Българският случай - сблъсъкът между посткомунисти и неонационалисти
" Дневник " препубликува от " две рецензии за романа " Времеубежище " на Георги Господинов, оповестени в испанските медии " Ел Мундо " и " Ел Паис ". Преводът от испански е на Мария Вутова. Заглавието е на " Дневник ".
Ел Мундо/ Ла Лектура
Пренаписване на предишното - когато паметта е оръжие
Хумор и деликатност проблясват в острия скалпел на Георги Господинов, който улавя във " Времеубежище " духа на една ера, жадуваща повече от всичко за завръщане към щастливи времена...
За разлика от бъдещето, което е отворено за непредсказуемото, предишното е като глината, която моделираме на грънчарското колело, до момента в който въртим педала на носталгията, и се напасва в ръцете ни към " това, което единствено сме си представяли ". По този метод предишното смесва фактически случилото се с нечутите молебствия, това, което мислим (или ни е казано), че се е случило, и усъвършенстваната му версия, учредена на остарелите копнежи на младостта.
" Което е могло да бъде и което е
сочат към един и същи край - сегашното ",
както е споделил поетът.
Така, когато сме обременени от сегашното и се опасяваме от бъдещето, паметта основава свое лично леговище във времето. Ами в случай че е допустимо да прегърнем това минало благополучие, по този начин бленувано и опияняващо, в пространства, отредени за тази цел в самобитни клиники за минало?
Това е предпоставката в новия, трети по ред, разказ на Георги Господинов (1968), превъзходно преведен на испански, а оттова и заглавието - неологизъм на български (времеубежище), който в испанската си версия се е трансформирал в не по-малко внушителното Las tempestálidas, с типичен и митологични отзвуци, може би мигане към минотавъра от " Физика на тъгата ", втория му разказ.
Романът " Времеубежище " е номиниран за Дъблинската литературна премия
Европейските писатели, чиито страни са познали игото на империи и утопии, както и травматичните последствия от техните разпади в изискванията на ускорени преходи, имат много какво да ни кажат за чудовищата на паметта и използването им като инструмент за манипулиране на публичното неодобрение. Пред лицето на едно нестабилно бъдеще се основава комфортно идеализирано копие на предишното, към което се предлага да се завърнем - нещо обективно невероятно. Литературната продукция на източната и югоизточна европейска външна страна, от която след рухването на Стената се изискваше да основава местни и екзотични романи, които да потвърдят стандартите, приписани ѝ от Запада - и които не престават да съществуват, - в този момент ни предлага най-хубавите тълкувания на нашето съвремие.
Лек против забравата
ВремеубежищеС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
И в това съзвездие (заедно с Токарчук, Курков, Картареску или Краснахоркай) свети Господинов: стихотворец, драматург и събирач на културни истории от живота по времето на комунизма, както и белетрист. И свети със лично зарево, може би, както самият той е казвал, заради българската самородност, двукратно претърпявала провали през предишния век и чиито десетилетия по време на социализма се отличават с това, че не се отличават с нищо, което е един изобилен източник на горест. Ето за какво прозата му е пропита с това непреводимо възприятие на горест, тъга по загубата на това, което в никакъв случай не си имал, само че въпреки всичко ти липсва.
Със своята прозорливост и топъл комизъм (помните ли историята на разказвача от " Физика на тъгата " и неговата другарка, които си купуват готварска книга, с цел да си изпекат сладкиш, въпреки че нямат нито една от съставките) единствено Господинов би могъл да си измисли алтер его, което дружно с Гаустин (често присъстващ в творбите му) да сътвори клиника за заболели от загуба наизуст в Цюрих, град в сянката на две върхови произведения по отношение на времето - " Вълшебната планина " и Теорията на относителността.
Пациентите с Алцхаймер могат да изберат един от етажите на клиниката, декорирани в стила на отминало десетилетие, това, което ги кара да се усещат по-добре. Всеки пациент носи със себе си парченце от европейската (липса на) памет, която Господинов изследва ту с черен комизъм, ту с дълбока деликатност, какъвто е казусът с Госпожа Ш., която " изпадаше в тиха нервност единствено при типа на душа ", с цел да разкрием по-късно, че е оживяла от Аушвиц ( " това, което цялостен живот е желала да изтрие, се връщаше като срещуположен трен и нямаше по какъв начин да се избави в други мемоари и друго време " ).
Вече случило се бъдеще
Това откритие надалеч не се изчерпва с използването на една видимо благотворна терапия в тази клиника, нещо като преплитане на " Сбогом, Ленин! " и " Гранд Хотел " Будапеща ", ами всичко излиза от надзор, когато стартират да се откриват клонове и в други градове, в това число и в България, и до тях прибягват освен заболели, само че и здрави хора, търсещи в носталгията леговище от сегашни и бъдещи стихии.
