Яна Язова - "черният ангел", който омагьосвал мъжете
" Дневник " препубликува от ". Тя е отдадена на красивата и надарена поетеса и писателка Яна Язова (1912 - 1974). Заглавието е на редакцията. Бележките под линия са непокътнати поради осведомителната им стойност.
Едно дълго прощаване с лятото. С лятото и с морето...
А би могла да бъде... Да бъде дом. Да бъде оживена, обживена и съживена. Как?
Известно е, че сред Марио Жеков и Яна Язова, популярната поетеса и писателка, " звезда на новините " в края на 30-те-началото на 40-те години на предишния век [1], е имало протичане на еротични токове и то не къде да е, а таман в Созопол, града на Александър Мутафов, който към този момент е съумял да го трансформира в примамливо място за софийските интелектуалци и артистичната бохема.
Яна Язова и Александър Балабанов. Двуединството на духаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Яна Язова, наричана " черният ангел " , с цел да бъде отличавана от сестра си Мила[ 2], " белият ангел " [3], отива в Града на спасението след следващия скандал с проф. Александър Балабанов - неин обичан и нейна поличба (пише му в едно писмо: " Ти откри единствения и най-краткия път да направиш живота ми ад, а ти знаеш, че в пъкъла никой никого не обича " ).
Балабанов преди малко е съумял да я разкандърдиса да не се омъжва за милионера Джон (Игнат, на галено Ганчо) Табаков, който Яна среща през 1938 година в Париж. Там двамата се сгодяват, което мощно разгневява професора: нежното и уханно цвете му се изплъзва из-под носа и той с молби, обети, почтени думи и уверения, че най-сетне ще се разведе с жена си Лия - немкиня от Австро-Унгария, в която се влюбва в Лондон (въздигана, апропо, при започване на века като една от хубавиците на София паралелно с Лора Каравелова, брачната половинка на Пейо К. Яворов), съумява да я разубеди. Не ѝ икономисва и груби нападки: упреква я, че се била продала за диамантен пръстен и палто от лисици. И Яна разтуря пристанушата...
Постигнал към този момент своето, Александър Балабанов не помни обещанията и я подкарва както досега: вървят двамата по жълтите павета, които (по думите на софиянци-мераклии) въздишали под стъпките на Яна Язова, само че всеки за себе си, без да се допират. Поетесата го е написала оракулски години по-рано: " Днес знаем, няма път, само че дано тръгнем отново! И леко ни е така - с обич, сами вървим... "
Яна Язова: Проклятието на дарбатаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Вървят си те, вървят си, правилно, но към този момент не толкоз леко: тя - стройна, тънка, висока, със загадъчни лешникови очи; той - невисок, пълен, дундест, с червендалесто лице , само че явно горделив, че е забърсал такава хубавица, - пъчи се и надува. Че и млада е хубавицата на всичко от горната страна, с 33 години по-млада от него. В този им тип двамата постоянно са изобразявани от зевзеците-карикатуристи, същи Крачун и Малчо или Дон Кихот и Санчо Панса (приликата със Санчо иде и от това, че професора го рисуват с неизменимото му куфарче, от което се проточват до земята апетитни наденички).
А писателят Змей Горянин (псевдоним на Светозар Акендиев Димитров, 1905-1958) сформира епиграма: " Сред полето два кола, на тях дъска закована. На дъската написа " Яна ". Шопи идат от София, четат и се чудят - а где е Балабана? "
Ала в случай че по някаква незнайна свръхземна телепортация шопите биха се озовали през лятото на 1938 година в Созопол, още повече щяха да се зачудят - никак няма го Балабанът, но наша Яна - в центъра на градчето.
Прочее, тя тогава му написа на своя професор от морето: " Усещам към този момент сръднята ти, Акселчо [4]! Не сръдня, а гняв цяла! В кожата си не можеш да се побереш! Какво ми е хрумнало да се пропилявам из Созопол? При това сама ". Хич обаче не е била сама тя, Яна Язова, в противен случай - към нея бюлюк народ, който я обгрижва, обслужва, ухажва, глези...
Афоризми: Сол и пипер. Златни искри на скръбта С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
На морския бряг поетесата се чувствала като вкъщи си, Катя Зографова удостоверява: " Нека отбележим, че след Багряна Я на Язова е втората огромна българска писателка , съдбовно отдадена на морето. И тя като Вечната и Святата мисли морското скитане като унаследено, генетично заложено у индивида ". Та тъкмо един подобен морски друмник като нея, художникът Марио Жеков, се влюбва в очите ѝ лешници, тя също не остава безучастна.
