В часове на тежки изпитания търсим опора у най-достойните
Димитър Талев Петров – Палисламов (1 септември 1898 година - 20 октомври 1966 г.) е популярен български публицист и публицист, създател на тетралогията " Железният светилник ", " Преспанските камбани ", " Илинден " и " Гласовете ви слушам ". Ще остане в литературната история на България и с трилогията епически романи " Самуил, цар български " ( " Щитове каменни ", " Пепеляшка и царският наследник " и " Погибел " ). Изключително плодотворен създател, чието креативно ентусиазъм не секва и през годините, когато е в пандиза, след това изпратен в лагер, упрекнат от тогавашната власт за великобългарски шовинист, както и по-късно - по време на изгнанието му в Луковит. Нека си напомним финеса и дълбочината на словото му, останало вечно в българската съкровищница. В благородните и чисти безредици човешката душа се пречиства. И да знаеш, Минке, че последният болшевик на планетата ще почине в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив болшевик. Какъв народ сме, Минке, какъв народ...Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си. Научи предишното на своя народ, с цел да се гордееш.Такава една чудна и толкоз хубава неразбория е животът!
Човек постоянно е привикнал да дири аргументите и за положителното, и за неприятното вън от себе си. А те са вътре в нас.Ние поетите сме като свирците на угощение или като тъжачките до ложето на мъртвия. Но делата на царете живеят в нашето слово; без нашето слово те биха изчезнали бързо от паметта на людете. Човешката тъга постоянно има край, стига да може човек да го дочака, да претърпи тъгата си.Имаше и нещо друго, което караше всеки боец да стъпва внимателно и леко като дебнещ звяр, да се озърта на всички страни с бдителни очи, да стиска крепко дръжката на меча и якия кол на копието: това беше един задрямал към този момент нагон, но към момента жив в разтуптените сърца на тия хиляди мъже, които се приближаваха в тъмнината към своите смъртни врагове и жертви.
В часове на тежки тествания търсим опора, у най-достойните. И когато няма почтени сред живите или те са слепи и глухи, търсим опора у мъртвите.
Самуил дишаше с цялостни гърди свежия леден въздух. Той дигна взор към грейналото звездно небе. Тъкмо против него, високо горе, блестеше неизмеримо едра звезда. Тя трептеше като ослепителен пламък, преливаха се в нея синкави, червени и жълти блясъци — това беше най-светлата звезда по небето тая нощ. По устните на Самуила потрепна мечтателна усмивка: изгряла бе негли звездата на България… Последните няколко години бяха години на удача, години и дни на благоденствие и мир. Царят въздъхна и наведе очи. Дано да продължи това благоденствие още пет или още три години. Докато България събере всичките си сили, цялата си душа. Борбата още не беше свършена…И както постоянно, от горната страна кипеше пяната на човешката суетност и горделивост - шумяха и се тупаха в гърдите, хвалеха се с непознатите подвизи най-вече тия, които в никакъв случай нямаше да застанат на Стражица. За храбрите починали мъже се говореше сякаш по-малко, може би тъй като е мъчно да се намерят думи, може би тъй като стават непотребни и най-силните думи, когато се приказва за същински героизъм.
За това мислеха и говореха, повече мислеха, а по-малко говореха най-мъдрите; тия, които знаят, че като стане едно, ще стане и друго след него; че всяко човешко дело, положително или неприятно, има свои неизбежни последствия.Разсъдливите са повече склонни към тъга и по-малко към наслада. Когато оставаха сами, мълчаха и двамата пред недопитата чаша на тяхната неизмерима печал — на самото й дъно към момента проблясваше капка от вяра. Така е постоянно с човешките скърби, даже и когато очите виждат пресъхналото дъно на горчивата чаша.
Той не загатна името божие — надалеч беше господ, надалеч беше небесният фен. Към кого насочи остарелият човек тая своя молитва? Към Македония ли, която нямаше образ; към народа ли, който имаше хиляди и хиляди образи; към свободата ли, която беше единствено далечна светлина? Лазар Глаушев не назова никакво име в най-горещата си молитва, но от нея извираше зракът в дълбокия вир.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