Идеята намира добра почва: " и тогава предишното потегли да превзема света ". Провеждат се национални референдуми за избор на тези " щастливи времена ", към които да се върнем. Авторът употребява тази рамка, с цел да посвети една част на българския случай - по-точно на конфликта сред посткомунисти и неонационалисти, а друга - на останалите европейски страни, като се възползва по смешен метод от всички клишета: Германия избира 1989 година, Испания - ла Мовида от 80-те години на ХХ век и така нататък
Дали това би бил най-хубавият вероятен свят, този, в който всяка нация изживява личната си " златна ера "? " Времеубежище " е разказ, който синтезира настоящия дух на времето - който ще продължи да вибрира с други тоналности и в бъдеще, - и съставлява едно удивително литературно създание за най-неосъществимия ни блян: да устоим на времето, без да умрем в опита си. За това, припомня ни Господинов, постоянно ще има литература.
Силата на историите
" Нашите истории и нашите книги имат функционалност на капсули на времето. Мисля, че единствено преходното, лимитираното във времето, това, което е живо и ще почине, би трябвало да бъде непокътнато ", споделя създателят. " Тази е и ролята на историите, те са тези, които в последна сметка ни основават илюзията, че съществуваме, че нещата, които ни се случват, имат своя смисъл, своето значение и личен ред. Без историите си ние сме просто безредно движещи се обикновени частици. "
Марта Ребон, 27 02 2023 година
* * *
Ел Паис/ Бабелия
" Времеубежище " - диктатурата на предишното съгласно Господинов
Българският публицист разказва един свят, потопен в нестабилно настояще и изправен пред едно вероятно опустошително бъдеще, който е изкушен да повтори грешките на отминали времена.
" Искам да направя разказ единствено от начала. Роман, който непрестанно потегля, дава обещание нещо, стига до 17-а страница и почва още веднъж ", декларира разказвачът на Естествен роман; естествено, този разказ към този момент е писан, и то не един път (Museo de la Novela de la Eterna /Музеят на безконечния роман), само че малко на брой са го писали повече от веднъж; тъкмо това прави българският публицист в " Естествен разказ ", " Физика на тъгата ", а в този момент и във " Времеубежище " - разказ за това по какъв начин едно нестабилно настояще и вероятно опустошително бъдеще пораждат у мнозина носталгията по едно измислено минало без начала.
" Времеубежище " споделя за другарството сред разказвача и психиатъра Гаустин, българин, който отваря в Цюрих - а сетне и в други градове из Европа, в това число зад някогашната (и бъдеща) желязна завеса, - клиники за минало, които, сходно на " убежища ", облекчават признаците на алцхаймера и старческата деменция у пациентите: комфортно настанени във възстановки на обичаното си десетилетие, някои от тях си отиват умерено, а други бележат очевидно усъвършенстване.
" Няма нищо инцидентно през днешния ден в тази вълна от хора, които губят паметта си. Тези хора са тук, с цел да ни кажат нещо ", позволява Гаустин. Успешното им лекуване кара роднините им да изискат разширение на клиниките: за какво да не опитат и те това, което е толкоз хубаво за старците?, и по този начин клиниките се разрастват в селища. Оттам до превръщането им в цели страни, които в качеството си на пациенти на историята желаят да се върнат обратно към предишното си, има единствено една крачка за разсъдък като този на Господинов.
Европа още веднъж се разделя, само че към този момент освен на територии, а и на столетия, " сякаш Господ връща лентата обратно ": Франция избира своето безметежно десетилетие на 80-те, Испания избира годините на destape след гибелта на Франко и отпадането на цензурата, Португалия остава в 1974 година, Швеция избира 1977 година (креслото Poang от Икеа дружно с АББА, диското).
Физика на тъгата С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
" Някои, множеството допускам, го правеха от носталгия към щастливите си години, други - от боязън, че светът неудържимо е тръгнал надолу и бъдещето е анулирано. Една особена тревога витаеше в близост ", споделя разказвачът. Не след дълго обособени групи, недоволни от предишното, което им се е паднало, стартират да правят атентати; само че не толкоз вътрешното разделяне, колкото възторгът от пресъздаването на предишното се оказва определящ за метода, по който историята наново се завърта в страните от Източна и от останалата част от Европа: един ден в Сараево още веднъж убиват ерцхерцога, до момента в който милион и половина немски статисти, дегизирани като бойци на Вермахта, чакат на полската граница.