Бургаската художничка Александра Мечкуевска (1907-1993) свидетелства: " Хубава беше, височка. Марио беше доста влюбен в нея. С Марио и Яна бяхме все дружно ". Александър Балабанов обаче по незнайни пътища научава за заформящия се любовнически адюлтер и побеснява: по тази причина ли е изтръгнал Яна от ноктите на оня лаком спекулант в Париж, че да му я отмъкне някакъв си некадърен бояджия в Созопол? Мята се на влака, идва в Бургас, звъни бясно в дома на Петко Росен... Предоставям думата на Петър Величков да продължи описа:
Колекция „ Балкани “С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
" Чувствата сред поетесата и художника не били загадка, по тази причина и новината бързо прелита до София.
Балабанов незабавно взема решение да се намеси. Всъщност за любовния триъгълник, в който професорът е страна, научих на първо време при излизането на романа на Язова " Левски " през 1987 година Тогава инцидентно срещнах Росен Чорбаджийски - наследник на писателя Петко Росен.
Той ми описа, че когато бил дете, един път се позвънило в дома им в Бургас. По това време татко му пишел и не разрешавал да пускат посетители у дома. Малкият отворил вратата и видял чорлав, потен, възрастен мъж, който напирал да нахълта вътре.
Докато момчето се чуди какво да прави, татко му разпознава по гласа проф. Балабанов и го вкарва в кабинета си. Двамата мъже не след дълго напущат къщата. После Росен схваща, че гостът бърза да стигне час по-скоро в Созопол и по тази причина замолва Петко да му уреди гемия до такава степен (гемия, тъй като по това време не е имало почтен път сред Бургас и Созопол).
Надвечер още веднъж се позвънява и синът на Петко Росен е сюрпризиран, че вижда на вратата същия човек от сутринта. Но " вечерният " Балабанов е неразпознаваем - посинен и с превързана ръка. В Созопол Жеков го набива и по тази причина Балабанов остава няколко дни в Бургас - да му завехнат синините. [5] "
Ранни творбиС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Нисичкият пълен мъж се юрва връз стройния и мускулест художник, крещи и го нагрубява, ругатни евентуално и Яна Язова, че надали не се серпантина да прескача от мъж на мъж - първо в Париж, в този момент в Созопол, по-късно още веднъж сортира него - че е негодник и нарушител, лоен коцкар и сладострастник, възползващ се от наивитета на една простодушна провинциалистка. После още веднъж към нея: дере гърло, че все била закопчавала мъже, на които не си коствало " добър ден " да им кажеш... Позорна сцена, отвратителна, професорът е тотално изтрещял... Александра Мечкуевска, която Петър Величков разпитал дали е вярна историята (художничката е още жива през 80-90-те години на предишния век), отговоря утвърдително: " Дойде Балабанов в Созопол. Той се научил, че Яна Язова и Марио имат връзка. Беше разгневен " [6].
Скандалът, а несъмнено и жалостта към патрона - потиснат и " посинен ", прекъсват зараждащата се обич сред писателката и художника. Все отново тя дължи на Александър Балабанов доста, не ѝ дава наподобява сърце да му разбие сърцето. Пък и, както пояснява Инна Пелева, романът ѝ с него е РОМАНЪТ на живота ѝ, тя не може да го зареже току-тъй поради мътното бъдеще с някакъв художник, пък бил той и фамозен, и друмник, и безгрижник:
" Неподлежащото на подозрение е, че Язова потвърждава извънреден гений - тя желае и може да трансформира литературата в живот и живота в литература. Тя преработва себе си в романова героиня, намира " втория ", без който няма по какъв начин да се скрепи ослепителен, трагичен сюжет, и го впряга в огромната и невъзможна любовна история. На нея разчита, нея мисли като билет за вечността, нея поставя върху листове и затваря в пликове, които изпраща по отношение на Балабанов, толкоз и на бъдещите си читатели.
