Референдуми за партийна употреба
Джендър-идеологията се е трансформирала в сцена на яростни диспути и политически борби в доста страни по света
След ужаса, който аргументи на родната партокрация референдумът за изборната система и партийните дотации, партиите в един глас оповестиха допитванията за необмислен популизъм. Категоричният избор на повече от два милиона жители за коренно орязване на бюджетната хранилка за партийните апаратчици и за мажоритарен избор, по този начин стресна партийците и техните хранени хора, че те изляха пороища от клюки и пребрежение към волята на народа. Не били разбрали хората защо гласоподават в така наречен „ референдум на Слави “, не били способени тъй като, видите ли, експертният монопол по тези въпроси бил затворен в грантовата фракция на философския факултет на СУ. Някои привидяха дори същинско посягане към националната сигурност. И какви ли не нелепости от този жанр. Само и единствено гласът на хората да бъде заметен под дебелите килими на партийните централи, обилно издържани от народа на най-бедната страна в Европейски Съюз с най-тлъсти бюджетни дотации.
И внезапно – о, момент поспри! – партиите отново заобичаха директната народна власт. Българска социалистическа партия изиска народен референдум за така наречен Истанбулска спогодба. Вътрешна македонска революционна организация – за еднополовите бракове. Сигурно се чакат и други.
Смея да кажа, че съм един от мъчениците на концепцията за въвеждане на гражданска самодейност за национални референдуми.
Пиша по тематиката още от средата на 90-те, а по време на парламентарния си мандат (2001-2005) внесох първото публично законодателно предложение в тази посока. Тогава действаше признатият с болшинството на Жан Виденов Закон за допитване на народа от 1996 година, чийто главен вносител беше Янаки Стоилов. Този закон не позволяваше гражданска самодейност. Затова и моят законопроект в 39-ото Народно заседание, който предвиждаше такава опция, беше посрещнат на нож от левицата. „ Не се мори, в никакъв случай няма да стане това, ние решаваме, а не улицата “, покровителствено ме посъветва тогава почитан червен депутат-многомандатник. Тогава не стана, само че действително духът на директната народна власт беше освободен от партийните окови и стартира необятна полемика. Въпросът стана незаобиколим. В идващия парламент, по самодейност и със мощен напън от Национална движение „Симеон Втори", болшинството на тройната коалиция одобри настоящия закон, който даде право на хората сами да предизвикват референдуми, а не да чакат благоволението на следените от партиите институции. По-сетне, Българска социалистическа партия като съпротива дори се възползва от тази опция, въпреки и по тематика, която е доста надалеч от действителните цивилен ползи и проблеми – за АЕЦ „ Белене “. Свидетелствам за всичко това, не за друго, а с цел да подчертая още един път, че водещите партии в никакъв случай не са имали откровена и поредна позиция за директната народна власт. Причината? Партийните върхушки не желаят да разделят властта си с жителите. Нищо повече и нищо по-малко. За тях референдумите са положителни, единствено когато обслужват техни партийни, а това значи частични и конюнктурни, ползи. В противоположен случай са „ популизъм “.
Но да се върнем на днешния ден. Разумно ли е предлагането на Българска социалистическа партия за директно допитване до народа по отношение на ратификацията на взривилата обществото Истанбулска спогодба? По принцип хората имат право да се произнасят по всеки въпрос, който визира живота им. Жалко, че и Българска социалистическа партия не мисли по този начин постоянно, а единствено когато и е комфортно. Извън партийното двуличие, стои и един кардинален въпрос – добре ли е да се слага на референдум материя, която се отнася да човешки права? Съвременният конституционализъм няма единна рецепта, само че въпреки всичко отчетливо е мнението, че когато става дума за права на избрани групи от популацията, директният избор не постоянно е рационално средство и може да докара до неприемливо ограничение на правата. Един човек да има обещано право, то не може да му бъде отричано от целокупното общество. Представяте ли си да вземем за пример референдум дали да се забранят избрани религиозни деноминации?
