Днес в проекта ни 100 въпроса за тоталитарната държава продължаваме

Днес в плана ни " 100 въпроса за тоталитарната страна " продължаваме с тематиката за обзавеждането на домовете ни преди 1989 година, която разумно следва тази за придобиването на жилище. Незнайно за какво измежду младежите няма необикновен интерес към нея – получили сме единствено един въпрос за интериора на къщите от това време, от млада дама от Варна, и той звучи по този начин: „ Наистина ли всички жилища са изглеждали еднообразно, тъй като са били обзаведени с идентични мебели? “ Вероятно повода да няма доста огромен интерес към това по какъв начин е изглеждал един обичаен социалистически апартамент, е, че останки от сходно обзавеждане към момента могат да се видят „ онлайн “ някъде. Или тъй като мнозина, даже родени след измененията, помнят по какъв начин са изглеждали домовете на бабите и дядовците им, а живелите в последните десетилетия на соца към момента имат своите ярки мемоари.

И въпреки всичко дано стартираме този роман с припомнянето на един руски филм от към този момент далечната 1975 година – „ Ирония на ориста или честита баня! “

Действието се развива в новогодишната нощ в Москва, където 36-годишният ерген Женя Лукашин чества с другари в обичайна съветска баня. Разбира се, нещо се обърква и московският хирург се оказва на самолета за Ленинград (днес Санкт Петербург), вместо своя другар Павлик. Още по-традиционно Женя е толкоз пийнал, че изобщо не осъзнава къде е, само че въпреки всичко акълът му стига дотолкоз, че да вземе такси и да каже домашния си адрес в Москва. Шофьорът го откарва до дома на 32-годишната Надя Шевельова, която „ по подигравка на ориста “ живее на същия адрес, само че в Ленинград.

Ключът на подпийналия ерген пасва на ключалката и отваря вратата, обзавеждането на жилището е толкоз еднообразно с това в личното му жилище, че Женя не осъзнава, че не си е вкъщи. И си заспива в леглото. После Надя се прибира..., само че това е към този момент напълно друга история.

Е, отговорете си сами, откакто даже руското кино в средата на 70-те си разрешава да се гаври с ужасната действителност на безусловно идентичните жилища и обзавеждане от това време, какъв брой пък да са били разнообразни те у нас? Домовете ни бяха толкоз неугледни и еднообразни, а неналичието на усет, обучение и образование, изчезнали с избиването на елита, толкоз очевидна, че естестическите усеща постоянно окончателно умираха, потънали в грозотия. И, несъмнено, къде да се появи тя най-първо, в случай че не вкъщи.

Извън центровете на регионалните градове, където живееше новият работническо-селски хайлайф на страната, жилищата на " простолюдието " нормално бяха панелни в многовходови високи блокове. Цяло благополучие беше да имаш тухлено апартаментче в някоя 4-5-етажна кооперация в по-старите квартали.

Като предписание всеобщият социалистически апартамент беше в така наречен комплекси, панелен (или ЕПК), двустаен, към 60 квадрата, със стандарно систематизиране - кухня, хол, спалня и баня, а късметлиите с две и повече деца получаваха „ огромен “ – тристаен, към 80-90 квадратни метра, в който имаше и втора спалня. Най-миниатюрният вид беше боксониерата - една стая с кухненски бокс и баня. " По-разточителната " версия на едностайно жилище беше гарсониерата с обособена кухня.

Това „ обилие “ на жилищно пространство нормално раждаше невероятни интериорни решения, при които спалня за възрастните най-често се обособяваше в хола или кухнята, в случай че междувремнно тя не е заета от бабата и дядото, като по опция децата имаха обособена стая. Много постоянно балконът се префасонираше в кухня, а тя самата ставаше втора спалня.

Но да стартираме през цялото време. Как изглеждаше социалистическият живот можеше да се разбере още от влизането във входа, където нормално се надушваше ужасната композиция от миризма на кисело зеле, влага и наложително пържено. С изострен нюанс на лук.

Пред входовете на множеството жилища можеха - някъде и до ден сегашен, да се видят подпетени обувки, гумени галоши или (задължително) скъсани джапанки, които досегашните селяни именуваха „ папуци “ и използваха, с цел да слязат до мазето, да хвърлят боклука или да отскочат до бакалията. И против които родените в града, гнусливо бърчеха носове и назоваха „ селяния “ и „ дивотия “.

Пред вратите, несъмнено, можеха да се видят и всевъзможни други „ неща “, за които сега не доближава място в жилището, или на балкона – щайга с буркани, празни шишета от бира и лимонада, бидонът за зелето, понякога и някой долап или негоден ръждясал ледник, който към този момент не е необходим, само че е грехота да се хвърли.

