Днес излиза новото издание на от Лий Чайлд. Това е

Днес излиза новото издание на от Лий Чайлд. Това е първата книга, от която стартира една от най-успешните поредици в международен мащаб. По дебютния разказ е сниман и първият сезон на сериала „ Ричър “ по Prime Video на Amazon, който реализира безспорен триумф – с третия си сезон се трансформира в най-гледания по платформата.

До края на годината в България ще излязат първите четири книги с основен воин Джак Ричър.

ДЖАК РИЧЪР

Най-страхотният екшън воин на нашето време!

Стивън Кинг

Те вършат пари. Големи пари…

В целия свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но би трябвало да си измият ръцете. И позволяват неточност. Избират несъответствуващ човек.

Те избират Джак Ричър…

Мислят, че е инцидентен екскурзиант. Не знаят, че е някогашен боен служител на реда.

Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…

Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво натрупат вътре. Но знае, че брат му е погубен. При опит да разкрие фалшификацията на века.

Остават единствено няколко дни. След неделя Ричър няма да има по какъв начин да им отмъсти…

Тази поредност води до пристрастяване.

„ Ню Йорк Таймс “

Лий Чайлд стартира писателската си кариера на 43 години. След като е скъсен от английския ефирен канал „ Гранада ”, където работи като сценарист и  продуцент, Лий Чайлд работи в супермаркет, а вечер написа. „ Място за ликвидиране “ е първият разказ, от който започва поредицата с един от най-успешните съвременни екшън герои – Джак Ричър.

Днес Лий Чайлд е един от най-успешните създатели в света. Цифрите наподобяват по този начин:
30 бестселъра с основен воин Джак Ричър.Издадени в 101 страни.Преведени на 50 езика.Продадени над 100 милиона печатни екземпляра, както и 1 милион електронни книги за Kindle.
През 2013 година Лий Чайлд става притежател на „ Диамантен кинжал “ – премията на Асоциацията на създателите на престъпни романи в Обединеното кралство, а през 2017 година – на премията „ Майстор на трилъра “ от Международната асоциация на създатели на трилъри. През 2019 година е награден за създател на годината на British Book Awards.

Всяка нова книга от поредицата за Джак Ричър оглавява международните ранглисти при излизането си. Когато го питат какво написа сега, Лий Чайлд дава отговор: „ Същото, само че друго “.
Издателство " Обсидиан " Дата на издаване 24 април 2025 г.Превод Любомир НиколовХудожествено оформление Биляна СлавковаISBN 978–954–769–605-1Страници 416Цена 25 лева.Корица мека
* * * 

Из „ Място за ликвидиране “ от Лий Чайлд
Снимка " Обсидиан "

Арестуваха ме в сладкарница на Ено. В 12 ч. Бях си поръчал яйца и кафе. Не обядвах, просто закусвах късно. Чувствах се отпаднал и подгизнал след дългото вървене под проливния дъжд. Бях вървял от автомагистралата до покрайнините на градчето.

Закусвалнята беше дребна, само че чиста и светла. Съвсем нова, построена като вагон-ресторант. Тясна, с дълъг бар от едната страна и кухня в дъното. От другата страна около стената имаше сепарета. Входът се намираше тъкмо по средата.

Седях до прозореца в едно от сепаретата и четях в нечий пропуснат вестник каква акция започвал президентът, за който не бях дал своя вот предходния път и не смятах да гласоподавам в този момент. Вече не валеше, само че стъклото още бе обсипано с лъскави капки. Видях по какъв начин полицейските коли нахлуха на паркинга. Движеха се бързо и когато заковаха на място, отдолу под гумите им с хрущене се разхвърча трошляк. Лампите от горната страна се въртяха и мигаха. Вратите се отвориха внезапно и от вътрешната страна изскочиха служители на реда. По двама от всяка кола, подготвени за пукотевица. Два револвера, две пушки. Дебела работа. Един с револвер и един с пушка изтичаха зад постройката. Другите двама се втурнаха към вратата.