В случая с Истанбулската спогодба обаче има един значим колорит. Иззад нейната правозащитна повърхнина прозира сянката на една неуместна и ненаучна идеология – че биологичният пол не предопределя обществения (джендър), а последният е въпрос на персонален избор. В самото начало на публичната полемика по тематиката с конвенцията преди месец, в публикация за уеб страницата „ Гласове “ под заглавие „ Джендър “ е неуместна идеология, домашното принуждение – отвратителна действителност “, използвах и разясних, може би за първи път в родния обществен дискурс, понятието джендър-идеология, което се е трансформирало в сцена на яростни диспути и политически борби в доста страни по света през последните десетилетия. Всъщност, тази идеология е откровена профанация и деформиране на в миналото стилното левичарско течение на атеистичния екзистенциализъм, поддържан от поклонниците на маоизма и „ културната гражданска война “ Жан Пол Сартр и брачната половинка му Дьо Бовоар. Според него съществуването предхожда същността, и човек се ражда tabula rasa, след което самичък се проектира посредством изборите, които прави. На тази основа, джендър-идеологията отива по-нататък и трансформира полът в персонален избор, отхвърляйки неговата научно потвърдена генетична съдба.
Факт е, че така наречен Истанбулска спогодба не планува категорично въвеждането на тази идеология. Говори за джендър, сякаш единствено като обществена надстройка на биологичния пол. Но също по този начин е реалност, че с неразбираемите си текстове, конвенцията не отхвърля категорично идеологемата, че джендър може да се разграничава от биологичния пол, както категорично това е отхвърлено в различен интернационален акт – Римският статут на Международния наказатален съд. Това към този момент е проблем. Защото всички виждаме, че има страни (Канада, Великобритания), където тази идеология се трансформира в държавна политика и се постанова като общовалидна обществена норма. Няма по какъв начин това да не провокира изцяло законни опасения, че в даден миг точно Истанбулската спогодба, която приказва за джендър, само че не отхвърля неговата девиация, която го афишира за персонален избор, може да се трансформира в съображение за пълзящо определяне на джендър-идеологията и държавно нормирано индоктриниране на обществото с нея. Това към този момент не опира до цивилен права, а до обществено инженерство! Тоест, до държавна интервенция в интимния свят на личността, който по предписание следва да е ненарушим за страната. Опира и до силово налагане на малцинствени стандарти на цялото общество, при което малцинството получава цялостно задоволство на свои действителни или претендирани права, а болшинството би трябвало да жертва своите права, полезности и светоглед, с цел да заживее съгласно държавно налагания малцинствен стандарт. В цялостен прорез с фундаменталния принцип, че правата на личността свършват там, където стартират правата на другия.
По силата на джендър-идеологията, щом едно малцинство – да вземем за пример транссексуалните – желае полова индиферентност в обществото, то всички дами би трябвало да подтиснат своята женска еднаквост вместо да се гордеят с нея, и да одобряват да бъдат третирани от страната като „ бременни хора “, а не като „ бременни дами “. Или пък всички мъже и дами би трябвало да се съгласят да употребяват общи тоалетни и съблекални с хора, чиито външни полови белези са на противоположния пол, единствено тъй като те се изживяват на психическо равнище като нещо друго. И прочие. Щом става дума не просто за права, а за обществено инженерство и държавна интервенция в персоналната сфера на жителите, то референдумът е позволен и законен инструмент. В този смисъл, предлагането на Българска социалистическа партия е подходящо. Отделен е въпросът до каква степен е откровено, или е плод на партийни сметки за „ качване “ на вълната на справедливото неодобрение на хората и изтласкване от публично заеманата до преди два месеца от партията позиция на поддръжка към Истанбулската спогодба.
Що се отнася до другата огласена концепция за народен референдум – за еднополовите бракове. Това е по-скоро удар във въздуха. Не за друго, а тъй като въпросът за брака в неговия обичаен смисъл – сред биологични мъж и жена – е закрепен императивно и в нашата конституция, и в Европейската спогодба за отбрана на правата на индивида и главните свободи. Има и цяла поредност от решения на Съда в Страсбург, които откриват като европейски правозащитен стандарт, че еднополовите бракове не са човешко право, обезпечено от конвенцията и, затова, всяка страна е свободна да взема решение този въпрос съгласно своите национални обичаи и настоящи публични настройки. У нас е решен на конституционно равнище.
Въобще, референдумът от ден на ден се трансформира в инструмент за партийна (зло)употреба, с който се обслужват конюнктурни апаратни ползи. А в действителност допитването би трябвало да е „ оръжие “ на жителите, с което обуздават партиите.
