Надежда Йорданова: Демокрацията умира зад затворени врати
Днес желаеме да сложим тематиката не просто за измененията в правилника на Народното събрание, препоръчани от болшинството и остро подложени на критика от опозицията през последните дни. Искаме да приказваме за смисъла на парламентаризма, за правото на опозицията да бъде чута, за задължението на властта да бъде следена и за правото на жителите да знаят истината. Това сподели Надежда Йорданова от парламентарната естрада и добави:
Парламентът не е място, в което болшинството единствено брои гласовете си. Парламентът е мястото, където властта би трябвало да бъде питана и би трябвало да дава отговори.
Ако тук няма жив спор, няма парламент. Ако тук няма действителен надзор върху ръководещите, няма народна власт. Ако опозицията бъде сведена до фон без действителни права, Народното събрание престава да бъде представителна институция и се трансформира в машинария на болшинството.
Именно това е заплахата, която виждаме през днешния ден.
Управляващото болшинство предлага промени в правилника, които лимитират правата на опозицията по метод, който даже предходни болшинства не си позволяваха да трансфорат в предписание.
Съкращават се периоди за запознаване със законопроекти преди комисии, преди пленарна зала, преди решаващи гласувания. Там, където преди безобразията най-малко бяха нарушавания на правилника, в този момент се желае самият устав да бъде пренаписан по този начин, че безобразието да стане процедура.
Досега, когато съвещания се привикваха от засада и законопроекти се пробутваха за секунди, това най-малко беше скандал. Сега ръководещите желаят да узаконят абсурда.
Искат Народното събрание да работи на правилото: който схванал - схванал. Който не е съумял да се приготви - да гласоподава. Който пита - просто пречи. Който упорства за време и спор - саботира. Това не е парламентаризъм. Това е принуждение върху дебата.
Посоката, която сте поели е доста рискова. Нека ви напомня - това не е “вашият парламент ”.
Предлага се изключителни точки да се внасят от упор - без действително разискване, без задоволителна предварителна изясненост, без естествена парламентарна съгласуваност. Дори когато парламентарна група изиска отмора, с цел да разиска какво се случва, времето за това се орязва.
Посланието е ясно: опозицията да не мисли, да не пита, да не провежда позиция и да не пречи на авансово написания сюжет.
Но опозицията не е тук, с цел да украсява залата. Парламентът не е фон на болшинството. Опозицията съставлява стотици хиляди български жители, които имат право техният глас да бъде чут.
Когато се лишават права на опозицията, не се санкционират депутатите от опозицията. Наказват се жителите, които стоят зад тях.
Особено тревожна е офанзивата против краткотрайните и анкетните комисии. Народното събрание има освен право, само че и обвързване да основава такива комисии, когато пред обществото стоят тежки въпроси - за корупция, нерегламентирано въздействие, зависимости в правораздаването, разпад на институции и мрежи на власт отвън обществения надзор.
Временната комисия не е съд и не произнася присъди. Но тя е мястото, където Народното събрание може да покаже дали има куража да пита, да изисква документи, да изслушва длъжностни лица и да посочва обстоятелства, които други институции премълчават, отсрочват или прикриват.
Затова краткотрайните комисии не са парламентарна волност, политическа екстра или пиар. Те са инструмент на демократичната отчетност. И тъкмо този инструмент се слага под офанзива.
Предлага се за основаване на краткотрайна комисия да бъдат нужни 48 подписа. Това значи, че опозиционна група на процедура няма да може сама да сложи тежка тематика на дневен ред, без да търси единодушие от друга или от същото болшинство, чиито дейности постоянно би трябвало да бъдат проверявани.
Предлага се краткотрайните комисии да не могат да влизат даже в деня на опозицията. Така минималният инструмент, посредством който опозицията един път месечно може да сложи неуместна тематика, се изпразва от наличие.
Предлага се в деня на опозицията да няма чувания. Защо? За да не бъде извикан министър, за какво да не бъде запитан регулатор, за какво да не бъде изправен представител на властта пред обстоятелствата?
Ограничаването на парламентарния надзор не стопира дотук. Премахва се ограничаването за броя на отлаганията на въпроси. Това значи, че министри ще могат безпределно да отсрочват, да се крият и да заобикалят отговорност.
Това е надълбоко неправилно. Министърът не идва в Народното събрание по снизхождение. Той идва, тъй като изпълнителната власт е подотчетна пред Народното събрание. Той идва, тъй като жителите имат право да знаят. Контролът не е оскърбление за властта - той е същина на демокрацията.