Таралеж се жениС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Готовността на всичко, безотказното заплащане непременно в името на бъдещия облик - те впечатляват. В края на краищата Яна реализира това, за което същински копнее (мъжът Балабанов е единствено заместител, единствено инструмент, ходило по пътя към последното, най-съкровеното желание). Наистина и все пак, макар годините очакване в тишина, тя реализира величие (и тъкмо каквото го е проектирала - въпреки всичко споделено с оня човек). "
Сърцето на проф. Александър Балабанов оцелява , само че сърцето на Марио Жеков е сломено. Той в никакъв случай не не помни созополската идилия, помни я до гибелта си; дните на благополучие го съпровождат от този момент насетне непрекъснато. Не се дами, няма наследници; претърпяното в Созопол се запечатва толкоз надълбоко в душата му, че така и не се открива ключ, който да я отключи. За това по какъв начин е изживявал тези сантиментални дни, цялостни с очаквания за благополучие и безконечна любов, разбираме от писмо до " безсмъртната му обичана " (заимствам израза от Бетовен) Яна Язова: " Може би иска ми се смееш, че не мога да пиша писма, само че какво би желала от едно диво морско момче, което знае единствено, че доста, доста те обича! На морето му е тъжно за теб, блага. А още повече на мен, тъй като вечно го свързах с теб. Толкова по-скъпо ми стана то. Ходим по крайбрежията, рисуваме и на него разправям това, което усещам в душата си, на него пея настроенията си ". " Къща на брега " е артистичен израз на тия несбъднати стремежи, искрица от сломеното сърце, възпламенила хубав спомен за несбъднато щастие[7]
_________________________________
[1] Както отбелязва проф. Инна Пелева: " Съобщения за литературните награди, които Яна Язова получава, участват в огромните ежедневници; пресата (столична и провинциална) я търси за изявленията и тиражира нейни фотоси, старателно осведоми за светските ѝ изяви, за участията ѝ в обществени четения и писателски срещи у нас и в чужбина, за пътуванията ѝ оттатък граница, за " новите ѝ креативен проекти "... "
[2] Мила е омъжена за брата на проф. Александър Балабанов, Никола (Коле) Балабанов - артист от Народния спектакъл, който играе и в киното: " Пътят на безпътните ", " Весела България ", " Песента на Балкана " и други Мила е юрист по специалност, умира през 1942 година, едвам навършила Христовата възраст. Съпругът ѝ Никола е измежду феновете на Марио Жеков, написа за втората му софийска галерия (1935 година, зала " Преслав): " Те (картините на Марио Жеков - б.м., М.Н.) му дефинират едно от първите места сред художниците и в този момент, и когато нашата актуалност ще бъде включена в историята на пластичните изкуства... "
[3] Моят нашенец, берковчанинът Николай Фол - публицист, драматург, основен редактор (4 години) на в. " Българан ", помощник на " Развигор ", " Щурец ", " Литературен глас ", основател на първата детска театрална школа в България, първи преводач на Бертолт Брехт и другар на Елин Пелин, Гео Милев, Александър Жендов, Александър Балабанов, Христо Смирненски (Ведбал даже му посвещава стихотворение - " Рицари след пердах ": " Любимата дева изпрати ни на път в теменужни зори... " ), също пристрастен по Яна Язова, е по-жлъчен, назовава я " черно отровно цвете ".
Яна Язова е псевдоним на Люба Тодорова Ганчева, родена в Лом на 23.V.1913 година, която влиза по този начин устремно в българската литература (със стихосбирката " Язове " ), че се трансформира в алегория во язицех. Разбира се, оказва помощ ѝ проф. Александър Балабанов, за чиято обич с/към Яна Язова и до през днешния ден се носят митове (впрочем, той ѝ измисля псевдонима). Александър Балабанов с прилежна безрезервност редактира първата ѝ стихосбирка; зли езици даже съскат, че стиховете в нея (или част от тях) били негови, не нейни.
Други отиват по-далеч: Яна Язова била " правописната неточност на Александър Балабанов ". Тя си дава сметка за недоброжелателствата, които извиква: в изявление пред в. " Литературен глас " (1944) споделя: Пробих си път с желязна ризница. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме вкараха в тоя книжовен свят, тъй като от непрекъснат опит знаеха какъв град от зложелателство и завист, и интриги се изсипват върху новодошлия... Права е като че ли поетесата, цялата кобна гняв иде като че ли повече от злоба, в сравнение с от правдивост: геният ѝ е на часа видян, бостънското издание " Christian Science Monitor " я дефинира като " дете-чудо ", Димитър Димов в изявление за испански вестник я отбелязва измежду един-двама-тримата български писатели, които си заслужава да бъдат запомнени...
Енциклопедията " Ларус " я включва в обзорна публикация за българската литература, Бранислав Нушич си кореспондира с нея, Десанка Максимович я превежда, а Андрей Николов ѝ прави бронзов бюст... Дори известният с острия си език и с безконечното си неодобрение от българската просвета Д. Б. Митов написа за Яна/Люба, че имала " ужасно въображение " (но той е правилен помощник на Александър Балабанов); Петър Динеков пък привижда у нея " непознато шесто възприятие "... Изглежда прав е писателят и книжовен историк Петър Величков, безрезервен герой за паметта на Яна Язова, изследвач и дешифратор на ръкописите ѝ (автор и на книга за нея, " Проклятието на дарбата " ), когато твърди: " Мястото ù в българската литература е по високите етажи ".
