Днес Джак Ричър ще свърши три неща. Но не всичките

Днес Джак Ричър ще свърши три неща. Но не всичките са авансово планувани.

Първо, ще се отбие в кафене в Балтимор. Ще седне в ъгъла и ще си поръча кафе. Черно, без захар. И с лекост ще реши дребен проблем с мошениците, канещи се да ограбят двама старци.

Второ, Ричър би трябвало да си купи яке, което ще изхвърли, когато времето се стопли.  Достатъчно огромно за човек с неговите размери. Но когато бръкне за пари в джоба на остарялата си дреха, той ще открие там нещо ново. Бележка, написана на ръка от младия мъж, който сякаш несъзнателно се е блъснал в него на излизане от кафенето. С обезверена молба за помощ.

Трето, Ричър е впечатлен от уменията на непознатия и е заинтересован от посланието. Затова  решава да научи повече за протичащото се. И да помогне.

Защото за Джак Ричър най-важна е справедливостта.

На 26 февруари (четвъртък) излиза от Лий Чайлд и Андрю Чайлд, а в уеб страницата на „ Обсидиан “ към този момент е в предварителна продажба. Това е трийсети разказ от поредицата с Джак Ричър, „ най-страхотния екшън воин на нашето време ".

" Тези книги са безусловно пристрастяващи! Подхванете ли някоя, не можете да я оставите! "

Джордж Р. Р. Мартин

" Тази поредност води до пристрастяване. "

„ Ню Йорк Таймс “

" Най-страхотният екшън воин на нашето време! "

Стивън Кинг
Издателство „ Обсидиан “Дата на издаване 26 февруари 2026 г.Превод Милко СтоименовХудожествено оформление Николай ПекаревISBN  978-954-769-621-1Страници 324Цена 14 Евро / 27,38 лева.Корица мека
* * *

Из „ Изходна тактика " от Лий Чайлд и Андрю Чайлд
Снимка " Обсидиан "

Нейтън Гилмор знаеше неща, които други хора не знаеха.

Например останалите чиновници в пристанищната администрация на Балтимор.

Те не знаеха, че неотдавнашната гибел на техен сътрудник не беше трагичен случай без значение от заключението на полицейското следствие. Защото не беше трагичен случай, а и оня служащ не беше набелязаната жертва. Трябваше да бъде Гилмор. Който чудесно знаеше, че точно той ще заплати с живота си. В това не можеше да има никакво подозрение. Затова, останеше ли тук, продължеше ли да извършва заповедите, убийците щяха да се усетят, че са позволили неточност. И щяха да я поправят. В това също не можеше да има никакво подозрение. Ето за какво той нямаше избор. Трябваше да изчезне безследно.

Гилмор седеше самичък в дребния офис. Единственото бюро беше отрупано с букети. Повечето започваха да увяхват. Въздухът беше пропит с аромата на цветя. Не, с противната миризма на цветя, намерения си той. С миризмата на гибел. Затова задиша през уста и завъртя стола си по този начин, че да не гледа към прозореца. Не искаше да вижда леко провисналия купол на бялата тента. Тя се издигаше тъкмо над мястото, където корабният резервоар падна на земята, откакто се откачи от крана. Или беше изтърван преднамерено. Разследващите си отидоха, само че петното върху бетона щеше да остане с месеци. Ако се вярваше на клюките в офиса, нещастникът, смачкан от контейнера, бил станал тъничък като лист хартия. Гилмор го познаваше от шест месеца. Беше делил офиса си с него. Беше почнал да го харесва. А най-после беше станал причина за гибелта му. Той потрепери и извади от джоба си най-обикновен телефон, отвори капачето му и написа известие.

911. Трябва да се срещнем.

Гилмор вкара номера. Натисна бутона за изпращане. Запомни часа – тъкмо една минута след единайсет сутринта – и зачака отговор. Днес не беше в положение да работи. Нито на следващия ден или вдругиден. Не и на това място. Нито на което и да било, в случай че проектът му се провалеше.

По същото време, когато Нейтън Гилмор изпращаше известието, Джак Ричър влизаше в едно кафене. Заведението беше пространно, блестящо осветено, оживено, на хвърлей място от офиса на Гилмор на доковете. Интериорът му оферираше голи тухлени стени, дъбови дъски на пода и три успоредни редици колони от ковано желязо, които да поддържат тавана. Стар склад, допусна Ричър. Солиден. Строен да издържи доста години. Сградата беше от тези места, които бяха надживели компанията и даже промишлеността, на която бяха предопределени да служат, и в този момент живееха втори живот. Ричър си показа по какъв начин горните етажи могат да бъдат превърнати в елегантни жилища, до момента в който кварталът се реновира. Ако това към този момент не беше направено.

