Днес по радиото пак падна голям смях – политически некоректен“

Днес по радиото отново падна огромен смях – политически „ неточен “ смях… Много смешно беше, че президентът Зеленски бил сравняван с крал Лир. Някакъв артист, не доста прочут – пък внезапно, крал – и не кой да е крал, ами Лир. Никой не се смя с една друга фигура… Второстепенно ченге от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), достигнало до върха на властта с цел да пази „ фамилията “ на предшественика си, само че последователно повярвало, че му се е паднала задачата да възвърне … славната съветска империя, славната „ евразийска цивилизация “… Тази задача е толкоз значима, че в нейно име можеш да убиваш, да газиш, да изнудваш – както прилича на израстнал в неприятен градски квартал подонок. Но – през днешния ден комичен беше единствено Зеленски. Защото от комедиен артист, драмата на Украйна го трансформира в един сполучлив водач – най-малко съгласно мен… Смешно нещо тук не виждам, само че те говорещите по радиото си знаят… Много беше смешна и зачестилата приложимост на думата „ евроатлантически “. Глупаво било, безсъдържателно било, празна дума на празни говорещи хора… Аз апропо също не одобрявам тази дума – тя смесва две много разнообразни едно от друго неща. Европейското – със своето разнообразие и мъчителни метаморфози. И атлантическото – сплотяващо Европа и Америка с цел да бъдат отбранявани и отстоявани избрани политически правила, полезности, институции и подбуденият от тях интернационален порядък на така наречен Запад. Европейското в актуалния си смисъл породи тогава, когато видни фигури на Европа след края на Втората война схванаха, че в случай че Старият континент не излекува раните си, нанесени от двете великански кръвопролития, европейците нямат положително бъдеще в идващия след втората злополука свят. Така бе основан европейският план, който неотдавна стана 70 годишен. Атлантизмът като концепция е убеждението, че Европа и Северна Америка имат обща културна и политическа еднаквост, която би трябвало да пазят – в случай че се наложи – от своите съперници. След като Съединени американски щати се трансфораха във водещата западна мощ във втората половина на 20 век, а водещата източна мощ – Съветският съюз не криеше апетитите си да подчини в границите на своята империя западна Европа, откакто бе подчинила източна, бе основана отбранителната институция на североатлантическия свят като минимален общ знаменател за отбрана от допустима офанзива на източния тоталитаризъм. Просто и ясно – като бял ден. Ама не – това бил диктатът на Америка… Е за какво Америка не сътвори НАТО в Азия или в южна Америка…? След като Съветският съюз слезе от сцената на историята, източните европейци упорито почукаха на вратите на Европейски Съюз и на НАТО. Европейски Съюз им бе нужен като инструмент за развиване и обща еднаквост (те имаха вяра, че такава съществува). НАТО бе нужен инструмент за отбрана тогава, когато Русия и – може би други източни властнически режими – се отърси от своята уязвимост и злополука и още веднъж изиска да възвърне империята си. Това, апропо се случи – макар насмешките от западни либерали, че източните европейци са се побъркали на тематика „ комунизъм “ и „ Русия “. НАТО през 21 век се трансформира от минимален общ знаменател на сигурността на Запада в общоевропейска и североамериканска система за сигурност, учредена върху общите полезности на демократичното общество и човешката независимост. Тези полезности, върху които един деспот – откъдето и да идва – протяга ръка незабавно откакто се окаже на власт. Европейските – и по-точно източноевропейските измерения на атлантизма сътвориха и понятието за „ евроатлантизъм “, което през днешния ден беше толкоз смешно на един водещ радио анархист и една заслужила бунтарка – заслужила първо против „ тоталитарните извращения “ на комунизма, а по-късно заслужила и за … други работи… Какво значи атлантизмът – или в случай че щете „ евроатлантизмът “ за България в днешния ден от гл. точка на нейния народен интерес? Ще се опитам да дефинирам отговора в няколко елементарни за схващане точки – хем да им бъде смешно и на по-простоватите адепти на антиатлантизма: 1. България се намира на Балканите, където междунационалните съперничества са традиция и са основали понятието за „ балканизация “. Тук има една огромна районна мощ с имперска традиция – Турция, която претърпява съществени метаморфози на своята политическа еднаквост при ръководството на президента Ердоган. В районен подтекст отбраната – защитата на националната сигурност би могла да се крепи върху два различни избора. Първият – да бъдем толкоз мощни със своята национална войска, стопанска система, демография и обществена готовност, че никой от съседите ни – или различен от близо и надалеч – да не смее да посегне върху нашия суверенитет, в случай че не желае съществено да си навреди. Вторият – да бъдем част от един интернационален защитителен съюз, който пази всеки собствен член от нахлуване – само че не толерира нахлуване на своите членове върху други страни. 