Годината в класическата музика – избягват се съвременните автори
" Дневник " препубликува от рубриката обзора на музикалния критик Екатерина Дочева за 2021 година Заглавието е на " Дневник ".
Уважавани от мен преподаватели в Софийския университет се интересуват от настоящото положение на класическия бранш в музиката у нас. Преглеждам фактологията от последната година и си давам сметка, че
по този въпрос има, най-малкото, три гледни точки: оптимистична, песимистична и реалистична.
Оптимизмът е това положение на част от популацията, което се заявява най-често пред медиите. В региона, в която към момента живея, това положение може да бъде реализирано основно през достиженията на малко на брой родни и на мнозина гастролиращи реализатори. Сред българските реализатори, които не престават да поддържат личното и концертното равнище в София и някои градове на България (най-вече там, където има опция оркестрите да свирят по-обемен репертоар), до познатите огромни имена от по-старата генерация (към която числя се и аз) като Минчо Минчев, Емил Табаков, Георги Димитров, Пламен Джуров, Анатоли Кръстев , възпитани да практикуват музикалното изкуство отговорно, задълбочено и самовзискателно, мога да прибавя няколко имена, които не престават да изповядват естествената музикантска традиция и да отделят задоволително сила, сили и време за забавен и изчерпателен прочит на музикалните текстове, които показват на публиката.
Не може да се вършат листи в толкоз къс текст, само че въпреки всичко ми се желае да загатна няколко имена (освен гореспоменатите), чиито концерти и спектакли виждам да не пропусна - на диригентите Павел Балев и Драгомир Йосифов, на цигуларите Албена Данаилова, Светлин Русев и Лия Петрова, на пианистите Евгени Божанов и Людмил Ангелов, на артистите Красимира Стоянова, Кирил Манолов, Александрина Пендачанска. Това са музиканти, които не стопират да желаят да се развиват, да учат репертоар, да търсят. Както се вижда, измежду тях има актьори с действително международно самопризнание. Не такова, което се формулира непрекъснато в медиите заради липса на лексикална просвета.
Оптимистични са и последните два-три сезона на Софийската филхармония. Нейният шеф Найден Тодоров е намерил финансовата формула и подобаващото партньорство да кани доста известни на международната сцена актьори, които напълно съществено към този момент поставят Софийската филхармония в личните си проекти. Тук две отзиви по въпроса не може да има. Всъщност, аз имам второ мнение, само че то се отнася до репертоара, а в този момент приказваме за нивото на гастролиращите актьори.
Интересни са трендовете и в Пловдивската държавна опера и фестивала Opera Open. Там работят смислени хора. От другите фестивали, които съм следила, предпочитам интернационалния фестивал " Мартенски музикални дни " в Русе. Бе отсрочен с година и половина, само че се организира без никакви взаимни отстъпки в нивото си и в този момент гледа към идващото си, към този момент обикновено мартенско издание, през 2022 година
Песимистичната позиция е напълно фокусирана върху това какъв е репертоарът в България.
Отговорът - сугубо типичен. Нашите институти, диригенти, инструменталисти и артисти са мощно лимитирани във връзка с това, което извършват. Изключенията са толкоз малко, че незабавно мога да ги изброя: преди всичко поставям посветилия се на концепцията актуалното музикално творчество да не заобикаля напълно границите на България композитор, диригент, пианист и журналист Драгомир Йосифов дружно с ансамбъла " Музика нова ", който той сътвори и продължава да дирижира. Към него прибавям също композитора и пианиста Михаил Големинов и пианистката Анжела Тошева, струнен квартет " Фрош ", както и Пламен Джуров с камерния отбор " Софийски солисти ". За разлика от литературата, театъра, киното и, в друга степен, пластичните изкуства, класическата музикална процедура в България генерално заобикаля актуалните създатели. Свирят се доста малко забавни, търсещи български композитори и съвсем по никакъв начин композитори от други страни.
