Шипченските камбани
Димитър КОПРИВЛЕНСКИ
Бях гневен. Като на международно по бесуване. На най-неподходящото място. В долината на розите, под върховете Шипка и Бузлуджа, напълно покрай селищата Шейново и Шипка... Почти измежду гробищните могили на тракийските владетели. Слязох от Историческата поляна, където до обяд възторжено празнувахме следващия рожден ден на моята Столетница. Според персоналните ми проекти бях решил да продължа душевните си трепети. Само преди тъкмо пет божи дни бе станало година, откогато почетният жител на Шипка, летописецът на историческото населено място полк. Георги Йорданов Георгиев, царство му небесно, бе отишъл при брачната половинка си Валя, Валерия Алексеевна, при всички шипченци, по този начин добре разказани от него в книгите му от последните десетина години, при 28-те шипченски опълченци, чиито имена са изписани на паметника, подложен от него със личните му ръце при започване на централното стълбище към Храм-паметника " Рождество Христово "... " На оня свят ", да ги навести.
Исках в този момент самичък още веднъж да мина по улиците, да спра пред къщите, както го правехме дружно доста пъти, и да си напомня... Слязох на разклона при паметника на Дядото. Нашият рейс кривна към Крън и Казанлък, пет от останалите 10 потеглиха към Шипка. Първият, комуто дам знак, мислех си, ще ме вземе. Уви. Край мен прекосяваха, хвърчаха, изпръскваха ме... десетина рейсове със същите съидейници, съидейници, симпатизанти... с които горе, на поляната, пяхме и празнувахме. Сигурно водачите се опасяват от служителите на реда - взех решение и потеглих да диря помощ от полицайката, размахваща палката близо до мен. " Господине, ще ви глобявам, пречите ми! " Брех, каква дума. Значи тя е нещо като Съединени американски щати, пък аз - нещо като Русия, щом ще ме " глоби ". Сетих се още, че тия с палките, вместо да успокояват придвижването, основават напрежение. И всяка година тормозят хората, качили се на Бузлуджа.
Интродукция
И моите душевни трепети се трансфораха в терзания. Тръгнах паралелно с рейсовете, валя ме дъжд, вятърът и дъждовните капки ме блъскаха обратно, чадърчето ми стана на глухарче, четирите или петте километра преодолявах съвсем три часа. В ресторанта при една от " косматките " сватбуваха. Леки коли пристигаха и тръгваха. Но на никого не му бе до мен. Стотина метра по-нататък лека кола супер класа с шофьорка вътре за последно съживи и удави щенията мъченически у мен. Два пъти обиколих този мираж. Никакъв симптом на неспокойствие. Затова пък дамата на междинна възраст при започване на в действителност доста красива равнища с лавандула го показва. Особено след вика ми: " Вашият път продължава ли към Шипка? " Оставаше ми по-малко от километър. Знаех развръзката. И ме занимаваше усетът към красивото на мъжа, по този начин усърдно снимащ крайпътната хубост.
Така се дотътрих до окрайнините на крайната ми цел. Взех от прилежащата равнища три красиви слънчогледови пити - слънца, и се възкачих до каменния знак с надпис, че през 1904 година тук е извършено първото в България залесяване. От книгите на полк. Георгиев и от илюстрации към тях знаех, че преди Освобождението баирите на Балкана са били голи до кост. И оставих първия слънчоглед. Бесовете бяха почнали да ме напущат. Към връщащите се от Шипка рейсове, които не желаеха да ме довозят дотук, дори моята " благословия " стаявах. Какъв жест! Атмосферата тук е друга. Тук история цари. Стига да я знаеш. Сетива да имаш. Сърце, душа... Много още неща!
В Шипка влязох по най-дългата улица - " Стефан Орешков ". И това го знам от полк. Георгиев. И дълго се вглеждах в гробищата край пътя. Неведнъж сме поставяли цветя на гроба на Валя. Другата по-дълга улица в градчето е " Христо Патрев ". За тези двама Хаджи Димитрови четници полк. Георгиев възкреси книгата на Христо Милев " Избиването на Хаджи Димитровата чета... ", отпечатана още през 1886 година Свърнах вдясно по ул. " Добри Карталов " и застанах пред дребна железна врата. За тук се бях разбързал. В захлас сложих второто слънчогледово слънчице. Запустяло, занемарено и един старомоден некролог.
