Баварският манастир, който приюти евреите от Холокоста
Джон Глас наведе глава, когато мелодията на адвокатска фирма отекна из гробището в молитва за децата, заровени в гробището на манастира.
Църковни камбани звучаха в далечината, напомняйки за малко евентуалната конюнктура – еврейски погребален обред, на който участват и монаси в черни одежди с качулка. Водачът на молитвата рецитира el mal’eh rachamim, еврейско благословение, нормално непокътнато за погребения или за поминални служби, в това число за помен на жертвите от Холокоста. Но в този случай почитаните през този ден – общо 16 деца – умират в седмиците, месеците и годините откакто съюзническите сили побеждават нацистка Германия. Някои от тях, в това число братът на Глас, умират толкоз млади, че в никакъв случай даже не получават имена.
Техните остатъци лежат в немаркирани гробове в малко еврейско гробище прибрано в ъгъла на Манастира Свети Отилиан – бенедиктински манастир в немската провинция Бавария. В годините незабавно след войната, до пролетта на 1948 година, обширния отшелнически комплекс служи като заслон за оживелите от Холокоста – най-вече евреите – до момента в който съумеят да си стъпят на краката и да измислят какво ще вършат по-нататък. Глас, който в този момент живее в Австралия, е роден тук, по време на бебешки взрив, който би трябвало да възвърне биещото сърце на еврейския народ, откакто той избегна гибелта на косъм.
Тези еврейски бежанци назовават себе си Sh’erit ha-Pletah – Оцелелият излишък. Много от тях нямат предпочитание да се връщат в европейските страни, където нацисткият режим ограбва домовете и фамилиите им. Но въпреки всичко те са изправени пред нестабилно бъдеще със строгата имиграционна политика в Съединените щати и Англия, в това число ръководената от Англия Палестина. За доста от тези разселени хора, съгласно децата им, годините, прекарани в „ Свети Отилиан “ са били най-щастливите в живота им, даже и рядко да приказват за тях, откакто напущат.
Лагерът има учебно заведение и една от първите лечебни заведения в американската зона, ръководена от еврейски лекари и медицински сестри. В него също се обитава централното родилно крило за еврейски пациенти, където през тези три години са родени над 400 деца.
Глас е измежду последните бежанци, родени в манастира през март 1948 година, номер 423 от „ бебетата на Отилиан “. (Брат му е умрял предходната година от респираторна непълнота.) За Глас визитата на Св. Отилиан е завръщане на мястото, където фамилията му почнало отначало, и доколкото той и други знаеха, това беше първият кадиш (траурна молитва в юдаизма), осъществен на гробището след 1948. „ Това е важен миг в наследството на фамилията му и в историята на Св. Отилиан “, споделя той.
Някои от присъстващите на молитвата, в това число и Глас, са посещавали Св. Отилиан и преди. Други идват за първи път – да вземем за пример, Алек Савицки, чиято сестра Лия умира от мозъчен кръвоизлив в манастира някъде, когато и брата на Глас.
Двамата австралийски евреи стоят един до различен в гробището, с цел да рецитират кадиша за умрелите си братя и сестри. Майките им се бяха срещнали в Дахау и прекараха известно време дружно в Св Отилиан, където бащата на Савицки е член на полицията в лагера. И двете фамилии поддържат връзка след имиграцията си в Австралия, където – като доста оживели – имат родственици, които им оказват помощ. В съпоставяне с други страни, Австралия имаше приветстващи миграционни политики, признати частично, с цел да облекчи личния си дефицит на работна ръка. Савицки е роден и израснал в Мелбърн, само че споделя, че научава за умрелия си брат и сестра, чак когато е на над 40. Родителите му в никакъв случай не са говорили за техните прекарвания през войната или за двете години, през които са живели манастира.
„ Мисля, че има общ развой в живот, единствено с цел да се пандизите от болката “, споделя Савики, доктор и покровител на пациентите в Коулфийлд – най-вече еврейски квартал на към 10 минути от центъра на Мелбърн. „ Това, което не можах да схвана, е за какво родителите ми изглеждаха толкоз щастливи на фотосите, които имам такива от това време. В това нямаше смисъл за мен, тъй като те просто излязоха от лагерите и аз си мислех, че биха били съкрушени. Как по този начин имаха усмивки на лицата си? “