[4] Аксел е интимното име, с което Яна Язова се обръща към Александър Балабанов, той пък нея я назовава Мойра. Други любовни прозвища, които си разменят, са Мо и Ра. Вследствие обаче свадите, кавгите, препирните, сръдните, кавгите и недоразуменията цялата тази любвеобвилност изфирясва крепко пушек.
Инна Пелева акцентира смяната след сватбата на Яна Язова (24.ХІ.1943 г.) с инж. Христо Йорданов, зам-директор на Българското национално радио: " От Мо и Ра (така назовават себе си Балабанов и Яна, когато имат вяра, че се обичат) не е останало доста. За нея той към този момент не е " Ра " (какво слънчево, божеско именуване - във времето на огромната им пристрастеност тя не един път го назовава точно " Боже " ), даже не е толкоз " Аксел ", колкото " Акселчо ". В същата сладичка норма подписът " Мо " е прекроен в " Мочето " - по фонетична и морфологична прилика с " Ленчето " и " Мичето " - а поздравите за Балабанов към този момент постоянно са от " Христо и Мочето ", също и от " Христенцето и Мочето ".
[5] Виж за повече детайлности проучването на Петър Величков " Яна Язова: проклятието на дарбата ", София, " Изток-Запад ", 2020 година
[6] Александра Мечкуевска също има провалена обич почти по същото време - с учения геодезист Михаил Венедиков (1905-1973). Той е от известния македонски жанр Венедиците от с. Баня, Разложко. Двамата се женят на 1.Х.1939 година, само че фамилията му е разочаровано от снахата художничка, тъй като вместо да мие съдовете, да готви и пере, да чисти къщата и да изтупва килимите, тя единствено рисувала. Сигурно яката са му натяквали, че не уцелил с благоверна, тъй като бракът трае малко - след по-малко от 3 години двамата се развеждат.
На разлъка, през 1942 година, Александра подарява на някогашния си мъж картина с дарствен надпис: " Със сълзите на една доста огромна разрушена обич ". По-късно, през 1944 година, Михаил Венедиков се оженва за Стефания Джузепе Мусо, щерка на италианския строителен инженер Джузепе Мусо, който дълги години работи в България - издигнал е жп моста над Искър при с. Лакатник, моста над Арда при Кърджали и други Александра Мечкуевска не се омъжва наново, а методът ѝ на живот - разкрепостен и необременен по отношение на " налога публично мнение ", ѝ печели прозвището " българската Жорж Санд ". Почти до края на живота си тя от ранна пролет до късна есен обитава в Созопол, където рисува, плажува, плува, къпе се, пирува и живее...
[7] Марио Жеков и Яна Язова не скъсват връзките си, остават си близки. Домът ѝ е цялостен с негови произведения, а за венчавката на най-хубавата си другарка Поля, щерка на писателя Константин Петканов, тя му поръчва специфична картина като брачен подарък. Той пък ѝ оказва помощ при написването на втория ѝ разказ " Капитан ". След 9.ІХ.1944 година и двамата имат горчива орис: Марио Жеков изпада в забвение, единствено непознати дипломати купуват от него (популярността му в чужбина е жива), художникът обаче си намира очакване във безконечното море, където се приютява. За да се изхранва, приема през 1951 година поканата на основания през 1948 година " Балкантурист " да създаде рекламни плакати и туристически брошури за Черноморието, само че то е за малко - левкемията го покосява на 3 август с.г. Яна Язова, откакто не припява на новите властници (искат от нея стихотворение за Георги Димитров, тя отказва), е остракирана, само че въпреки всичко оставена на мира.
До гибелта си написа, като количество творчеството ѝ е впечатляващо - обемисти романи от българската история. Смъртта ѝ е загадъчна - откриват я месец след края ѝ, през август 1974 година (последната записка в дневника ѝ е от 9 юли), полуразложена поради горещото време. По натрупа са открити следи от принуждение - удушена била с колана на халата си... Не е загадка, че - притисната от недостиг, продава половината си апартамент на Димитър Алтънков, чиновник в Управление безопасност и охрана (Пето управление н и персонален фотограф на Тодор Живков, който след гибелта ѝ купува съвсем на безценица нейната част от жилището. Не е загадка също, че архивите ѝ (включително бижутата ѝ и картините ѝ от Марио Жеков) изчезват и че (предполага се) Николай Хайтов се е опитал да присвои романа ѝ за Левски. Но това е друга история, задоволително известна.