Зимно време междустълбищните площадки наложително се изпълваха с мръсни зелени пластмасови сандъчета и нормално нащърбени глинени саксии, насадени с мушкато и индрише, които прилежните домакини прибираха от терасите си, с цел да не замръзнат. Вкусът към зеленината и цветята нормално свършваше дотук. За служебни и работни пространства пък се избраха фикуси и филодендрони, които някоя чистачка нормално забравяше да полее, и сигурно в праха върху листата можеше да си напишеш името.
В коридора на социалистическото жилище постоянно седеше масичката с телефона.

В коридора на социалистическото жилище, най-често постлан с линолеум, а в по-модерните жилища с пътека от мокет върху мозайката, нормално се обособяваше нещо като килер. Освен дългите редици обувки на цялото семейство, някъде из ъглите се складираха (в взаимозависимост от сезона) колелото или шейната на детето, чадърите, шапките и шаловете, а над главите се слагаха шкафчета, с цел да поемат всевъзможните складови наличия от неща, които „ може и да потрябват “.

Традиционно социалистическото общество избягваше да изхвърля даже към този момент използвани и ненужни движимости, тъй като нямаше по какъв начин да се снабди с такива още веднъж.

Това личеше блестящо още с влизането в хола на социалистическото жилище, където обичайните най-често „ махагонови “, а в действителност талашитени секции, криеха сходни „ несметни “ благосъстояния. Те наложително имаха витринни стъкла, зад които социалистическата стопанка да изложи своите скъпоценности. На видно място в секцията стоеше бутилка с алкохол – най-често метакса или уиски в наклонена подложка. Често се случваше шишето да се пази, даже когато алкохолът е изпит – като някакъв самобитен знак на имане. Чувала съм, че някои от бутилките единствено изглеждали непокътнати, а били цялостни с чай.

Останалото благоденствие се допълваше от цигарени кутии „ Кент “ или „ Марлборо “ – също постоянно празни. Да не забравяме „ кристалния “ сервиз, който домакините един път месечно пребърсваха за прахуляк. Истински кристал имаха щастливките, сдобили се с чешки подобен или наследили някой сервиз от бабите си, другите редяха по полиците нормално стъкло. На показ нормално можеше да се види и порцеланов сервиз за кафе или чай (най-често руско производство). Всичко това се допълваше от дребни предмети – статуетки, вазички, пепелници и всевъзможни прахосъбирачки, донесени най-често от пътувания в соцлагера, както и от неизброимо количество ковьорчета с български шевици или плетени на една кука покривчици, чиято роля беше с изключение на да „ красят “ и да пазят мебелите от прахуляк.

Уважаващите себе си семейства държаха на видно място върху секцията наложителния тв приемник „ Електрон “ или „ Рубин “, по-заможните и тези с връзки имаха и видео, както и касетофон или грамофон.

По полиците на холната секция можеха да се видят и някои книги – най-често от български писатели, поредицата „ Световна класика “ или някоя руска енциклопедия.

Неудобен диван, който се издънва на втората-третата година след пазаруването му, два фотьойла и две табуретки, застлани с китеници, дървена холна маса с покривчица, ваза с изкуствени цветя, и най-често найлонов „ персийски “ килим допълваха ситуацията на всеобщия социалистически хол.

Често се постановяваше обаче в хола да се разположат под ъгъл двете кревати на родителите, а от време на време те спяха и на разтегателния диван, който всяка вечер се разпъва, а заран се прибира още веднъж. В някои случаи леглата можеше да са и детските, а родителите „ да се ширят “ в лична спалня, само че това беше по-редкият вид.

Една от драмите на обичайното социалистическо жилище беше и по какъв начин ще бъде отоплявано през зимата или надлежно охлаждано през лятото. И в случай че за горещия сезон не беше измислено нищо друго от вентилатор и студена бира, то отоплението беше цяла сага.

Една от аргументите е, че на отоплителните тела се гледаше като на част от мебелировката, тъй като те бяха обемни и постоянно заемаха голяма част от така и така дребните жилища. Късметлиите имаха парно и не се постановяваше да мислят къде ще разполагат електрическите радиатори, които се срещаха в съвсем всяко домакинство, постоянно сложени напряко посред стаята, тъй че да топлят оптимално. Далеч по-традиционно обаче жилищата се отопляваха с печки от всякакви типове – от електрически (много по-големи от актуалните „ духалки “ и с опция да провокират пожари, схваща се), през газови, за които също не беше елементарно да се сдобиваш с газ, нафтови, и най-после големите акумулиращи – които тежаха по няколко тона, гълтаха ток като за международно и се нагряваха извънредно до степен да ти провокират изгаряния, в случай че седиш дълго до тях, само че на практика без да затоплят изключително стаята.

