Съд. Разум. Държавност.
Днес юристът доцент Кристиан Таков щеше да навърши 52 години. Публикуваме една от неговите най-известни речи, произнесена пред съдиите от Върховния касационен съд на 11 декември 2015 година. Ден, откакто Народното събрание отхвърли да обезпечи без значение ръководство на съда във Висшия правосъден съвет за сметка на запазването на политическото въздействие върху системата.
Държавността е чувството за смисъл от това да живеем дружно на едно място с още няколко милиона души. Държавността има опрощение единствено в случай че прави хората щастливи.
Всяка от трите управляващи или съзидава, или разрушава държавността по своему:
Законодателят – с мъдри или с несполучливи закони; Екзекутивата – с успеваемост или с несръчност. Съдът пипа по нещо свещено – възприятието за правдивост . Ако съдът дезертира от длъжността си, той трайно фрустрира хората, убива вярата им и ги развращава. Ако е на мястото си, прави ги мощни.
Реакцията против лошавостта на всяка от трите управляващи е друга.
Срещу първите две управляващи може да има проведен митинг – тъй като с дейностите си поначало засягат мнозина и едновременно. Срещу съда обаче мъчно се акумулира сила – тъй като решенията му удрят обособения. На неприятен съд обществото реагира не с яд, а с по-страшни неща – с съмнение към съда, игнориране на правото и разпра вътре в обществото.
За съда в България, в това число и за Върховния касационен съд имам вяра, че доста повече съзидава, нежели да разрушава.
И точно:
тъй като правораздаването е свещенодействие; тъй като имам вяра, че огромната част от съдиите са жреци, а не попове; тъй като последното ми персонално институционално очакване е в българския съд; и тъй като помня историята за пруския селяндур, който, обезправен от локалния феодал, твърдял, че има вяра в правото, тъй като „ в Берлин има съдии, които да го защитят “ – което е направило онази страна мощна и я поддържа такава и досега;
И тъй като, скъпи сътрудници, Ви одобрявам за свестни, рационални, израснали, обективни и човечни – не ще ви венцехваля, а ще предложа да помислим дружно по какъв начин на 135-годишна възраст Върховен касационен съд може да стане още по-свестен, по-разумен, по-израснал, по-справедлив и по-човечен.
И по-млад. Защото, с цел да се гради държавност, би трябвало по повече от всичко от изброеното. А голяма сила е нужна, с цел да сътворяваме чувството, че живеем в по-скоро обективен свят.
И както споделих: възприятието за правдивост у хората е правосъдното градиво на държавността.
Какво е обаче тя – тая правдивост , на която сме се посветили?
Тъй доста са дефинициите ѝ, та философите ги е досрамяло и са скрили неможенето си зад опити да я класифицират като " изравнителна – разпределителна – човешка – божествена “ и най-малко още десетина типа, стигайки даже до " екологична “.
Всъщност, тя е другото име на положителното .
Но пък за това, какво е " положително “, по света се водят и в този момент много кървави разногласия.
Ако справедливостта е аморфна, на какво да се опрем тогава? Можем на вярата . Можем на разсъдъка. Аз предлагам " исторически компромис “ – дано да е на вярата в разсъдъка .
Но и на разсъдъка косъмът не е напълно чист – във вековете смислите му са също десетина. Търсейки изясненост, най-после открих еднопосочна формулировка на разсъдъка единствено в един " Краткий философский словарь " от 1953 година. Но не си струваше да я запаметявам.
Така отново се сблъсках с многозначието. Кант озаглавява три от творбите си " Критика на чистия разсъдък “, " Критика на практическия разсъдък “ и " Критика на способността за умозаключение “. Дори и без предикатите в немския език има най-малко седем термина: Verstand, Vernunft, Erfassung, Ergreifen, Ueberschau, Urteilskraft, Urteilsvermoegen – които очевидно не са стигнали, та към тях е прибавена и чуждицата Raison.
Примирих се и – перифразирайки Кенет Кларк – ще кажа " Никой не може да каже какво е разумът; само че като го забележим, незабавно ще го познаем “.
