да приказват и пишат срещу войната във Виетнам и никой не им пречи да го вършат. Обсъждали сме и Сталин. Аз съм твърдяла какъв заплашителен сатрап е бил и какъв брой хора е изтрепал, а бъдещият изменник възразявал, че имал и положителни страни.
Заради тази извънредно рискова активност Държавна сигурност съставила проект за разработка, включващ следене, снимане и претършуване на чантите. При претърсването намерили контролно (с оценка, което назовават " писмо " ) и го привели като " доказателство ", тъй като ставало дума за Ботев, революцията и свободата на личността.
Прочитането на досието още веднъж ме убеди в некадърността им. Дори цели три месеца следили някаква друга Евгения ( " саможива и затворена ", с изселен от националната власт дядо, горката).
Разбира се, всички са създали " самопризнания ". Особено трогателни са изказванията на едно момче, което съвсем не познавах, че взел участие в " организацията ", тъй като бил влюбен в мене. Повечето от останалите споделят, че желали да влязат в " организацията ", с цел да ни издадат.
Истината е иронично преобърната: издало ни е тогавашното ми гадже, привикано, с цел да посочи детайлностите (коя тъкмо Евгения например), незнайни за същинския предател – наследник на шеф от Държавна сигурност. Бяхме го " привлекли ", въобразявайки си, че с него ще бъдем предпазени.
Съвсем неотдавна (след близо половин век) отидох на среща със съучениците си. Синът на началника (нещатен помощник на Държавна сигурност впоследствие) стартира да ме убеждава, че нямало никаква разлика сред комунизма и сегашната обстановка. Отговорих му, че – в случай че в този момент наругая държавното управление и той още веднъж ме издаде – никой няма да ме арестува. И че – даже единствено това да е разликата – си коства. А той ме посъветва да не си утежнявам паметта с такива нелепости.
Имаше ли последствия за вас?
- Забраниха ми да пътувам на Запад. Дори Белград, където ме поканиха на прочут сценичен фестивал, се оказа " Запад ". Иначе не пречеха изключително на развиването ми: одобриха ме в университет, " позволиха " да защитя дисертация и да стана " претендент на науките ", както се наричаше тогава докторатът. Спряха ме чак на равнище хабилитация – без никакви публични пояснения. Просто прекратиха състезанието, разгласен за различен сътрудник, не за мене, несъмнено. Неофициално подразбрах, че повода са освен детските ми " подвизи ", само че и фактът, че дядо ми е разстрелян (без съд и присъда) като " зложелател на националната власт ".
Защо съгласно вас в България имаше единствено обособени случаи на опозиция против нахлуването на руските и на другите войски от Варшавския контракт в Чехословакия? - Не бих нарекла нашите детски задявки със сериозната дума " опозиция ". Струва
ми се, че и тогава, и по-късно, когато участвах в неофициалните придвижвания, съм правила това, тъй като не съм можела другояче.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (200)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