Джон Стийл може да се смята за невинен, но съдът

Джон Стийл може да се счита за почтен, само че съдът не е чак толкоз склонен с него. Вярвайки, че има правото да се бори за своята независимост и го прави по най-хубавия метод, който е вероятен – най-малко в неговата глава. В този случай счита, че най-хубавият метод да получи вниманието на аудиторията е само и единствено със залепяне върху вратите на Бъкингамския замък. Едва ли има човек, който да не обърне внимание на неговия проблем. През април 1933 година Стийл би трябвало да тръгне от Глазгоу и да отиде на посетители на майка си в Гартхамлок – предградие на Глазгоу. Намирайки се в затвор с изключително наблюдаване, Джон има правото да излиза от пандиза с компаньон и да се възползва от отпуската си.

Точно това е неговият най-хубав прозорец и за бягство и Джони ще успее да се отърве от преследвачите си. Неговата съществена задача е да стигне до Лондон и да се трансформира в страдалец, само че още преди да стигне до двореца, управляващите съумяват да го заловят и единственото, което може да направи в последния миг е да се закопчае на една от оградите тъкмо пред дома на кралица Елизабет. И с цел да бъде още по-трудно освобождението, взема решение да добави и секундно лепило, може би едно от най-силните, които съумява да откри. Пожарникарите ще прекарат към час в премахването му от оградата.

В този един час съумява да даде няколко изявленията пред пристигналите медии – въпреки всичко какъв брой постоянно човек се залепва за оградата на Бъкингамския замък? Това е задоволително след няколко дни да бъде освободен. Неговата присъда е убийството на 6 души от семейство Дойл. В последните 9 години Джон лежи в пандиза и продължава да споделя, че е изцяло почтен. Един от главните му причини е, че в случай че е бил отговорен, в никакъв случай няма да избяга от пандиза, с цел да се лепне като марка на оградата на двореца.

По-вероятният претекст в този случай е бил бягството му някъде по-далече от властта. За страдание не е толкоз елементарно за човек, който се обвързва с опиати, незаконна фамилия и още доста други обвинявания, да бъде опрощение. Неговата история включва търговия с опиати и оръжие, разпространението им и даже закупуването на незаконни полезности.

По-важното обаче е, че нито едно от тези обвинявания не е повдигнато в съда. Джон Стийл влиза в пандиза по обвиняване за ликвидиране в проведената незаконна група, която се занимава с доставката единствено на една стока – сладолед. Какво тъкмо пък може да има сладоледа в цялата история? През 60-те години на предишния век, множеството жилища и жилищни здания в Глазгоу стартират да се строят отвън града, като магазините не престават да се намират в централната част. Жителите от по-ниските съсловия би трябвало да пътуват до по-близките местоположения, с цел да обезпечат храната си за седмица. Обикновено на няколко огромни здания се падат по няколко зеленчукови магазина и други дребни магазини за облекла.

Търговията на по-луксозни артикули, както и на други богатства е изцяло пропусната. За да може да се направи малко по-сериозна облага, някои търговци на сладолед преоборудват своите камиони и стартират да продават плодове и зеленчуци, както и други нужни храни. В тях от време на време се намират вестници, тоалетна хартия, козметика и други значими артикули за бита. Вместо да има огромно пътешестване, магазините ще дойдат при клиентите.

Идеята е повече от прелестна на хартия, само че бързо умира. Когато търговците продават артикули, те поставят и една надценка, с която да прехранват фамилиите си. Камионите не пазарят стока от тях, а употребяват крадени артикули и най-често прибавят цигари, тъй като същите постоянно се продават. До 70-те години на предишния век в Глазгоу всеки един камион може да предложи доста повече от храна, а и алкохол, цигари, опиати и доста други.

Оказва се, че никой не ревизира камионите и в тях може да се постави всичко, което да стигне до вярната дестинация. Властите съумяват да спрат няколко камиона, с цел да спрат и няколко колета хероин. Според водачите, сходни случаи са единици и няма смисъл от толкоз доста внимание. Все отново множеството притежатели са удовлетворени и вършат съществени доходи, с цел да прибягват до подобен типове доставки. Това обаче не пречи на специфичните сили да стартират да ревизират всеки един камион.