Като не мога да определям " разсъдък “, няма по какъв начин да дефинира и какво е " здрав разсъдък “. Като дребна отплата ще опитам най-малко да посоча някои от неговите врагове . Това са:
- неприятният жанр – тъй като го замъглява;
- правният позитивизъм – тъй като тласка разсъдъка към прегрешението на суетата и личната му възхвала, а оттова – и към бездните на логическите грешки;
- творенето на все нови и от ден на ден правила – тъй като предлага комфортна индулгенция за отхвърли ни да мислим.
Всъщност, изброявайки враговете на здравия разсъдък, трябваше да стартира с най-големия – ГЛУПОСТТА . Но тя е така вездесъща и жизнерадостна, че считам битката с нея за безнадеждна. Да я преодолеем, не можем – евентуално тъй като я отхвърляме там, където я сварваме най-често – у самите себе си. Можем обаче да я отслабваме, като борим изброените й към този момент съдружници.
А в този момент – поотделно и накъсо за враговете на здравия разсъдък.
Лошият жанр , който обичайно шества из доста от правосъдните ни решения, за жалост не е непознат и на Върховен касационен съд. За правосъдните ни актове постоянно може да се каже: " Тъй дълги са, та забравих началото им, по тази причина не разбрах средата им, а с края съм несъмнено несъгласен “. Тук важи остарелият принцип, че размерът има значение – единствено че с противоположен знак. Обилието на възпроизведените обстоятелства не скрива неналичието на мислене; copy-paste-ът на правосъдни мантри от вида на " като реши доказателствата поотделно и в тяхната цялост “ всява скука и разочарование; неналичието на конструкция на текста и спънатият език отчайват и пречат да открием скъпото в правосъдния акт.
Позитивизмът , пристигнал като отричане на безотговорния жанр на естественото право и мистицизма на историческата школа, се е изродил . Той се е изродил в логичност , осиротяла в своята самодостатъчност. Той е самокапсулирала се религия , че светът може да се обхване в простовата понятийна система.
Той е поклонение пред някакъв умен и идеален законодател, който, както знаем, кардинално не съществува, у нас – по никакъв начин, а в този момент – очевидно никак. Позитивизмът, в незаконен сговор със сбъркана логичност, постоянно води до нетърпими резултати.
Позитивизмът у нас е на висока респект – тъй като освобождава съда от отговорност за резултата на актовете му и трансферира тази отговорност ( " Законът по този начин гласи “) върху законодателя – който, както видяхме, нито е умен, нито идеален, нито пък може да дава отговор – заради аморфността и променливостта на персоналния си субстрат, а знае ли човек – може би и заради проблем с вменяемостта.
Спомням си за спор сред великотърновски арбитър и игумена на Преображенския манастир отец Георги. Съдията – правейки неправдив и евентуално погрешен извод – троснато споделя на отеца " Това е! Такъв е законът! “ На което отецът го пита " А ти защо си? “.
Нека постоянно си задаваме въпроса " А ти защо си? “, в случай че законът ни наподобява " подобен “.
Все новите и все множеството правила . Тук не приказвам за огромния виновник – законодателя. Тук вдигам въстание против ставащата неудържима и като размер, и като качество " наложителна процедура “ на Върховен касационен съд (така, както тя е наречена от самия Върховен касационен съд в ТР 1-2009 ОСГТК).
Няма да се впускам в позитивистични разбори, тъй като преди малко жигосах позитивизма. Само – в духа на здравия разсъдък:
ще споделя, че " наложителна процедура “ на Върховен касационен съд единствено по общата част на един закон – Закон за задълженията и договорите, преди година възлизаше на към 8 000 общоприети страници; ще напомня, че няма правно-информационна система, която да разреши рационално справяне с тоя обем; ще уведомя, че с изключение на в няколко някогашни руски републики, в Република България и на никое място в континентална Европа няма реликт, сходен на уредените от Закон за съдебната власт наложителни тълкувателни решения; ще Ви предизвиквам с въпроса – съвместимо ли е с Конституцията, съд да нормотвори?;
И най-после ще попитам – в случай че наложителната Ви процедура е неверна, а съдилищата са обвързани от нея, по какъв начин ще поправите грешката?
Знам, че показах титанични съперници – неприятния жанр, позитивизма и играта на законодател и че Ви провокирам, да встъпите в дуел с неизтребимата хидра на човешката нелепост.
Знам, че има десетки мотиви тая битка да не се води, да се изостави или да се разгласи за изгубена a priori.