В последния ѝ път Яна Язова е съпроводена единствено от двама души - поетесата Елисавета Багряна и библиотековеда Тодор Боров, бащата на Цветан Тодоров.
Едно дълго прощаване с лятото. С лятото и с морето...
А би могла да бъде... Да бъде дом. Да бъде оживена, обживена и съживена. Как?
Известно е, че сред Марио Жеков и Яна Язова, популярната поетеса и писателка, " звезда на новините " в края на 30-те-началото на 40-те години на предишния век [1], е имало протичане на еротични токове и то не къде да е, а таман в Созопол, града на Александър Мутафов, който към този момент е съумял да го трансформира в примамливо място за софийските интелектуалци и артистичната бохема.
Яна Язова, наричана " черният ангел " , с цел да бъде отличавана от сестра си Мила[ 2], " белият ангел " [3], отива в Града на спасението след следващия скандал с проф. Александър Балабанов - неин обичан и нейна поличба (пише му в едно писмо: " Ти откри единствения и най-краткия път да направиш живота ми ад, а ти знаеш, че в пъкъла никой никого не обича " ).
Балабанов преди малко е съумял да я разкандърдиса да не се омъжва за милионера Джон (Игнат, на галено Ганчо) Табаков, който Яна среща през 1938 година в Париж. Там двамата се сгодяват, което мощно разгневява професора: нежното и уханно цвете му се изплъзва из-под носа и той с молби, обети, почтени думи и уверения, че най-сетне ще се разведе с жена си Лия - немкиня от Австро-Унгария, в която се влюбва в Лондон (въздигана, апропо, при започване на века като една от хубавиците на София паралелно с Лора Каравелова, брачната половинка на Пейо К. Яворов), съумява да я разубеди. Не ѝ икономисва и груби нападки: упреква я, че се била продала за диамантен пръстен и палто от лисици. И Яна разтуря пристанушата...
Постигнал към този момент своето, Александър Балабанов не помни обещанията и я подкарва както досега: вървят двамата по жълтите павета, които (по думите на софиянци-мераклии) въздишали под стъпките на Яна Язова, само че всеки за себе си, без да се допират. Поетесата го е написала оракулски години по-рано: " Днес знаем, няма път, само че дано тръгнем отново! И леко ни е така - с обич, сами вървим... "
Вървят си те, вървят си, правилно, но към този момент не толкоз леко: тя - стройна, тънка, висока, със загадъчни лешникови очи; той - невисок, пълен, дундест, с червендалесто лице , само че явно горделив, че е забърсал такава хубавица, - пъчи се и надува. Че и млада е хубавицата на всичко от горната страна, с 33 години по-млада от него. В този им тип двамата постоянно са изобразявани от зевзеците-карикатуристи, същи Крачун и Малчо или Дон Кихот и Санчо Панса (приликата със Санчо иде и от това, че професора го рисуват с неизменимото му куфарче, от което се проточват до земята апетитни наденички).
А писателят Змей Горянин (псевдоним на Светозар Акендиев Димитров, 1905-1958) сформира епиграма: " Сред полето два кола, на тях дъска закована. На дъската написа " Яна ". Шопи идат от София, четат и се чудят - а где е Балабана? "
Ала в случай че по някаква незнайна свръхземна телепортация шопите биха се озовали през лятото на 1938 година в Созопол, още повече щяха да се зачудят - никак няма го Балабанът, но наша Яна - в центъра на градчето.
Прочее, тя тогава му написа на своя професор от морето: " Усещам към този момент сръднята ти, Акселчо [4]! Не сръдня, а гняв цяла! В кожата си не можеш да се побереш! Какво ми е хрумнало да се пропилявам из Созопол? При това сама ". Хич обаче не е била сама тя, Яна Язова, в противен случай - към нея бюлюк народ, който я обгрижва, обслужва, ухажва, глези...
На морския бряг поетесата се чувствала като вкъщи си, Катя Зографова удостоверява: " Нека отбележим, че след Багряна Я на Язова е втората огромна българска писателка , съдбовно отдадена на морето. И тя като Вечната и Святата мисли морското скитане като унаследено, генетично заложено у индивида ". Та тъкмо един подобен морски друмник като нея, художникът Марио Жеков, се влюбва в очите ѝ лешници, тя също не остава безучастна.