" Как е вероятен романът през днешния ден, когато трагическото ни е отказано ", пита разказвачът в " Естествен разказ ". Отговорът, който " Времеубежище " дава на този въпрос, се състои в това, че поставя акцент върху обществения темперамент на всеки персонален опит, придавайки му измерение на мит, както и върху кръговата му същина. Той се състои и в това, че се връща още веднъж и още веднъж към началото (в случая на Господинов това е детството по време на комунизма и младежките години с видимо неограничени благоприятни условия след края на Съветския съюз) в една от тези " мечти на повторението ", за които Петер Хандке приказва още през 1983 година и които, както в тази ситуация с Remainder на Том Маккарти, се умножават през последните години, когато бъдещето става все по-немислимо.
" Времеубежище " не съумява да избяга изцяло от известни тематики и облици, трансформирали се в общо място за централноевропейската литература (фланьора, Вълшебната планина, заболяването, войната), само че ги надскача с помощта на възприятието си за комизъм, голямата страст на загатна през перото на създателя и съвършенството на историите, които съставляват този фрагментарен и несдържан разказ, който е безусловно извънреден.
Естествен разказ (специално издание)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Господинов, който към този момент е преведен на над 23 езика и е притежател на множеството от огромните европейски награди, принадлежи към рода на Хорхе Луис Борхес, Итало Калвино и Жорж Перек, както и към този на Мирча Картареску, м акар че съгласно мен е по-резултатен от румънския публицист, има по-добър слух и не е толкоз благосклонен към читателя, само че за разлика от всички тях не се лимитира във формата; той още веднъж и още веднъж сплита и разплита въжето, с което историята се увива към шията ни, с цел да ни освободи от него и в това време да следи нишките, от които е формирано: детски мемоари, енциклопедии, войни, фамилии, безпаметни старци, които към момента се пробват да прескочат Стената, старици, травмирани от една към момента неприключила за тях война, тенджери от метал, претопен от оръжия и танкове, почитатели на " Бийтълс ", които помнят, че след година Джон Ленън ще бъде погубен и се пробват да го предотвратят, огледала, в които персонажите и техните основатели се отразяват с един и същи лик, коридори, книги, национални носии, митинги, ченгета, памет, секрети, страхове.
" Колкото повече едно общество не помни, толкоз повече някой създава, продава и запълва с ерзац памет освободените ниши ", написа Господинов. И ето защо би трябвало да сме най-загрижени сега, загатва той. " След диктатурата на бъдещето идва тирания на предишното ".
Патрисио Прон, 04.02.2023 година
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Ел Мундо/ Ла Лектура
Пренаписване на предишното - когато паметта е оръжие
Хумор и деликатност проблясват в острия скалпел на Георги Господинов, който улавя във " Времеубежище " духа на една ера, жадуваща повече от всичко за завръщане към щастливи времена...
За разлика от бъдещето, което е отворено за непредсказуемото, предишното е като глината, която моделираме на грънчарското колело, до момента в който въртим педала на носталгията, и се напасва в ръцете ни към " това, което единствено сме си представяли ". По този метод предишното смесва фактически случилото се с нечутите молебствия, това, което мислим (или ни е казано), че се е случило, и усъвършенстваната му версия, учредена на остарелите копнежи на младостта.
" Което е могло да бъде и което е
сочат към един и същи край - сегашното ",
както е споделил поетът.
Така, когато сме обременени от сегашното и се опасяваме от бъдещето, паметта основава свое лично леговище във времето. Ами в случай че е допустимо да прегърнем това минало благополучие, по този начин бленувано и опияняващо, в пространства, отредени за тази цел в самобитни клиники за минало?
Това е предпоставката в новия, трети по ред, разказ на Георги Господинов (1968), превъзходно преведен на испански, а оттова и заглавието - неологизъм на български (времеубежище), който в испанската си версия се е трансформирал в не по-малко внушителното Las tempestálidas, с типичен и митологични отзвуци, може би мигане към минотавъра от " Физика на тъгата ", втория му разказ.
Романът " Времеубежище " е номиниран за Дъблинската литературна премия Европейските писатели, чиито страни са познали игото на империи и утопии, както и травматичните последствия от техните разпади в изискванията на ускорени преходи, имат много какво да ни кажат за чудовищата на паметта и използването им като инструмент за манипулиране на публичното неодобрение. Пред лицето на едно нестабилно бъдеще се основава комфортно идеализирано копие на предишното, към което се предлага да се завърнем - нещо обективно невероятно. Литературната продукция на източната и югоизточна европейска външна страна, от която след рухването на Стената се изискваше да основава местни и екзотични романи, които да потвърдят стандартите, приписани ѝ от Запада - и които не престават да съществуват, - в този момент ни предлага най-хубавите тълкувания на нашето съвремие.