Ала има стотици хиляди Ваши актове, които потвърждават, че тази битка е водена, поддържана и – под линия – уверено печелена към този момент 135 години.
Пребъдвайте, скъпи мои сътрудници!
Държавността е чувството за смисъл от това да живеем дружно на едно място с още няколко милиона души. Държавността има опрощение единствено в случай че прави хората щастливи.
Всяка от трите управляващи или съзидава, или разрушава държавността по своему:
Законодателят – с мъдри или с несполучливи закони; Екзекутивата – с успеваемост или с несръчност. Съдът пипа по нещо свещено – възприятието за правдивост . Ако съдът дезертира от длъжността си, той трайно фрустрира хората, убива вярата им и ги развращава. Ако е на мястото си, прави ги мощни.
Реакцията против лошавостта на всяка от трите управляващи е друга.
Срещу първите две управляващи може да има проведен митинг – тъй като с дейностите си поначало засягат мнозина и едновременно. Срещу съда обаче мъчно се акумулира сила – тъй като решенията му удрят обособения. На неприятен съд обществото реагира не с яд, а с по-страшни неща – с съмнение към съда, игнориране на правото и разпра вътре в обществото.
За съда в България, в това число и за Върховния касационен съд имам вяра, че доста повече съзидава, нежели да разрушава.
И точно:
тъй като правораздаването е свещенодействие; тъй като имам вяра, че огромната част от съдиите са жреци, а не попове; тъй като последното ми персонално институционално очакване е в българския съд; и тъй като помня историята за пруския селяндур, който, обезправен от локалния феодал, твърдял, че има вяра в правото, тъй като „ в Берлин има съдии, които да го защитят “ – което е направило онази страна мощна и я поддържа такава и досега;
И тъй като, скъпи сътрудници, Ви одобрявам за свестни, рационални, израснали, обективни и човечни – не ще ви венцехваля, а ще предложа да помислим дружно по какъв начин на 135-годишна възраст Върховен касационен съд може да стане още по-свестен, по-разумен, по-израснал, по-справедлив и по-човечен.
И по-млад. Защото, с цел да се гради държавност, би трябвало по повече от всичко от изброеното. А голяма сила е нужна, с цел да сътворяваме чувството, че живеем в по-скоро обективен свят.
И както споделих: възприятието за правдивост у хората е правосъдното градиво на държавността.
Какво е обаче тя – тая правдивост , на която сме се посветили?
Тъй доста са дефинициите ѝ, та философите ги е досрамяло и са скрили неможенето си зад опити да я класифицират като " изравнителна – разпределителна – човешка – божествена “ и най-малко още десетина типа, стигайки даже до " екологична “.
Всъщност, тя е другото име на положителното .
Но пък за това, какво е " положително “, по света се водят и в този момент много кървави разногласия.
Ако справедливостта е аморфна, на какво да се опрем тогава? Можем на вярата . Можем на разсъдъка. Аз предлагам " исторически компромис “ – дано да е на вярата в разсъдъка .
Но и на разсъдъка косъмът не е напълно чист – във вековете смислите му са също десетина. Търсейки изясненост, най-после открих еднопосочна формулировка на разсъдъка единствено в един " Краткий философский словарь " от 1953 година. Но не си струваше да я запаметявам.
Така отново се сблъсках с многозначието. Кант озаглавява три от творбите си " Критика на чистия разсъдък “, " Критика на практическия разсъдък “ и " Критика на способността за умозаключение “. Дори и без предикатите в немския език има най-малко седем термина: Verstand, Vernunft, Erfassung, Ergreifen, Ueberschau, Urteilskraft, Urteilsvermoegen – които очевидно не са стигнали, та към тях е прибавена и чуждицата Raison.
Примирих се и – перифразирайки Кенет Кларк – ще кажа " Никой не може да каже какво е разумът; само че като го забележим, незабавно ще го познаем “.
Като не мога да определям " разсъдък “, няма по какъв начин да дефинира и какво е " здрав разсъдък “. Като дребна отплата ще опитам най-малко да посоча някои от неговите врагове . Това са:
- неприятният жанр – тъй като го замъглява;
- правният позитивизъм – тъй като тласка разсъдъка към прегрешението на суетата и личната му възхвала, а оттова – и към бездните на логическите грешки;
- творенето на все нови и от ден на ден правила – тъй като предлага комфортна индулгенция за отхвърли ни да мислим.