Звънарят
Закъде още бързах, бях тръгнал? Исках да видя и камъка, на който по концепция на Г.Й. Георгиев следваше да се издълбае надпис " Площад Христо Милев ". Оказа се незначителен, елементарен, просто дребен, не по мащабите за мястото, хората, събитията, заслугите... Докато в съседство, в подножието на храма-шедьовър, боде очите цялостен нов частен палат. Паметникът на Христо Петрев е по-представителен!
Омаломощените ми телеса, безчувствено отпуснати на пейката, ми навяват и през днешния ден различен случай. Лежах си спокоен пред дежурния доктор в поликлиниката покрай Семинарията в София. И го чух да споделя към сестрата: " Измерете му пулса! " А тя го репликира: " Той няма пулс! " Как без пулс съм слушал диалога, съм си мислел нееднократно. Сега обаче на площада в центъра на Шипка всичко ми е до болежка в мозъка. Уж безпомощен и като че ли без пулс, пък подскочих. Чух камбаните на храм-паметника да бият. Може би душата ми първо ги чу. И ми сподели лика на звънаря Дечко Гарбатулов. Той не знаеше, че го познавам. Този камбанен звън ме е сварвал още в леглото. И ме е карал да се усещам неловко. Виждал съм бай Дечко доста пъти в читалището, на улицата. Разпитвах полк. Георгиев за него. Те бяха другари. Исках да му се показва, мечтаех да се кача с него до камбаните. Смъртта на полк. Георгиев осуети щенията ми. Днешният звън ги възроди. И в мига взех решение, ще го очаквам да мине край мен.
Сетне щъкащите напред-назад коли край мен, телефонното звънене са ме разсеяли. И взех решение, че съм го изпуснал, несъмнено е слязъл с някоя кола... Докато ненадейно го зърнах извит одве, съпровождан от млад духовник на десетина крачки от мен. Какъв огромен ден. От утринните празненства, през обедните бесове, до мечтаната среща с един сякаш елементарен, а в действителност рядко срещан, огромен... Ще се помъча да го опиша. Без да съм изял торба сол с него. А бях по-малко от ден. Една по здрач, една нощ и една заран в Шипка.
Бесове и богове
Притичах до тях, обясних му кой съм, за какво съм тук, какво желая... " Ти в този момент на какво стоиш? ", спря той припряния ми монолог. " На коляно. " " Ела, седни на пейката ", погрижи се той за мен. Носех две книги от излязлата посмъртно последна на полк. Георгиев. " Едната за теб, другата за младия... " " Аз ще я дам в библиотеката на Храма " - не дочака да свърша игуменът Диан. " На мене няма да ми откажат, на следващия ден сутринта, в осем без петнайсет, ме чакай пред Храма ", успокои ме бай Дечко и продължи към дома си. Живее тъкмо против входната врата на полк. Георгиев. " Митко, от тази къща за една нощ са убити четирима души... ", разказвал ми е той, сочейки солидната къща на бай Дечко.
И след по този начин дългия ден последва блестяща вечер и безсънна нощ в дома на положителното шипченско семейство Чавдарови, отново съседи на полк. Георгиев - Катерина от Копривлен и Петър, боен от Казанлъшките фабрики, кореняк-шипченец. Научих още толкоз неща - за белогвардейците, за първия звънар Миша. " Шипченци познават, когато бай Дечко бие камбаните ", сподели ми Пешо. И ми сподели нарисуваната от него къща в Копривлен, в която е живяла брачната половинка му. Военният експерт има няколко изложения с негови картини.
Какво ти тук спане, сънят ми по този начин и не пристигна. Макар че, вместо на някоя скамейка на улицата, се оказах в просторна спалня. Любителят-историк в мен бе в своя разцвет. Чакаха ме камбаните-легенди! Но това е сюжет най-малко за повест. А аз би трябвало да епилогствам. " Та той е по-млад от теб, за какво му викаш бай Дечко? " - кори ме Даринка, моята " половинка ". Защото за мен е светец, Бог - изяснявам й към този момент месеци наред. Роден на 14 ноември 1947 година в Шипка. И си приказва, и гали, и кара камбаните да звънят към този момент над 55 години. " С двете си ръце и двете си нозе ръководя 12 камбани... Съжалявам, че не приключих образованието си... " - още звучи гласът на незрящия в душата ми.