Той се подреди на опашка пред барплота, поръча си кафе – черно, без захар, – заплати и отнесе чашата си до дребна кръгла маса в ъгъла. Някой беше оставил вестник, само че Ричър избра масата по напълно друга причина. Тя му позволяваше да следи цялото кафене. Той се намести с изпитание зад нея и седна на дървения стол, който несъмнено не беше предопределен за хора с неговите размери – метър деветдесет и три, 100 и 10 кг. Както можеше да се чака, столът не беше комфортен, само че Ричър нямаше желание да се заседява. Беше дошъл в града тази заран с рейс на „ Грейхаунд “ и щеше да го напусне по същия метод или вечерта, или на идната заран. Дойде в Балтимор, с цел да чуе една група, която изнасяше благотворителен концерт в поддръжка на ветераните от войните, който щеше да се организира същата вечер навън. Беше краят на октомври, а Ричър нямаше зимно яке. Затова пазаруването му беше идната му задача. Той допусна, че ще се наложи да изпие още две или три кафета, с цел да може кофеинът в организма му да доближи мечтаното равнище, преди да продължи нататък.

Кафенето беше три четвърти цялостно. Малка част от клиентите бяха пристигнали сами. Двама четяха книги. Други работеха на преносимите компютри си. Шестима бяха насядали към маса за четирима в центъра. На останалите маси се бяха настанили двойки. Повечето бяха заети със себе си или с телефоните си, само че Ричър видя, че две от тях следват друга динамичност. Мъж и жена на междинна възраст не откъсваха взор от входната врата. Мъжът имаше грижливо поддържана брада. Черната коса на дамата беше събрана във френска плитка. И двамата бяха елегантно облечени, като че ли бяха излезли по специфичен мотив, а изражението на лицата им варираше сред паника и възбуденост. Другите двама ги следиха. Мъж и жена, остарели, може би към осемдесетте. Те изглеждаха бледи и свити. Дрехите им бяха износени, опърпани, на масата сред тях имаше единствено една чаша кафе.

Ричър допи своето, измъкна се с изпитание и отиде до барплота. Напълни чашата си и когато се обърна, видя един мъж да влиза в заведението. Около четиресет и пет годишен, кокетен в костюм. В ръката си държеше куфарче. Елегантно облечените хора, които следиха вратата, се надигнаха от местата с неловки усмивки. А след това нещо в изражението на новодошлия ги сепна. Усмивките им застинаха. Те се свлякоха на столовете си. Раменете на мъжа увиснаха. Човекът с костюма седна при тях и за известно време никой не изрече нито дума. В един миг Брадатия изправи тил, подвигна глава и отсече:

– Дори новините да са неприятни, кажете ни ги. Не ни дръжте в напрежение.

Ричър се забави в края на барплота, където бяха оставени термоси с кафе. Той се престори, че обмисля дали да си постави сметана. А в действителност искаше да чуе по какъв начин ще се развие диалогът.

Новодошлият стартира:

– Помните какво ви предизвестих, нали? Пазарът на фючърси прилича океан, в който бушува мощна стихия. Инвестицията е като транспортен съд, който се пробва да го прекоси. Екипажът би трябвало да вземе поради мощните ветрове. Коварните течения. Непредсказуемите талази. Подводните рифове. Забавянията вследствие на повреди. Корабокрушения даже.

Ричър видя по какъв начин възрастният мъж поклаща глава и побутва стола си обратно, като че ли се кани да се изправи. Жената сложи ръката си върху неговата и го спря.

Брадатия увеличи леко глас:

– Казахте ни, че знаете по какъв начин да преплавате бурния океан. Казахте ни, че сте най-хубавият... че можете да извършите облага в границите на двайсет и четири часа... че можете даже да удвоите парите ни.

– Така е  – кимна мъжът с костюма.

– Какво се пробвате да ни кажете в този момент? Че сте изгубили парите ни?

– Не съм ги изгубил.

– Какво тогава?

– Просто не ги удвоих.

– Остана ли нещо от тях?

– Дали е останало нещо? – ухили се мъжът. – Остана и още по какъв начин. Защото аз не ги удвоих. Аз ги утроих.