Лек против забравата
И в това съзвездие (заедно с Токарчук, Курков, Картареску или Краснахоркай) свети Господинов: стихотворец, драматург и събирач на културни истории от живота по времето на комунизма, както и белетрист. И свети със лично зарево, може би, както самият той е казвал, заради българската самородност, двукратно претърпявала провали през предишния век и чиито десетилетия по време на социализма се отличават с това, че не се отличават с нищо, което е един изобилен източник на горест. Ето за какво прозата му е пропита с това непреводимо възприятие на горест, тъга по загубата на това, което в никакъв случай не си имал, само че въпреки всичко ти липсва.
Със своята прозорливост и топъл комизъм (помните ли историята на разказвача от " Физика на тъгата " и неговата другарка, които си купуват готварска книга, с цел да си изпекат сладкиш, въпреки че нямат нито една от съставките) единствено Господинов би могъл да си измисли алтер его, което дружно с Гаустин (често присъстващ в творбите му) да сътвори клиника за заболели от загуба наизуст в Цюрих, град в сянката на две върхови произведения по отношение на времето - " Вълшебната планина " и Теорията на относителността.
Пациентите с Алцхаймер могат да изберат един от етажите на клиниката, декорирани в стила на отминало десетилетие, това, което ги кара да се усещат по-добре. Всеки пациент носи със себе си парченце от европейската (липса на) памет, която Господинов изследва ту с черен комизъм, ту с дълбока деликатност, какъвто е казусът с Госпожа Ш., която " изпадаше в тиха нервност единствено при типа на душа ", с цел да разкрием по-късно, че е оживяла от Аушвиц ( " това, което цялостен живот е желала да изтрие, се връщаше като срещуположен трен и нямаше по какъв начин да се избави в други мемоари и друго време " ).
Вече случило се бъдеще
Това откритие надалеч не се изчерпва с използването на една видимо благотворна терапия в тази клиника, нещо като преплитане на " Сбогом, Ленин! " и " Гранд Хотел " Будапеща ", ами всичко излиза от надзор, когато стартират да се откриват клонове и в други градове, в това число и в България, и до тях прибягват освен заболели, само че и здрави хора, търсещи в носталгията леговище от сегашни и бъдещи стихии.
Идеята намира добра почва: " и тогава предишното потегли да превзема света ". Провеждат се национални референдуми за избор на тези " щастливи времена ", към които да се върнем. Авторът употребява тази рамка, с цел да посвети една част на българския случай - по-точно на конфликта сред посткомунисти и неонационалисти, а друга - на останалите европейски страни, като се възползва по смешен метод от всички клишета: Германия избира 1989 година, Испания - ла Мовида от 80-те години на ХХ век и така нататък
Дали това би бил най-хубавият вероятен свят, този, в който всяка нация изживява личната си " златна ера "? " Времеубежище " е разказ, който синтезира настоящия дух на времето - който ще продължи да вибрира с други тоналности и в бъдеще, - и съставлява едно удивително литературно създание за най-неосъществимия ни блян: да устоим на времето, без да умрем в опита си. За това, припомня ни Господинов, постоянно ще има литература.
Силата на историите
" Нашите истории и нашите книги имат функционалност на капсули на времето. Мисля, че единствено преходното, лимитираното във времето, това, което е живо и ще почине, би трябвало да бъде непокътнато ", споделя създателят. " Тази е и ролята на историите, те са тези, които в последна сметка ни основават илюзията, че съществуваме, че нещата, които ни се случват, имат своя смисъл, своето значение и личен ред. Без историите си ние сме просто безредно движещи се обикновени частици. "
Марта Ребон, 27 02 2023 година
* * *
Ел Паис/ Бабелия
" Времеубежище " - диктатурата на предишното съгласно Господинов
Българският публицист разказва един свят, потопен в нестабилно настояще и изправен пред едно вероятно опустошително бъдеще, който е изкушен да повтори грешките на отминали времена.
" Искам да направя разказ единствено от начала. Роман, който непрестанно потегля, дава обещание нещо, стига до 17-а страница и почва още веднъж ", декларира разказвачът на Естествен роман; естествено, този разказ към този момент е писан, и то не един път (Museo de la Novela de la Eterna /Музеят на безконечния роман), само че малко на брой са го писали повече от веднъж; тъкмо това прави българският публицист в " Естествен разказ ", " Физика на тъгата ", а в този момент и във " Времеубежище " - разказ за това по какъв начин едно нестабилно настояще и вероятно опустошително бъдеще пораждат у мнозина носталгията по едно измислено минало без начала.