Бургаската художничка Александра Мечкуевска (1907-1993) свидетелства: " Хубава беше, височка. Марио беше доста влюбен в нея. С Марио и Яна бяхме все дружно ". Александър Балабанов обаче по незнайни пътища научава за заформящия се любовнически адюлтер и побеснява: по тази причина ли е изтръгнал Яна от ноктите на оня лаком спекулант в Париж, че да му я отмъкне някакъв си некадърен бояджия в Созопол? Мята се на влака, идва в Бургас, звъни бясно в дома на Петко Росен... Предоставям думата на Петър Величков да продължи описа:
" Чувствата сред поетесата и художника не били загадка, по тази причина и новината бързо прелита до София.
Балабанов незабавно взема решение да се намеси. Всъщност за любовния триъгълник, в който професорът е страна, научих на първо време при излизането на романа на Язова " Левски " през 1987 година Тогава инцидентно срещнах Росен Чорбаджийски - наследник на писателя Петко Росен.
Той ми описа, че когато бил дете, един път се позвънило в дома им в Бургас. По това време татко му пишел и не разрешавал да пускат посетители у дома. Малкият отворил вратата и видял чорлав, потен, възрастен мъж, който напирал да нахълта вътре.
Докато момчето се чуди какво да прави, татко му разпознава по гласа проф. Балабанов и го вкарва в кабинета си. Двамата мъже не след дълго напущат къщата. После Росен схваща, че гостът бърза да стигне час по-скоро в Созопол и по тази причина замолва Петко да му уреди гемия до такава степен (гемия, тъй като по това време не е имало почтен път сред Бургас и Созопол).
Надвечер още веднъж се позвънява и синът на Петко Росен е сюрпризиран, че вижда на вратата същия човек от сутринта. Но " вечерният " Балабанов е неразпознаваем - посинен и с превързана ръка. В Созопол Жеков го набива и по тази причина Балабанов остава няколко дни в Бургас - да му завехнат синините. [5] "
Нисичкият пълен мъж се юрва връз стройния и мускулест художник, крещи и го нагрубява, ругатни евентуално и Яна Язова, че надали не се серпантина да прескача от мъж на мъж - първо в Париж, в този момент в Созопол, по-късно още веднъж сортира него - че е негодник и нарушител, лоен коцкар и сладострастник, възползващ се от наивитета на една простодушна провинциалистка. После още веднъж към нея: дере гърло, че все била закопчавала мъже, на които не си коствало " добър ден " да им кажеш... Позорна сцена, отвратителна, професорът е тотално изтрещял... Александра Мечкуевска, която Петър Величков разпитал дали е вярна историята (художничката е още жива през 80-90-те години на предишния век), отговоря утвърдително: " Дойде Балабанов в Созопол. Той се научил, че Яна Язова и Марио имат връзка. Беше разгневен " [6].
Скандалът, а несъмнено и жалостта към патрона - потиснат и " посинен ", прекъсват зараждащата се обич сред писателката и художника. Все отново тя дължи на Александър Балабанов доста, не ѝ дава наподобява сърце да му разбие сърцето. Пък и, както пояснява Инна Пелева, романът ѝ с него е РОМАНЪТ на живота ѝ, тя не може да го зареже току-тъй поради мътното бъдеще с някакъв художник, пък бил той и фамозен, и друмник, и безгрижник:
" Неподлежащото на подозрение е, че Язова потвърждава извънреден гений - тя желае и може да трансформира литературата в живот и живота в литература. Тя преработва себе си в романова героиня, намира " втория ", без който няма по какъв начин да се скрепи ослепителен, трагичен сюжет, и го впряга в огромната и невъзможна любовна история. На нея разчита, нея мисли като билет за вечността, нея поставя върху листове и затваря в пликове, които изпраща по отношение на Балабанов, толкоз и на бъдещите си читатели.