Традиционната българска спестовност – да не изпуснем топлото, беше отговорна в годините на соца транспортните средства от градския превоз да миришат не просто не тъкмо прелестно, само че напряко ужасяващо. Особено в обитаемоте места, където имаше режим на водата. Представете си по какъв начин хората всеобщо живеят в дребни жилища от две-три стаи, които рядко се проветряват, с цел да не излезе топлината. Живеят по четири-шест или повече души, готвят (в ерата преди абсорбаторите в кухнята), хранят се и спят в това малко място, а миризмите от този метод на живот са пропити на всички места, в това число в коридора и в спалнята, където са облеклата им. Останалото оставям на въображението ви...

Но да се върнем на интериорните решения. Например – стените. Те най-често бяха облепени с хартиени тапети – постоянно се виждаше с просто око къде са слепвани части от другите ролки. Истинска злоба предизвикваха фамилиите сдобили се с фототапет – най-често на есенно дърво в алено, жълто и кафяво. Някои имаха брези – в пролетни тонове. И, несъмнено, тънки „ дантелени “, а в действителност изкуствени, имитиращи тюл, пердета.

Положението не беше доста по-различно в спалните – в по-старите къщи хората спяха на кревати с пружини или на дървени с дюшеци. В градовете имаше твърди издути в центъра матраци. В спалнята нормално имаше дрешници – борови в най-хубавия случай, или ракли сред леглата. Често и единственото бюро в къщата, на което децата учат.

И до момента в който в другите стаи домакинята можеше „ да импровизира “ с цвета на китениците, покривките за леглата или размера на покривчиците, то в кухнята просто нямаше по какъв начин. В нея всекидневно имаше маса и 3-4 стола, бели (също талашитени) шкафове, чиито малки врати наложително се изкривяваха от влагата при готвенето и не се затваряха добре, бели фаянсови плочки, балатум или мозайка на пода, ледник „ Мраз “, пералня „ Перла “ и печка „ Раховец “. О, несъмнено, и радиоприемник „ ВЕФ “.
Традиционната социалистическа кухня.

Банята – подът е от мозайка, а стените са боядисани с латекс и нормално се лющят. Всяко позамогнало се семейство обаче намираше метод да се снабди с плочки – второ качество. Баня с плочки си беше напряко лукс по това време. Обикновено чешмите и душът капеха – мъжете в фамилията бяха същински експерти по уплътняването на крановете с кълчища. А баня с вана – е, това беше напряко разкош.

И най-после минутка за самореклама.

Аз самата не съм живяла в подобен апартамент и това в известна степен ме притесняваше, тъй като по това време особеното не беше хубаво – ние нямахме секция с ковьорчета, чаши и събиращи прахуляк нещица. Библиотеките вкъщи бяха също някакви обичайни и талашитени, само че тъмнокафяви, без витрини и цялостни единствено с книги. Сменяхме мястото на тв приемника надали не всяка седмица – ту в кухнята, ту в хола, ту в спалнята – според къде ни е комфортно в този миг да гледаме. В хола имахме пиано. А по едно време и градинска люлка.

Едната ми баба работеше като здравна сестра в Либия – надлежно мокетите и килимите ни бяха други, завесите също. Тези в детската бяха на облаци и дъги. В допълнение родителите ми бяха поканили другари да нарисуват с маслени бои картини на прозорците в стаята, която делях с брат си, а на мен ми беше позволено да рисувам (но по-точно) да надрасквам с моливи, флумастери и цветни тебешири по стените в същата стая.

В моменти на артистизъм татко ми избираше неповторими цветове за стаите, които кръщаваше с още по-артистични имена като „ цвета на гащите на кралица Виктория “ да вземем за пример. Ще би трябвало някак да си визиите по какъв начин в годините, в които всички имаха бледи тапети с безвкусни шарки или просто бял латекс, блестящо лилавият ни кулоар, отъждествен на бельото на някаква британска кралска персона, или оранжевите стени на кухнята, от които те заболяват очите, бяха тъкмо толкоз смущаващи за мен, колкото в случай че трябваше да се изправя пред цялостна зала и да кажа стихотворение, което не знам.

Освен всичко друго тези разлики бяха в действителност мощно притеснителни – за какво нямаме фототапет или порцеланови чаши с розови цветя на секцията могат да са доста притеснителни за едно дете, което ни минимум не схваща отговора: „ Защото са кич! “

Това при положение, че се чудите за какво толкоз добре съм запомнила по какъв начин изглеждаха къщите на другите.

----

ОЧАКВАЙТЕ II ЧАСТ - " Социалистическото обзавеждане. Или разходка до през вчерашния ден "

----

Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.