Послепис
Третият слънчоглед
Пропускам много-много значими неща. Третия слънчоглед сложих горе, на камбанарията, измежду 17-те камбани на височина 53 метра, измежду 160-те външни и 100-те вътрешни стъпала, които бай Дечко изкачва всеки ден и където е работното му място. На своите 76 лазарника през днешния ден. " Колко е часът? " - пита ме той. А от чантичката му се чува детски глас: " Ровна восем " - някаква съветска изработка. " Бай Дечко, тъкмо осем, започвай ". " Сега ще удрям камбаните за теб ", а когато идва ред на втората по величина, която " гали " с десния си крайник, ме включва мен - " Сега си ти ". Сколасвам да натисна с ръка, където би трябвало, щастлив като дете. " Бай Дечко, ти си приказваш с камбаните " - споделям му, видял мърдащите му устни, вперени към дребните камбани незрящи очи, откритото му одухотворено лице, оросеното с капки пот високо чело. На което, малко обезпокоен, ми разяснява: " Тактувам си. " Три камбанни оратории или симфонии изслушах за час и не оглушах. Дори ги ретранслирах до морския бряг с мобилния си телефон. Няма несуетен, всеки го знае! " Аз оставам в Храма, ти тичай към рейса. " И се разделихме. Наужким.
Бях гневен. Като на международно по бесуване. На най-неподходящото място. В долината на розите, под върховете Шипка и Бузлуджа, напълно покрай селищата Шейново и Шипка... Почти измежду гробищните могили на тракийските владетели. Слязох от Историческата поляна, където до обяд възторжено празнувахме следващия рожден ден на моята Столетница. Според персоналните ми проекти бях решил да продължа душевните си трепети. Само преди тъкмо пет божи дни бе станало година, откогато почетният жител на Шипка, летописецът на историческото населено място полк. Георги Йорданов Георгиев, царство му небесно, бе отишъл при брачната половинка си Валя, Валерия Алексеевна, при всички шипченци, по този начин добре разказани от него в книгите му от последните десетина години, при 28-те шипченски опълченци, чиито имена са изписани на паметника, подложен от него със личните му ръце при започване на централното стълбище към Храм-паметника " Рождество Христово "... " На оня свят ", да ги навести.
Исках в този момент самичък още веднъж да мина по улиците, да спра пред къщите, както го правехме дружно доста пъти, и да си напомня... Слязох на разклона при паметника на Дядото. Нашият рейс кривна към Крън и Казанлък, пет от останалите 10 потеглиха към Шипка. Първият, комуто дам знак, мислех си, ще ме вземе. Уви. Край мен прекосяваха, хвърчаха, изпръскваха ме... десетина рейсове със същите съидейници, съидейници, симпатизанти... с които горе, на поляната, пяхме и празнувахме. Сигурно водачите се опасяват от служителите на реда - взех решение и потеглих да диря помощ от полицайката, размахваща палката близо до мен. " Господине, ще ви глобявам, пречите ми! " Брех, каква дума. Значи тя е нещо като Съединени американски щати, пък аз - нещо като Русия, щом ще ме " глоби ". Сетих се още, че тия с палките, вместо да успокояват придвижването, основават напрежение. И всяка година тормозят хората, качили се на Бузлуджа.
Интродукция
И моите душевни трепети се трансфораха в терзания. Тръгнах паралелно с рейсовете, валя ме дъжд, вятърът и дъждовните капки ме блъскаха обратно, чадърчето ми стана на глухарче, четирите или петте километра преодолявах съвсем три часа. В ресторанта при една от " косматките " сватбуваха. Леки коли пристигаха и тръгваха. Но на никого не му бе до мен. Стотина метра по-нататък лека кола супер класа с шофьорка вътре за последно съживи и удави щенията мъченически у мен. Два пъти обиколих този мираж. Никакъв симптом на неспокойствие. Затова пък дамата на междинна възраст при започване на в действителност доста красива равнища с лавандула го показва. Особено след вика ми: " Вашият път продължава ли към Шипка? " Оставаше ми по-малко от километър. Знаех развръзката. И ме занимаваше усетът към красивото на мъжа, по този начин усърдно снимащ крайпътната хубост.
Така се дотътрих до окрайнините на крайната ми цел. Взех от прилежащата равнища три красиви слънчогледови пити - слънца, и се възкачих до каменния знак с надпис, че през 1904 година тук е извършено първото в България залесяване. От книгите на полк. Георгиев и от илюстрации към тях знаех, че преди Освобождението баирите на Балкана са били голи до кост. И оставих първия слънчоглед. Бесовете бяха почнали да ме напущат. Към връщащите се от Шипка рейсове, които не желаеха да ме довозят дотук, дори моята " благословия " стаявах. Какъв жест! Атмосферата тук е друга. Тук история цари. Стига да я знаеш. Сетива да имаш. Сърце, душа... Много още неща!