Готовността на всичко, безотказното заплащане непременно в името на бъдещия облик - те впечатляват. В края на краищата Яна реализира това, за което същински копнее (мъжът Балабанов е единствено заместител, единствено инструмент, ходило по пътя към последното, най-съкровеното желание). Наистина и все пак, макар годините очакване в тишина, тя реализира величие (и тъкмо каквото го е проектирала - въпреки всичко споделено с оня човек). "
Сърцето на проф. Александър Балабанов оцелява , само че сърцето на Марио Жеков е сломено. Той в никакъв случай не не помни созополската идилия, помни я до гибелта си; дните на благополучие го съпровождат от този момент насетне непрекъснато. Не се дами, няма наследници; претърпяното в Созопол се запечатва толкоз надълбоко в душата му, че така и не се открива ключ, който да я отключи. За това по какъв начин е изживявал тези сантиментални дни, цялостни с очаквания за благополучие и безконечна любов, разбираме от писмо до " безсмъртната му обичана " (заимствам израза от Бетовен) Яна Язова: " Може би иска ми се смееш, че не мога да пиша писма, само че какво би желала от едно диво морско момче, което знае единствено, че доста, доста те обича! На морето му е тъжно за теб, блага. А още повече на мен, тъй като вечно го свързах с теб. Толкова по-скъпо ми стана то. Ходим по крайбрежията, рисуваме и на него разправям това, което усещам в душата си, на него пея настроенията си ". " Къща на брега " е артистичен израз на тия несбъднати стремежи, искрица от сломеното сърце, възпламенила хубав спомен за несбъднато щастие[7]
_________________________________
[1] Както отбелязва проф. Инна Пелева: " Съобщения за литературните награди, които Яна Язова получава, участват в огромните ежедневници; пресата (столична и провинциална) я търси за изявленията и тиражира нейни фотоси, старателно осведоми за светските ѝ изяви, за участията ѝ в обществени четения и писателски срещи у нас и в чужбина, за пътуванията ѝ оттатък граница, за " новите ѝ креативен проекти "... "
[2] Мила е омъжена за брата на проф. Александър Балабанов, Никола (Коле) Балабанов - артист от Народния спектакъл, който играе и в киното: " Пътят на безпътните ", " Весела България ", " Песента на Балкана " и други Мила е юрист по специалност, умира през 1942 година, едвам навършила Христовата възраст. Съпругът ѝ Никола е измежду феновете на Марио Жеков, написа за втората му софийска галерия (1935 година, зала " Преслав): " Те (картините на Марио Жеков - б.м., М.Н.) му дефинират едно от първите места сред художниците и в този момент, и когато нашата актуалност ще бъде включена в историята на пластичните изкуства... "
[3] Моят нашенец, берковчанинът Николай Фол - публицист, драматург, основен редактор (4 години) на в. " Българан ", помощник на " Развигор ", " Щурец ", " Литературен глас ", основател на първата детска театрална школа в България, първи преводач на Бертолт Брехт и другар на Елин Пелин, Гео Милев, Александър Жендов, Александър Балабанов, Христо Смирненски (Ведбал даже му посвещава стихотворение - " Рицари след пердах ": " Любимата дева изпрати ни на път в теменужни зори... " ), също пристрастен по Яна Язова, е по-жлъчен, назовава я " черно отровно цвете ".
Яна Язова е псевдоним на Люба Тодорова Ганчева, родена в Лом на 23.V.1913 година, която влиза по този начин устремно в българската литература (със стихосбирката " Язове " ), че се трансформира в алегория во язицех. Разбира се, оказва помощ ѝ проф. Александър Балабанов, за чиято обич с/към Яна Язова и до през днешния ден се носят митове (впрочем, той ѝ измисля псевдонима). Александър Балабанов с прилежна безрезервност редактира първата ѝ стихосбирка; зли езици даже съскат, че стиховете в нея (или част от тях) били негови, не нейни.
Други отиват по-далеч: Яна Язова била " правописната неточност на Александър Балабанов ". Тя си дава сметка за недоброжелателствата, които извиква: в изявление пред в. " Литературен глас " (1944) споделя: Пробих си път с желязна ризница. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме вкараха в тоя книжовен свят, тъй като от непрекъснат опит знаеха какъв град от зложелателство и завист, и интриги се изсипват върху новодошлия... Права е като че ли поетесата, цялата кобна гняв иде като че ли повече от злоба, в сравнение с от правдивост: геният ѝ е на часа видян, бостънското издание " Christian Science Monitor " я дефинира като " дете-чудо ", Димитър Димов в изявление за испански вестник я отбелязва измежду един-двама-тримата български писатели, които си заслужава да бъдат запомнени...
Енциклопедията " Ларус " я включва в обзорна публикация за българската литература, Бранислав Нушич си кореспондира с нея, Десанка Максимович я превежда, а Андрей Николов ѝ прави бронзов бюст... Дори известният с острия си език и с безконечното си неодобрение от българската просвета Д. Б. Митов написа за Яна/Люба, че имала " ужасно въображение " (но той е правилен помощник на Александър Балабанов); Петър Динеков пък привижда у нея " непознато шесто възприятие "... Изглежда прав е писателят и книжовен историк Петър Величков, безрезервен герой за паметта на Яна Язова, изследвач и дешифратор на ръкописите ѝ (автор и на книга за нея, " Проклятието на дарбата " ), когато твърди: " Мястото ù в българската литература е по високите етажи ".