След ужаса, който аргументи на родната партокрация референдумът за изборната система и партийните дотации, партиите в един глас оповестиха допитванията за необмислен популизъм. Категоричният избор на повече от два милиона жители за коренно орязване на бюджетната хранилка за партийните апаратчици и за мажоритарен избор, по този начин стресна партийците и техните хранени хора, че те изляха пороища от клюки и пребрежение към волята на народа. Не били разбрали хората защо гласоподават в така наречен „ референдум на Слави “, не били способени тъй като, видите ли, експертният монопол по тези въпроси бил затворен в грантовата фракция на философския факултет на СУ. Някои привидяха дори същинско посягане към националната сигурност. И какви ли не нелепости от този жанр. Само и единствено гласът на хората да бъде заметен под дебелите килими на партийните централи, обилно издържани от народа на най-бедната страна в Европейски Съюз с най-тлъсти бюджетни дотации.
И внезапно – о, момент поспри! – партиите отново заобичаха директната народна власт. Българска социалистическа партия изиска народен референдум за така наречен Истанбулска спогодба. Вътрешна македонска революционна организация – за еднополовите бракове. Сигурно се чакат и други.
Смея да кажа, че съм един от мъчениците на концепцията за въвеждане на гражданска самодейност за национални референдуми.
Пиша по тематиката още от средата на 90-те, а по време на парламентарния си мандат (2001-2005) внесох първото публично законодателно предложение в тази посока. Тогава действаше признатият с болшинството на Жан Виденов Закон за допитване на народа от 1996 година, чийто главен вносител беше Янаки Стоилов. Този закон не позволяваше гражданска самодейност. Затова и моят законопроект в 39-ото Народно заседание, който предвиждаше такава опция, беше посрещнат на нож от левицата. „ Не се мори, в никакъв случай няма да стане това, ние решаваме, а не улицата “, покровителствено ме посъветва тогава почитан червен депутат-многомандатник. Тогава не стана, само че действително духът на директната народна власт беше освободен от партийните окови и стартира необятна полемика. Въпросът стана незаобиколим. В идващия парламент, по самодейност и със мощен напън от Национална движение „Симеон Втори", болшинството на тройната коалиция одобри настоящия закон, който даде право на хората сами да предизвикват референдуми, а не да чакат благоволението на следените от партиите институции. По-сетне, Българска социалистическа партия като съпротива дори се възползва от тази опция, въпреки и по тематика, която е доста надалеч от действителните цивилен ползи и проблеми – за АЕЦ „ Белене “. Свидетелствам за всичко това, не за друго, а с цел да подчертая още един път, че водещите партии в никакъв случай не са имали откровена и поредна позиция за директната народна власт. Причината? Партийните върхушки не желаят да разделят властта си с жителите. Нищо повече и нищо по-малко. За тях референдумите са положителни, единствено когато обслужват техни партийни, а това значи частични и конюнктурни, ползи. В противоположен случай са „ популизъм “.
Но да се върнем на днешния ден. Разумно ли е предлагането на Българска социалистическа партия за директно допитване до народа по отношение на ратификацията на взривилата обществото Истанбулска спогодба? По принцип хората имат право да се произнасят по всеки въпрос, който визира живота им. Жалко, че и Българска социалистическа партия не мисли по този начин постоянно, а единствено когато и е комфортно. Извън партийното двуличие, стои и един кардинален въпрос – добре ли е да се слага на референдум материя, която се отнася да човешки права? Съвременният конституционализъм няма единна рецепта, само че въпреки всичко отчетливо е мнението, че когато става дума за права на избрани групи от популацията, директният избор не постоянно е рационално средство и може да докара до неприемливо ограничение на правата. Един човек да има обещано право, то не може да му бъде отричано от целокупното общество. Представяте ли си да вземем за пример референдум дали да се забранят избрани религиозни деноминации?