Освен опция за безвредна доставка, множеството дилъри стартират да се борят за територия и всеки камион получава специфични обозначителни знаци. Най-накрая се стига и до засади в дребните улички, побои и даже престрелки. Всеки водач стартира да носи оръжие под формата на секира или револвер с концепцията, че ще може да избави своя бизнес. Покрай сухото гори и мокрото, от време на време и почтени хора стават жертва на офанзиви, въпреки и в никакъв случай да не са превозвали опиати. Всеки път, когато има престрелка, жертви могат да бъдат и изцяло почтени минувачи, които за жал се озовават на неверното място и неверното време. През 1984 година се случва тъкмо това.

Андрю Дойл е единствено на 18 години, когато кара своя сладоледен камион в Глазгоу, за разлика от останалите сътрудници, той кара сладолед и нищо друго. Отказва на дилърите да разкарва опиати в своя камион и си навлича гнева на групировките в квартала. Започват да вършат проблеми с лиценза му и да изясняват, че няма право да влиза в съответни квартали. Първата офанзива идва през февруари същата година, когато някой стреля по предното стъкло на камиона. Андрю съумява да се размине, само че по този начин и не се отхвърля. Точно инатът му се трансформира и в окончателната му присъда. Към 2 часа през нощта на 16 април 1984 година неговото семейство е нарочено за заплашване. В жилището се изсипва голямо количество бензин, с което фамилията би трябвало да се сплаши.

Вместо да има този резултат, апартаментът лумва и убива Андрю, дружно с неговите братя – Даниел и Антъни, сестра му Кристин, племенника Марк и татко му Джеймс. Майка му и други двама братя оцеляват. Инцидентът съумява да разгневи всички. Полицията е на крайник, обществото стартира да приказва за протести, като даже има краен период за залавянето на виновника. Около четири месеца следствието стига до заключението, че причинителят е Джон Стийл – 18-годишен и Томас Кампбел на 22 години. Информацията се удостоверява и от вътрешен човек в промишлеността, който показва, че точно двамата младежи е трябвало да сплашват Андрю. В дома на Кампбел е открита даже карта с домашния адрес на Дойл. Макар и формалната версия на двамата да е, че са почтени и полицията да няма никакви доказателства, с цел да ги осъди, те получават доживотна присъда.

Стийл прекарва доста време в търсенето на отговор и откакто не схваща за какво е в пандиза, стартира да апелира. Малко по-късно стартира и гладна стачка, като последното решение е да стачкува пред двореца на кралицата. Преди това ще успее да направи три опита за бягство. Преди да бъде свален от оградата на двореца, Джони декларира, че прави това, с цел да изрази себе си и да подскаже, че е изцяло почтен. Много пъти пита за какво не е признал за убийството и какво го е спирало, откакто по този начин или другояче има доживотна присъда? Повечето психолози в пандиза очаквали да има признания, само че след 2-3 години почнали да се съмняват в цялата история.

През 2001 година се оказва, че господин Лов решил да свидетелства и да излъже за каквото и да било, единствено да спре делото против самия него. Самият Стийл пък продължавал да повтаря, че в никакъв случай не е имал нищо общо със сладоледения бизнес и в никакъв случай не е виждал Кампбел – той ще почине в пандиза на 66 години през 2019 година След арестите стартират да се строят и магазини в крайните квартали, като множеството водачи стопират да се занимават с този бизнес. До този ден никой даже не е упрекнат за убийството на Дойл и неговото семейство. Според архивите на пандиза, Гари Мур е направил признание в болничното заведение, преди да почине през 2010 година Думите са казани на неговата вдовица, която по-късно споделя историята. Джон Стийл по-късно признава, че подозира Кампбел, само че в никакъв случай не е повдигал тематиката – страхът от възмездие се оказва по-голям.

Единственото име, което има някаква логичност е Там МакГрау, който умира през 2007 година и се оказва един от положителните предприемачи с камиони – при него обаче не се носят хранителни артикули. Освободеният Стийл в никакъв случай не приказва, не и преди неговите съмнения да си отидат с евентуалните отмъстители. Никой не знае какво тъкмо е получил Стийл за отплата, само че 9 години в пандиза са един живот.  

Снимки: Wikipedia