[4] Аксел е интимното име, с което Яна Язова се обръща към Александър Балабанов, той пък нея я назовава Мойра. Други любовни прозвища, които си разменят, са Мо и Ра. Вследствие обаче свадите, кавгите, препирните, сръдните, кавгите и недоразуменията цялата тази любвеобвилност изфирясва крепко пушек.
Инна Пелева акцентира смяната след сватбата на Яна Язова (24.ХІ.1943 г.) с инж. Христо Йорданов, зам-директор на Българското национално радио: " От Мо и Ра (така назовават себе си Балабанов и Яна, когато имат вяра, че се обичат) не е останало доста. За нея той към този момент не е " Ра " (какво слънчево, божеско именуване - във времето на огромната им пристрастеност тя не един път го назовава точно " Боже " ), даже не е толкоз " Аксел ", колкото " Акселчо ". В същата сладичка норма подписът " Мо " е прекроен в " Мочето " - по фонетична и морфологична прилика с " Ленчето " и " Мичето " - а поздравите за Балабанов към този момент постоянно са от " Христо и Мочето ", също и от " Христенцето и Мочето ".
[5] Виж за повече детайлности проучването на Петър Величков " Яна Язова: проклятието на дарбата ", София, " Изток-Запад ", 2020 година
[6] Александра Мечкуевска също има провалена обич почти по същото време - с учения геодезист Михаил Венедиков (1905-1973). Той е от известния македонски жанр Венедиците от с. Баня, Разложко. Двамата се женят на 1.Х.1939 година, само че фамилията му е разочаровано от снахата художничка, тъй като вместо да мие съдовете, да готви и пере, да чисти къщата и да изтупва килимите, тя единствено рисувала. Сигурно яката са му натяквали, че не уцелил с благоверна, тъй като бракът трае малко - след по-малко от 3 години двамата се развеждат.
На разлъка, през 1942 година, Александра подарява на някогашния си мъж картина с дарствен надпис: " Със сълзите на една доста огромна разрушена обич ". По-късно, през 1944 година, Михаил Венедиков се оженва за Стефания Джузепе Мусо, щерка на италианския строителен инженер Джузепе Мусо, който дълги години работи в България - издигнал е жп моста над Искър при с. Лакатник, моста над Арда при Кърджали и други Александра Мечкуевска не се омъжва наново, а методът ѝ на живот - разкрепостен и необременен по отношение на " налога публично мнение ", ѝ печели прозвището " българската Жорж Санд ". Почти до края на живота си тя от ранна пролет до късна есен обитава в Созопол, където рисува, плажува, плува, къпе се, пирува и живее...
[7] Марио Жеков и Яна Язова не скъсват връзките си, остават си близки. Домът ѝ е цялостен с негови произведения, а за венчавката на най-хубавата си другарка Поля, щерка на писателя Константин Петканов, тя му поръчва специфична картина като брачен подарък. Той пък ѝ оказва помощ при написването на втория ѝ разказ " Капитан ". След 9.ІХ.1944 година и двамата имат горчива орис: Марио Жеков изпада в забвение, единствено непознати дипломати купуват от него (популярността му в чужбина е жива), художникът обаче си намира очакване във безконечното море, където се приютява. За да се изхранва, приема през 1951 година поканата на основания през 1948 година " Балкантурист " да създаде рекламни плакати и туристически брошури за Черноморието, само че то е за малко - левкемията го покосява на 3 август с.г. Яна Язова, откакто не припява на новите властници (искат от нея стихотворение за Георги Димитров, тя отказва), е остракирана, само че въпреки всичко оставена на мира.
До гибелта си написа, като количество творчеството ѝ е впечатляващо - обемисти романи от българската история. Смъртта ѝ е загадъчна - откриват я месец след края ѝ, през август 1974 година (последната записка в дневника ѝ е от 9 юли), полуразложена поради горещото време. По натрупа са открити следи от принуждение - удушена била с колана на халата си... Не е загадка, че - притисната от недостиг, продава половината си апартамент на Димитър Алтънков, чиновник в Управление безопасност и охрана (Пето управление н и персонален фотограф на Тодор Живков, който след гибелта ѝ купува съвсем на безценица нейната част от жилището. Не е загадка също, че архивите ѝ (включително бижутата ѝ и картините ѝ от Марио Жеков) изчезват и че (предполага се) Николай Хайтов се е опитал да присвои романа ѝ за Левски. Но това е друга история, задоволително известна.
В последния ѝ път Яна Язова е съпроводена единствено от двама души - поетесата Елисавета Багряна и библиотековеда Тодор Боров, бащата на Цветан Тодоров.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