2. В избран смисъл, новата история на България е история на опитите за битие на самостоятелна българска страна, която да не бъде включена във васална форма към съветската империя. Известни са опитите за „ задунайска губерния “ от края на 19 век, присъединението на България към Централните сили през Първата война, с цел да не бъде „ всмукана “ в гигантския съветски имперски план „ от Константинопол до центъра на Европа “. Известни са провалите, които България търпи от московския Коминтерн – септемврийския бунт, атентата против Св. Неделя, „ Соболевата акция “ и така нататък През втората половина на 20 век България нямаше проблеми със сигурността – тя бе включена като безропотна територия и колониален спътник на руската империя и не се намесваше нито във външните, нито във вътрешните си работи. 3. След края на руската империя България постави старания да стане част от Европейски Съюз и НАТО – и забележителното е, че съумя. Това участие обаче остана прекомерно незадълбочено, просто тъй като водещата мощ на българския управнически хайлайф, посткомунистическата олигархия, резервира основни връзки, зависимости и зависимост по отношение на постсъветската съветска олигархия. Особено значими бяха тези връзки на зависимост в енергетиката, в корупцията по високите етажи на властта и в систематичната антиевропейска и антидемократична агитация, идваща от Москва. 4. Като член на Европейски Съюз България трябваше да приведе институциите си в сходство със стандартите на европейските страни. Но не можеше да го направи, тъй като колониалната система на съветския олигархичен интерес и българските й сътрудници бяха заинтригувани от доста по-слаби и компрометирани институции. Като член на НАТО България трябваше да промени структурата на армията си и да придобие оръжие и технологии, които да създадат националната й защита съвместима с тази на другите атлантически сътрудници. Руско-българската олигархия не желаеше това. По-печелившо бе да се крадат парите за защита, да се ремонтират старите руски самолети през няколко години в Русия и отново да се крадат 2/3 от парите за ремонта. Беше желателно – за съветските ползи в България – страната ни да не има ефикасна отбранителна система – войска, оръжия, висок военен дух и полезности на принадлежност към западния свят. За да може в един комфортен миг Москва още веднъж да прибере България под „ крилото си “ – като безгласен и дисциплиниран спътник. 5. Всичко това оформи едно статукво, което в продължение на десетилетия търпяха и българите, и западните им сътрудници. Докато не стартира експанзията на Кремъл против Украйна. Стана безпощадно ясно, че Русия е изоставила изцяло концепцията за съдействие с Европа и Запада и се стреми да възроди империята си СРЕЩУ Запада. Един триумф на Путин против Украйна неизбежно би означавал следващи експанзии срешу съседите на Украйна на запад и на юг. Защитата на Украйна се оказа в директния смисъл на думата отбрана на Европа против неизбежно и трагично предизвикателство към нейната сигурност, идващо от Москва. 6. Общият интерес – на европейската и на атлантическата общественост е да се помогне на Украйна с оръжие и всяка друга поддръжка, тъй като воювайки Киев отбранява както себе си, по този начин и западните си съседи. Проява на европейска и атлантическа взаимност е да се дава на Украйна оръжие, храна, заслон на бежанци, политическа поддръжка. Къде сме ние? Смеещите се подигравчии на „ евроатлантизма “ да отговорят къде сме ние – и за какво сме там? Разбира се – тъй като още веднъж би трябвало да посрещаме с самун и сол кремълските орди, които разориха България през втората половина на 20 век? 7. През 90-те години демократичният консенсус щастливо предвиждаше един световен свят, в който „ обичайните “ войни са изчезнали. 20 години по-късно светът е различен – още веднъж „ обичаен “. Необходима ти е мощна, добре въоръжена войска, която да направи рисковете за възможен агресор оптимално високи. Малките страни нямат огромни отбранителни качества. Затова се сдружават – в европейско и атлантическо партньорство, с цел да ги придобият. Но унизително и безчестно е да разчиташ на своите сътрудници да те пазят, до момента в който ти „ връткаш “ едни пари за ремонт на руски търалясници с приятелчетата ти – мошеници от Москва. Това значи „ евроатлантизъм “ – да се откажеш от далаверата с московските мошеници, които гледат по какъв начин още веднъж да ти извият врата по руски пример, и да внесеш достойния си принос в общата защита със своите сътрудници. Това, в последна сметка е „ евроатлантизъм “. 8. „ Евроатлантизъм “ също е и разбирането, че с цел да осигуриш националната си сигурност в партньорство, би трябвало да се постараеш да предадещ правилата и полезностите на това партньорство като належащо изискване за личната ти самостоятелност и защита на своите млади генерации, на кадетите във военните учебни заведения, на студентите и на интелектуалците. Това е належащо с цел да създаваш просветено публично мнение за народен интерес, социална отговорност и гаранции за човешка независимост. Смешно, доста смешно, нали? Огнян Минчев, коментар във фейсбук