Засегната е и законодателната самодейност на опозицията. Предлага се законопроектите на опозицията елементарно да бъдат отделяни от законопроекти на ръководещите по същата тематика и по този начин да не стигат до действително общо разглеждане.
Резултатът е предвидим: законопроект на опозицията може да бъде оставен да чака безпределно - не тъй като е неприятен, а тъй като ръководещите не желаят да го отхвърлят обществено с причини.
И може би най-опасното - отстранява се задължението институциите да дават документи на народните представители. Това е един от най-важните принадлежности, посредством които Народното събрание може да разбере какво прави властта.
Досега сме виждали разнообразни способи за укриване на информация - неспазени периоди, частични отговори, официални отводи, прекалено систематизиране. Сега ръководещите желаят да отстранен самото обвързване за даване на информация.
А без безконтролен достъп до документи няма надзор. Без надзор няма отчетност. Без отчетност няма доверие.
Откритостта и отчетността не се раждат от прессъобщения на властта. Те се реализират посредством въпроси, документи, чувания, комисии, обществен спор, право на опозицията да упорства и обвързване на болшинството да дава отговор.
Когато желаеме комисии за Мартин Божанов - Нотариуса, за Петьо Петров - Еврото, за “Осемте джуджета ”, желаеме разнищване на признаците на страна, в която институции са бездействали, до момента в който обществото към този момент е знаело задоволително.
Точно по такива тематики Народното събрание би трябвало да пита, да има комисии, да изисква документи и да изслушва министри, регулатори, длъжностни лица и всички, които имат отношение.
Нека го кажем ясно: това не е спор дали има парламентарно време. Това е спор дали има воля. Не е спор дали Народното събрание може. Парламентът може. Въпросът е дали ръководещите желаят.
В предходни парламенти видяхме по какъв начин разнообразни болшинства отказваха да дадат отговор по тематики, свързани с действителното въздействие на Делян Пеевски. Когато въпросите стигаха до сърцевината на модела, настъпваше тишина. Сега виждаме опит тази тишина да бъде превърната в устав.
И дано не се заблуждаваме: това, че някой употребява краткотрайни комисии като димки, не значи, че би трябвало да унищожим инструмента. Това, че някой основава отровни двойници, не значи, че би трябвало да забраним същинските инспекции. Това, че някой саботира парламентарните механизми, не значи, че Народното събрание би трябвало самичък да се откаже от тях.
Нито една народна власт не се лекува с безмълвие. Завладяна страна не се освобождава посредством комфортни процедурни ограничавания. Нито една корупционна мрежа не се разпада, когато Народното събрание гледа настрана.
Временните комисии по тежки корупционни тематики не са волност. Те са най-малък тест дали това Народно заседание е способно да гледа право към обстоятелствата. Ако Народното събрание отхвърля даже този най-малко, той не пази институциите. Той пази удобството на властта.
Въпросът пред нас не е механически. Не е процедурен. Това е въпрос какъв парламент желаеме да имаме.
Парламент, в който болшинството господства гласуванията, само че не анулира дебата? Или парламент, в който болшинството употребява правилника като заглушител?
Парламент, който управлява властта? Или парламент, който ѝ обезпечава прикритие?
Парламент, в който опозицията има права, тъй като зад нея стоят жители? Или парламент, в който опозицията е търпима единствено като фон?
Ние няма да приемем опитите парламентаризмът да бъде изпразнен от наличие. Няма да приемем контролът да бъде сменен с куха процедура, дебатът - с преднамерено бързане, документите - с отвод, а прозрачността - с безмълвие.
Не бъркайте болшинството с право на безконтролност. Не бъркайте удобството на властта с интереса на жителите.
Опозицията не е тук, с цел да пречи. Тя е тук, с цел да демонстрира опция, да задава неуместни въпроси, да пази жителите, в това число и тези, които са дали своят вот за вас и да припомня, че властта в една народна власт в никакъв случай не е благосъстоятелност на болшинството.
Парламент без спор, без бистрота и без отчетност е слаба институция, с подкопани демократични устои.
Настояваме правилникът на Народното събрание да не бъде превръщан в инструмент за ограничение на опозицията. Настояваме да бъдат непокътнати действителните гаранции за спор, надзор, чувания, краткотрайни комисии, достъп до документи и законодателна самодейност.
Не забравяйте, че властта е краткотрайна. Парламентът е институция на демокрацията, която е по-важна от всяко ръководещо улеснение.
Парламентаризмът се съхранява с спор. С съпротива, която има мощен глас. И с власт, която е отчетна.