Не одобрявам оправданията, че авторските и издателските права са доста скъпи. И мисля, че стремежът да се докара аудитория в залите към този момент е изиграл своята покваряваща роля по две аргументи: първата е злокобната промяна, която Вежди Рашидов направи през 2010 година, а втората е инертното мислене на музикантите, които сега дефинират положението на музикалния живот в България. Леността и лесността станаха главен съмишленик в репертоарните " въжделения " на изпълнителите. И възприемането на концертната активност и кариерата само и единствено като бизнес!
Изключенията единствено удостоверяват печалната наклонност в родната музикална процедура. Енергията да се отстоява актуален репертоар - и пред институциите (за повече финанси), и пред публиката (за провокация на любознателността ѝ и за някакъв вид образование в актуалния тон и в опознаване на днешната международна музикална култура), от дълго време е напуснала територията на България. Процесът води своето печално начало от всички типове просветителни институти и приключва в концертната зала.
Реалистичната позиция не доближава оптимизма.
Тя е обвързвана по-скоро с известно прогнозиране. Консерватизмът, инертността, неналичието на обикновена музикална просвета у всички овластени, които имат инструментите да дефинират финансите, а оттова и репертоара на музикалния живот на България през третото десетилетие на ХХI век, в действителност го връщат обратно, а това не дефинира, не образува някаква по-сериозна вероятност за идващите години, даже десетилетия. В този смисъл, българското музикантство единствено си дефинира средата на битие, която не изненадва, не предизвика нито самото него, нито тези, които към момента имат нужда да слушат музика.
Така родният консуматор на класическа музика от ден на ден ще избира да се омайва от познатото, което дефинира подправената визия за самия него като за осведомен меломан, вместо да пожелае да го шокират, да го изплашен, да го изтръгнат от провинциалното му самочувствие, че с няколкото " обичани мелодии ", които слуша, откогато се помни, познава нещо от музикалното изкуство. Предимно този тренд дефинира характера на концертната процедура в днешния ден. Боя се, че ще бъде създаден в традиция и отсега нататък.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Уважавани от мен преподаватели в Софийския университет се интересуват от настоящото положение на класическия бранш в музиката у нас. Преглеждам фактологията от последната година и си давам сметка, че
по този въпрос има, най-малкото, три гледни точки: оптимистична, песимистична и реалистична.
Оптимизмът е това положение на част от популацията, което се заявява най-често пред медиите. В региона, в която към момента живея, това положение може да бъде реализирано основно през достиженията на малко на брой родни и на мнозина гастролиращи реализатори. Сред българските реализатори, които не престават да поддържат личното и концертното равнище в София и някои градове на България (най-вече там, където има опция оркестрите да свирят по-обемен репертоар), до познатите огромни имена от по-старата генерация (към която числя се и аз) като Минчо Минчев, Емил Табаков, Георги Димитров, Пламен Джуров, Анатоли Кръстев , възпитани да практикуват музикалното изкуство отговорно, задълбочено и самовзискателно, мога да прибавя няколко имена, които не престават да изповядват естествената музикантска традиция и да отделят задоволително сила, сили и време за забавен и изчерпателен прочит на музикалните текстове, които показват на публиката.
Не може да се вършат листи в толкоз къс текст, само че въпреки всичко ми се желае да загатна няколко имена (освен гореспоменатите), чиито концерти и спектакли виждам да не пропусна - на диригентите Павел Балев и Драгомир Йосифов, на цигуларите Албена Данаилова, Светлин Русев и Лия Петрова, на пианистите Евгени Божанов и Людмил Ангелов, на артистите Красимира Стоянова, Кирил Манолов, Александрина Пендачанска. Това са музиканти, които не стопират да желаят да се развиват, да учат репертоар, да търсят. Както се вижда, измежду тях има актьори с действително международно самопризнание. Не такова, което се формулира непрекъснато в медиите заради липса на лексикална просвета.