Всъщност, изброявайки враговете на здравия разсъдък, трябваше да стартира с най-големия – ГЛУПОСТТА . Но тя е така вездесъща и жизнерадостна, че считам битката с нея за безнадеждна. Да я преодолеем, не можем – евентуално тъй като я отхвърляме там, където я сварваме най-често – у самите себе си. Можем обаче да я отслабваме, като борим изброените й към този момент съдружници.
А в този момент – поотделно и накъсо за враговете на здравия разсъдък.
Лошият жанр , който обичайно шества из доста от правосъдните ни решения, за жалост не е непознат и на Върховен касационен съд. За правосъдните ни актове постоянно може да се каже: " Тъй дълги са, та забравих началото им, по тази причина не разбрах средата им, а с края съм несъмнено несъгласен “. Тук важи остарелият принцип, че размерът има значение – единствено че с противоположен знак. Обилието на възпроизведените обстоятелства не скрива неналичието на мислене; copy-paste-ът на правосъдни мантри от вида на " като реши доказателствата поотделно и в тяхната цялост “ всява скука и разочарование; неналичието на конструкция на текста и спънатият език отчайват и пречат да открием скъпото в правосъдния акт.
Позитивизмът , пристигнал като отричане на безотговорния жанр на естественото право и мистицизма на историческата школа, се е изродил . Той се е изродил в логичност , осиротяла в своята самодостатъчност. Той е самокапсулирала се религия , че светът може да се обхване в простовата понятийна система.
Той е поклонение пред някакъв умен и идеален законодател, който, както знаем, кардинално не съществува, у нас – по никакъв начин, а в този момент – очевидно никак. Позитивизмът, в незаконен сговор със сбъркана логичност, постоянно води до нетърпими резултати.
Позитивизмът у нас е на висока респект – тъй като освобождава съда от отговорност за резултата на актовете му и трансферира тази отговорност ( " Законът по този начин гласи “) върху законодателя – който, както видяхме, нито е умен, нито идеален, нито пък може да дава отговор – заради аморфността и променливостта на персоналния си субстрат, а знае ли човек – може би и заради проблем с вменяемостта.
Спомням си за спор сред великотърновски арбитър и игумена на Преображенския манастир отец Георги. Съдията – правейки неправдив и евентуално погрешен извод – троснато споделя на отеца " Това е! Такъв е законът! “ На което отецът го пита " А ти защо си? “.
Нека постоянно си задаваме въпроса " А ти защо си? “, в случай че законът ни наподобява " подобен “.
Все новите и все множеството правила . Тук не приказвам за огромния виновник – законодателя. Тук вдигам въстание против ставащата неудържима и като размер, и като качество " наложителна процедура “ на Върховен касационен съд (така, както тя е наречена от самия Върховен касационен съд в ТР 1-2009 ОСГТК).
Няма да се впускам в позитивистични разбори, тъй като преди малко жигосах позитивизма. Само – в духа на здравия разсъдък:
ще споделя, че " наложителна процедура “ на Върховен касационен съд единствено по общата част на един закон – Закон за задълженията и договорите, преди година възлизаше на към 8 000 общоприети страници; ще напомня, че няма правно-информационна система, която да разреши рационално справяне с тоя обем; ще уведомя, че с изключение на в няколко някогашни руски републики, в Република България и на никое място в континентална Европа няма реликт, сходен на уредените от Закон за съдебната власт наложителни тълкувателни решения; ще Ви предизвиквам с въпроса – съвместимо ли е с Конституцията, съд да нормотвори?;
И най-после ще попитам – в случай че наложителната Ви процедура е неверна, а съдилищата са обвързани от нея, по какъв начин ще поправите грешката?
Знам, че показах титанични съперници – неприятния жанр, позитивизма и играта на законодател и че Ви провокирам, да встъпите в дуел с неизтребимата хидра на човешката нелепост.
Знам, че има десетки мотиви тая битка да не се води, да се изостави или да се разгласи за изгубена a priori.
Ала има стотици хиляди Ваши актове, които потвърждават, че тази битка е водена, поддържана и – под линия – уверено печелена към този момент 135 години.
Пребъдвайте, скъпи мои сътрудници!
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