" Времеубежище " споделя за другарството сред разказвача и психиатъра Гаустин, българин, който отваря в Цюрих - а сетне и в други градове из Европа, в това число зад някогашната (и бъдеща) желязна завеса, - клиники за минало, които, сходно на " убежища ", облекчават признаците на алцхаймера и старческата деменция у пациентите: комфортно настанени във възстановки на обичаното си десетилетие, някои от тях си отиват умерено, а други бележат очевидно усъвършенстване.
" Няма нищо инцидентно през днешния ден в тази вълна от хора, които губят паметта си. Тези хора са тук, с цел да ни кажат нещо ", позволява Гаустин. Успешното им лекуване кара роднините им да изискат разширение на клиниките: за какво да не опитат и те това, което е толкоз хубаво за старците?, и по този начин клиниките се разрастват в селища. Оттам до превръщането им в цели страни, които в качеството си на пациенти на историята желаят да се върнат обратно към предишното си, има единствено една крачка за разсъдък като този на Господинов.
Европа още веднъж се разделя, само че към този момент освен на територии, а и на столетия, " сякаш Господ връща лентата обратно ": Франция избира своето безметежно десетилетие на 80-те, Испания избира годините на destape след гибелта на Франко и отпадането на цензурата, Португалия остава в 1974 година, Швеция избира 1977 година (креслото Poang от Икеа дружно с АББА, диското).
" Някои, множеството допускам, го правеха от носталгия към щастливите си години, други - от боязън, че светът неудържимо е тръгнал надолу и бъдещето е анулирано. Една особена тревога витаеше в близост ", споделя разказвачът. Не след дълго обособени групи, недоволни от предишното, което им се е паднало, стартират да правят атентати; само че не толкоз вътрешното разделяне, колкото възторгът от пресъздаването на предишното се оказва определящ за метода, по който историята наново се завърта в страните от Източна и от останалата част от Европа: един ден в Сараево още веднъж убиват ерцхерцога, до момента в който милион и половина немски статисти, дегизирани като бойци на Вермахта, чакат на полската граница.
" Как е вероятен романът през днешния ден, когато трагическото ни е отказано ", пита разказвачът в " Естествен разказ ". Отговорът, който " Времеубежище " дава на този въпрос, се състои в това, че поставя акцент върху обществения темперамент на всеки персонален опит, придавайки му измерение на мит, както и върху кръговата му същина. Той се състои и в това, че се връща още веднъж и още веднъж към началото (в случая на Господинов това е детството по време на комунизма и младежките години с видимо неограничени благоприятни условия след края на Съветския съюз) в една от тези " мечти на повторението ", за които Петер Хандке приказва още през 1983 година и които, както в тази ситуация с Remainder на Том Маккарти, се умножават през последните години, когато бъдещето става все по-немислимо.
" Времеубежище " не съумява да избяга изцяло от известни тематики и облици, трансформирали се в общо място за централноевропейската литература (фланьора, Вълшебната планина, заболяването, войната), само че ги надскача с помощта на възприятието си за комизъм, голямата страст на загатна през перото на създателя и съвършенството на историите, които съставляват този фрагментарен и несдържан разказ, който е безусловно извънреден.
Господинов, който към този момент е преведен на над 23 езика и е притежател на множеството от огромните европейски награди, принадлежи към рода на Хорхе Луис Борхес, Итало Калвино и Жорж Перек, както и към този на Мирча Картареску, м акар че съгласно мен е по-резултатен от румънския публицист, има по-добър слух и не е толкоз благосклонен към читателя, само че за разлика от всички тях не се лимитира във формата; той още веднъж и още веднъж сплита и разплита въжето, с което историята се увива към шията ни, с цел да ни освободи от него и в това време да следи нишките, от които е формирано: детски мемоари, енциклопедии, войни, фамилии, безпаметни старци, които към момента се пробват да прескочат Стената, старици, травмирани от една към момента неприключила за тях война, тенджери от метал, претопен от оръжия и танкове, почитатели на " Бийтълс ", които помнят, че след година Джон Ленън ще бъде погубен и се пробват да го предотвратят, огледала, в които персонажите и техните основатели се отразяват с един и същи лик, коридори, книги, национални носии, митинги, ченгета, памет, секрети, страхове.
" Колкото повече едно общество не помни, толкоз повече някой създава, продава и запълва с ерзац памет освободените ниши ", написа Господинов. И ето защо би трябвало да сме най-загрижени сега, загатва той. " След диктатурата на бъдещето идва тирания на предишното ".
Патрисио Прон, 04.02.2023 година
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