Седях си и ги гледах. Знаех какви хора има в сладкарница. Готвач в кухнята. Две сервитьорки. Двама старци. И аз. Тази интервенция беше за мен. Нямаше и половин час, откогато бях дошъл в града. Останалите петима евентуално живееха тук от много време. Ако някой от тях беше сгазил лука, в сладкарница щеше да се домъкне засрамен сержант. Щеше да се извини. И да измънка смутена покана за посещаване в сектора. Значи паниката и тежката артилерия не бяха за някого от тях. Бяха за мен. Налапах едното яйце и пъхнах пет $ под чинията. Сгънах забравения вестник на квадрат и го прибрах в джоба на сакото си. Допих кафето, като внимавах и двете ми ръце да са над масата.

Полицаят с револвера остана на прага. Приклекна, стисна оръжието с две ръце и се прицели. В главата ми. Другият пристъпи напред. И двамата бяха стройни, мускулести. Чисти и спретнати. Всеки ход беше по правилник. От своята позиция оня с револвера до вратата можеше да обстрелва съвсем цялото заведение. А пушката можеше да ме размаже от упор по цялата витрина. Обратното би било неточност. При непосредствен пердах револверът можеше и да не улучи, а един отдалечен изстрел с пушката откъм вратата щеше да надупчи дружно с мен другия служител на реда и старчето в прилежащото сепаре. Дотук действаха както би трябвало, дума да няма. Предимството безспорно беше на тяхна страна. Тясното сепаре ме стягаше като капан. Заклещен в него, не можех да направя кой знае какво. Залепих длани върху масата. Полицаят с пушката се приближи.

– Не мърдай! Полиция! – изрева той.

Крещеше с всичка мощ. Разтоварваше се от напрежението и се опитваше да ме сплаши. Все уставни положения. Много звук и доста гняв, с цел да стреснеш обвинения. Вдигнах ръце. Полицаят с револвера потегли към мен. Другият, с пушката, пристъпи още по-напред. Първата им неточност. Ако ми се постановяваше, можех да скоча и да блъсна нагоре дулото. Вероятно щеше да последва изстрел в тавана, след това един лакът в лицето на служителя на реда и пушката ставаше моя. Другият към този момент нямаше добра видимост и не би поел риска да улучи колегата си. Нещата можеха да свършат доста зле за тях. Но аз просто си седях с вдигнати ръце. Въоръженият с пушка продължаваше да крещи и да подскача.

– На пода! – изрева той.

Бавно се измъкнах от сепарето и протегнах ръце към служителя на реда с револвера. Нямах никакво желание да лягам на пода. Не и за тия селски момчета, та даже и да докараха целия си сектор с тежката артилерия.

Онзи с револвера се оказа сержант. Беше доста спокоен. Докато пушката ме държеше на прицел, той прибра оръжието си в кобура, откачи белезниците от колана си и ги щракна на китките ми. Втората двойка се зададе откъм кухнята. Заобиколиха бара. Заеха позиции зад тила ми. Претърсиха ме. Много усърдно. По изражението на сержанта разбрах, че му кимнаха. Нямах оръжие.

После двамата ме хванаха за лактите. Пушката продължаваше да ме държи на прицел. Сержантът мина начело. Беше бял, стегнат и атлетичен. Слаб, загорял от слънцето. На моя възраст. Върху пластмасовата табелка над джобчето на ризата беше изписано името му: Бейкър. Изгледа ме от долу нагоре.

– Арестуван сте по съмнение в ликвидиране – сподели той. – Имате правото да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде употребявано против вас. Имате право на юрист. Ако се окаже, че нямате средства за юрист, ще ви бъде назначен длъжностен за сметка на щата Джорджия. Разбирате ли правата си?

Справяше се отлично. Говореше ясно, без да чете от картонче. Сякаш знаеше какво значи всичко това и за какво е толкоз значимо. За мен и за него. Не отговорих.

– Разбирате ли правата си? – повтори Бейкър.

Продължих да мълча. Дългият опит ме беше научил, че най-хубавата тактичност е цялостното безмълвие. Кажеш ли нещо, може да чуят неправилно. Да не го схванат вярно. Да го изопачат. Една дума може да те вкара в пандиза. Или в гроба. Мълчанието обърква служителя на реда. Той е задължен да ти каже, че имаш правото да мълчиш, само че извънредно се нервира, когато го използваш. Арестуваха ме по съмнение в ликвидиране. Не споделих нищо обаче.