Оптимистични са и последните два-три сезона на Софийската филхармония. Нейният шеф Найден Тодоров е намерил финансовата формула и подобаващото партньорство да кани доста известни на международната сцена актьори, които напълно съществено към този момент поставят Софийската филхармония в личните си проекти. Тук две отзиви по въпроса не може да има. Всъщност, аз имам второ мнение, само че то се отнася до репертоара, а в този момент приказваме за нивото на гастролиращите актьори.
Интересни са трендовете и в Пловдивската държавна опера и фестивала Opera Open. Там работят смислени хора. От другите фестивали, които съм следила, предпочитам интернационалния фестивал " Мартенски музикални дни " в Русе. Бе отсрочен с година и половина, само че се организира без никакви взаимни отстъпки в нивото си и в този момент гледа към идващото си, към този момент обикновено мартенско издание, през 2022 година
Песимистичната позиция е напълно фокусирана върху това какъв е репертоарът в България.
Отговорът - сугубо типичен. Нашите институти, диригенти, инструменталисти и артисти са мощно лимитирани във връзка с това, което извършват. Изключенията са толкоз малко, че незабавно мога да ги изброя: преди всичко поставям посветилия се на концепцията актуалното музикално творчество да не заобикаля напълно границите на България композитор, диригент, пианист и журналист Драгомир Йосифов дружно с ансамбъла " Музика нова ", който той сътвори и продължава да дирижира. Към него прибавям също композитора и пианиста Михаил Големинов и пианистката Анжела Тошева, струнен квартет " Фрош ", както и Пламен Джуров с камерния отбор " Софийски солисти ". За разлика от литературата, театъра, киното и, в друга степен, пластичните изкуства, класическата музикална процедура в България генерално заобикаля актуалните създатели. Свирят се доста малко забавни, търсещи български композитори и съвсем по никакъв начин композитори от други страни.
Не одобрявам оправданията, че авторските и издателските права са доста скъпи. И мисля, че стремежът да се докара аудитория в залите към този момент е изиграл своята покваряваща роля по две аргументи: първата е злокобната промяна, която Вежди Рашидов направи през 2010 година, а втората е инертното мислене на музикантите, които сега дефинират положението на музикалния живот в България. Леността и лесността станаха главен съмишленик в репертоарните " въжделения " на изпълнителите. И възприемането на концертната активност и кариерата само и единствено като бизнес!
Изключенията единствено удостоверяват печалната наклонност в родната музикална процедура. Енергията да се отстоява актуален репертоар - и пред институциите (за повече финанси), и пред публиката (за провокация на любознателността ѝ и за някакъв вид образование в актуалния тон и в опознаване на днешната международна музикална култура), от дълго време е напуснала територията на България. Процесът води своето печално начало от всички типове просветителни институти и приключва в концертната зала.
Реалистичната позиция не доближава оптимизма.
Тя е обвързвана по-скоро с известно прогнозиране. Консерватизмът, инертността, неналичието на обикновена музикална просвета у всички овластени, които имат инструментите да дефинират финансите, а оттова и репертоара на музикалния живот на България през третото десетилетие на ХХI век, в действителност го връщат обратно, а това не дефинира, не образува някаква по-сериозна вероятност за идващите години, даже десетилетия. В този смисъл, българското музикантство единствено си дефинира средата на битие, която не изненадва, не предизвика нито самото него, нито тези, които към момента имат нужда да слушат музика.
Така родният консуматор на класическа музика от ден на ден ще избира да се омайва от познатото, което дефинира подправената визия за самия него като за осведомен меломан, вместо да пожелае да го шокират, да го изплашен, да го изтръгнат от провинциалното му самочувствие, че с няколкото " обичани мелодии ", които слуша, откогато се помни, познава нещо от музикалното изкуство. Предимно този тренд дефинира характера на концертната процедура в днешния ден. Боя се, че ще бъде създаден в традиция и отсега нататък.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