В случая с Истанбулската спогодба обаче има един значим колорит. Иззад нейната правозащитна повърхнина прозира сянката на една неуместна и ненаучна идеология – че биологичният пол не предопределя обществения (джендър), а последният е въпрос на персонален избор. В самото начало на публичната полемика по тематиката с конвенцията преди месец, в публикация за уеб страницата „ Гласове “ под заглавие „ Джендър “ е неуместна идеология, домашното принуждение – отвратителна действителност “, използвах и разясних, може би за първи път в родния обществен дискурс, понятието джендър-идеология, което се е трансформирало в сцена на яростни диспути и политически борби в доста страни по света през последните десетилетия. Всъщност, тази идеология е откровена профанация и деформиране на в миналото стилното левичарско течение на атеистичния екзистенциализъм, поддържан от поклонниците на маоизма и „ културната гражданска война “ Жан Пол Сартр и брачната половинка му Дьо Бовоар. Според него съществуването предхожда същността, и човек се ражда tabula rasa, след което самичък се проектира посредством изборите, които прави. На тази основа, джендър-идеологията отива по-нататък и трансформира полът в персонален избор, отхвърляйки неговата научно потвърдена генетична съдба.
Факт е, че така наречен Истанбулска спогодба не планува категорично въвеждането на тази идеология. Говори за джендър, сякаш единствено като обществена надстройка на биологичния пол. Но също по този начин е реалност, че с неразбираемите си текстове, конвенцията не отхвърля категорично идеологемата, че джендър може да се разграничава от биологичния пол, както категорично това е отхвърлено в различен интернационален акт – Римският статут на Международния наказатален съд. Това към този момент е проблем. Защото всички виждаме, че има страни (Канада, Великобритания), където тази идеология се трансформира в държавна политика и се постанова като общовалидна обществена норма. Няма по какъв начин това да не провокира изцяло законни опасения, че в даден миг точно Истанбулската спогодба, която приказва за джендър, само че не отхвърля неговата девиация, която го афишира за персонален избор, може да се трансформира в съображение за пълзящо определяне на джендър-идеологията и държавно нормирано индоктриниране на обществото с нея. Това към този момент не опира до цивилен права, а до обществено инженерство! Тоест, до държавна интервенция в интимния свят на личността, който по предписание следва да е ненарушим за страната. Опира и до силово налагане на малцинствени стандарти на цялото общество, при което малцинството получава цялостно задоволство на свои действителни или претендирани права, а болшинството би трябвало да жертва своите права, полезности и светоглед, с цел да заживее съгласно държавно налагания малцинствен стандарт. В цялостен прорез с фундаменталния принцип, че правата на личността свършват там, където стартират правата на другия.
По силата на джендър-идеологията, щом едно малцинство – да вземем за пример транссексуалните – желае полова индиферентност в обществото, то всички дами би трябвало да подтиснат своята женска еднаквост вместо да се гордеят с нея, и да одобряват да бъдат третирани от страната като „ бременни хора “, а не като „ бременни дами “. Или пък всички мъже и дами би трябвало да се съгласят да употребяват общи тоалетни и съблекални с хора, чиито външни полови белези са на противоположния пол, единствено тъй като те се изживяват на психическо равнище като нещо друго. И прочие. Щом става дума не просто за права, а за обществено инженерство и държавна интервенция в персоналната сфера на жителите, то референдумът е позволен и законен инструмент. В този смисъл, предлагането на Българска социалистическа партия е подходящо. Отделен е въпросът до каква степен е откровено, или е плод на партийни сметки за „ качване “ на вълната на справедливото неодобрение на хората и изтласкване от публично заеманата до преди два месеца от партията позиция на поддръжка към Истанбулската спогодба.
Що се отнася до другата огласена концепция за народен референдум – за еднополовите бракове. Това е по-скоро удар във въздуха. Не за друго, а тъй като въпросът за брака в неговия обичаен смисъл – сред биологични мъж и жена – е закрепен императивно и в нашата конституция, и в Европейската спогодба за отбрана на правата на индивида и главните свободи. Има и цяла поредност от решения на Съда в Страсбург, които откриват като европейски правозащитен стандарт, че еднополовите бракове не са човешко право, обезпечено от конвенцията и, затова, всяка страна е свободна да взема решение този въпрос съгласно своите национални обичаи и настоящи публични настройки. У нас е решен на конституционно равнище.
Въобще, референдумът от ден на ден се трансформира в инструмент за партийна (зло)употреба, с който се обслужват конюнктурни апаратни ползи. А в действителност допитването би трябвало да е „ оръжие “ на жителите, с което обуздават партиите.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