– Разбирате ли правата си? – попита за трети път Бейкър. – Говорите ли британски?

Продължих да мълча. Той резервира наличие на духа. Беше спокоен – като човек, който знае, че страшното е минало. Сега щеше да ме откара в сектора, а там към този момент някой различен щеше да си блъска главата с мен. Озърна се към останалите трима.

– Добре, запишете, че не споделя нищо – избоботи той. – Да вървим.

Поведоха ме към вратата. На прага се подредихме в колона. Първо Бейкър. После служителят на реда с пушката – отстъпваше заднешком, продължавайки да се цели в мен с грамадната черна цев. На табелката му пишеше Стивънсън. Той също беше бял, междинен на растеж и добре комплициран. Оръжието му приличаше на водопроводна тръба. Сочеше право в корема ми. Зад мен крачеше втората двойка. Единият от тях опря длан в гърба ми и ме избута през прага.

Навън жегата се бе усилила. Навярно бе валяло цяла нощ и забележителна част от сутринта. Сега припичаше хубавичко и от земята се вдигаше пара. А другояче мястото несъмнено беше горещо и прашно. Но през днешния ден го обгръщаше оня превъзходен опияняващ мирис на влажен асфалт под палещо обедно слънце. Докато служителите на реда се преподреждаха, аз обърнах лице към слънцето и вдишах надълбоко. За няколкото крачки до колите ме обкръжиха компактно от двете страни. Стивънсън продължаваше да се перчи с пушката. При първата кола отстъпи крачка, до момента в който Бейкър отваряше задната врата. Натиснаха главата ми надолу. После сръчен подтик с бедро отляво ме бутна вътре. Добре действаха. В такова затънтено градче надали имаха кой знае какъв опит. Значи бяха упражнявали дълго и усърдно.

Останах самичък на задната седалка. От предната ме делеше дебело стъкло. Предните порти още бяха отворени. Бейкър и Стивънсън се настаниха в колата. Бейкър подкара. Стивънсън се извъртя, с цел да ме държи под око. Не обелваха нито дума. Другата кола ни последва. И двете бяха нови. Движеха се безшумно и гладко. Вътре беше ветровито и чисто. Нищо не подсказваше, че на моето място са седели унищожени и обезверени хора.

Надникнах на открито. Джорджия. Плодородни полета. Тежка и влажна червеникава пръст. Ниви с безпределно дълги прави редове от някакви ниски шубраци. Може би фъстъци. Капризна просвета, която обаче носи положителни пари на производителя.

Или на притежателя. Дали хората тук бяха земевладелци? Или се бъхтеха за огромните корпорации? Нямах визия.

Градът не беше надалеч. Колата свистеше по мокрия равен асфалт. След по-малко от километър видях две нови спретнати здания, кацнали посред пейзажа. Полицейският сектор и пожарната. Стояха насаме зад обширна поляна със скулптура в средата. Намирахме се в северните околности на града. Приятна общинска архитектура, подкрепена от великодушен бюджет. Равни асфалтирани улици, тротоари с червени плочки. На триста метра в южна посока забелязах ослепително бяла църковна камбанария зад къщички, сгушени една до друга. Прясно боядисани стени, навеси и зелени морави с пилони за националния байрак. Всичко изглеждаше свежо след проливния дъжд. От жегата се вдигаше пара, която като че ли наблягаше цветовете. Просперираща община. Навярно с помощта на приходите от процъфтяващи ферми и високите налози на тези локални поданици, които работеха в Атланта.

Стивънсън към момента ме зяпаше, когато колата понижи и свърна към сектора. Отклонението описваше необятен полукръг. Върху ниската тухлена ограда прочетох надпис: Полицейско ръководство на град Маргрейв. Трябваше ли да се безпокоя? Бях задържан. Очевидно за ликвидиране. В градче, където стъпвах за пръв път. Аз обаче знаех две неща. Първо, не можеха да потвърдят това, което не е станало. И второ, не бях умъртвил никого.

Във всеки случай, не в техния град и не неотдавна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.