Настъпи дълготрайно безмълвие. Накрая Брадатия изхълца:

– Утроили сте ги? Това прави...

Новодошлият подвигна куфарчето, сложи го върху скута си, отключи го и изсипа наличието му върху масата. От него се посипаха пачки с банкноти. Петнайсет. Една събори чашата. Две паднаха на земята.

– Петнайсет хиляди $ за по-малко от ден. И то откакто удържах моята комисиона – съобщи индивидът с костюма. – Както ви споделих, аз съм най-хубавият.

Ричър видя, че двамата старци се споглеждат. Мъжът и дамата като че ли реализираха безмълвно единодушие. И си кимнаха едвам видимо. А след това изправиха гърбове. Приведоха се леко напред.

Брадатия впери взор в парите. С отворена уста. Жената до него изпищя и го прегърна толкоз мощно, че за малко да паднат от столовете си. Двамата нададоха шумни възклицания. Завикаха. Плеснаха радостно с ръце. Всички в кафенето се взираха в тях, само че те сякаш не го виждаха. Новодошлият се усмихна. Вдигна куфарчето и го затвори. Изправи се и към този момент беше преполовил дистанцията до вратата, когато Брадатия видя какво се случва.

– Чакайте! Тръгвате ли си? – попита той.

– Защо не? Свърших си работата. Наслаждавайте се на облагата.

– Не, не. Не сте си свършили работата. – Брадатия събра пачките. – Вземете ги. Инвестирайте ги от наше име. Всичките. Също като нощес.

– Сигурен ли сте?

– Сигурен съм.

– Не мога да ви обещая, че ще ги утроя още веднъж.

– Но можете да ги удвоите, нали?

Мъжът с костюма се върна при масата.

– Възможно е.

Ричър седна на мястото си и наблюдава с взор по какъв начин Брадатия събира парите. Той подвигна двете паднали пачки, изправи преобърнатата чаша, стисна ръката на новодошлия, след това прегърна дамата и двамата с нея потеглиха към вратата. Пристъпваха с толкоз лека крачка, като че ли се носеха във въздуха. Мъжът с костюма отвори куфарчето си и прибра парите вътре. После го затвори, заключи го и се обърна, с цел да си тръгне.

Старецът с износените облекла се изправи. Вдигна ръка и направи знак, с който като че ли искаше да предложения непознатия на своята маса. А той го изгледа за момент, може би с цел да се увери, че този остарял човек не вика някой различен, след което сви плещи и пристъпи към него. Двамата размениха няколко думи и седнаха. Ричър не можеше да чуе диалога им. И не му трябваше. Той виждаше какво става. И знаеше какво ще последва. Две минути по-късно възрастният мъж бръкна с трепереща ръка в джоба на палтото си и извади пари. Две пачки банкноти. По-дебели от тези, които се бяха изсипали от куфарчето преди няколко минути. Може би по пет хиляди $ във всяка. Общо 10 бона. Вероятно всичко, което старците бяха съумели да съберат.

В продължение на цели 10 минути, откакто изпрати известието, Нейтън Гилмор не пусна телефона от ръката си. Стискаше го крепко, а той не изпиука. Не завибрира. Накрая Гилмор го захвърли на бюрото си. Телефонът се плъзна по лъскавата повърхнина и спря до клавиатурата, където замязя на по-малкото братче на компютърната мишка. Гилмор впери взор в него. Телефонът продължи да задържа вниманието му в конкуренция с гледката през прозореца или купищата увехнали цветя, само че това не беше задоволително. Телефонът продължи да мълчи. Двайсетина минути по-късно Гилмор го взе още веднъж, отвори го и ревизира екрана, като че ли беше допустимо отговорът да се е промъкнал неусетно там. Екранът беше празен. Гняв обзе Гилмор, все едно телефонът се беше присъединил в някакъв скрит план против него. Все едно преднамерено блокираше входящите позвънявания и известия. Беше толкоз сърдит, че едвам се сдържаше да не запрати апарата в стената, да изчака частите да паднат и да ги стъпче с крайници. Той още се бореше с това си предпочитание, когато дисплеят светна. Съобщението, което Гилмор очакваше, най-сетне дойде.

Днес, по обед, гласеше то.

Следваше адрес, за който Гилмор знаеше, че е наоколо. Вероятно ресторант или кафене, допусна той, тъй като известието завършваше с думите:

Огледай се за мъж, който седи самичък на масата. Ще бъде най-едрият вид в цялото заведение.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.