В Шипка влязох по най-дългата улица - " Стефан Орешков ". И това го знам от полк. Георгиев. И дълго се вглеждах в гробищата край пътя. Неведнъж сме поставяли цветя на гроба на Валя. Другата по-дълга улица в градчето е " Христо Патрев ". За тези двама Хаджи Димитрови четници полк. Георгиев възкреси книгата на Христо Милев " Избиването на Хаджи Димитровата чета... ", отпечатана още през 1886 година Свърнах вдясно по ул. " Добри Карталов " и застанах пред дребна железна врата. За тук се бях разбързал. В захлас сложих второто слънчогледово слънчице. Запустяло, занемарено и един старомоден некролог.
Звънарят
Закъде още бързах, бях тръгнал? Исках да видя и камъка, на който по концепция на Г.Й. Георгиев следваше да се издълбае надпис " Площад Христо Милев ". Оказа се незначителен, елементарен, просто дребен, не по мащабите за мястото, хората, събитията, заслугите... Докато в съседство, в подножието на храма-шедьовър, боде очите цялостен нов частен палат. Паметникът на Христо Петрев е по-представителен!
Омаломощените ми телеса, безчувствено отпуснати на пейката, ми навяват и през днешния ден различен случай. Лежах си спокоен пред дежурния доктор в поликлиниката покрай Семинарията в София. И го чух да споделя към сестрата: " Измерете му пулса! " А тя го репликира: " Той няма пулс! " Как без пулс съм слушал диалога, съм си мислел нееднократно. Сега обаче на площада в центъра на Шипка всичко ми е до болежка в мозъка. Уж безпомощен и като че ли без пулс, пък подскочих. Чух камбаните на храм-паметника да бият. Може би душата ми първо ги чу. И ми сподели лика на звънаря Дечко Гарбатулов. Той не знаеше, че го познавам. Този камбанен звън ме е сварвал още в леглото. И ме е карал да се усещам неловко. Виждал съм бай Дечко доста пъти в читалището, на улицата. Разпитвах полк. Георгиев за него. Те бяха другари. Исках да му се показва, мечтаех да се кача с него до камбаните. Смъртта на полк. Георгиев осуети щенията ми. Днешният звън ги възроди. И в мига взех решение, ще го очаквам да мине край мен.
Сетне щъкащите напред-назад коли край мен, телефонното звънене са ме разсеяли. И взех решение, че съм го изпуснал, несъмнено е слязъл с някоя кола... Докато ненадейно го зърнах извит одве, съпровождан от млад духовник на десетина крачки от мен. Какъв огромен ден. От утринните празненства, през обедните бесове, до мечтаната среща с един сякаш елементарен, а в действителност рядко срещан, огромен... Ще се помъча да го опиша. Без да съм изял торба сол с него. А бях по-малко от ден. Една по здрач, една нощ и една заран в Шипка.
Бесове и богове
Притичах до тях, обясних му кой съм, за какво съм тук, какво желая... " Ти в този момент на какво стоиш? ", спря той припряния ми монолог. " На коляно. " " Ела, седни на пейката ", погрижи се той за мен. Носех две книги от излязлата посмъртно последна на полк. Георгиев. " Едната за теб, другата за младия... " " Аз ще я дам в библиотеката на Храма " - не дочака да свърша игуменът Диан. " На мене няма да ми откажат, на следващия ден сутринта, в осем без петнайсет, ме чакай пред Храма ", успокои ме бай Дечко и продължи към дома си. Живее тъкмо против входната врата на полк. Георгиев. " Митко, от тази къща за една нощ са убити четирима души... ", разказвал ми е той, сочейки солидната къща на бай Дечко.
И след по този начин дългия ден последва блестяща вечер и безсънна нощ в дома на положителното шипченско семейство Чавдарови, отново съседи на полк. Георгиев - Катерина от Копривлен и Петър, боен от Казанлъшките фабрики, кореняк-шипченец. Научих още толкоз неща - за белогвардейците, за първия звънар Миша. " Шипченци познават, когато бай Дечко бие камбаните ", сподели ми Пешо. И ми сподели нарисуваната от него къща в Копривлен, в която е живяла брачната половинка му. Военният експерт има няколко изложения с негови картини.
Какво ти тук спане, сънят ми по този начин и не пристигна. Макар че, вместо на някоя скамейка на улицата, се оказах в просторна спалня. Любителят-историк в мен бе в своя разцвет. Чакаха ме камбаните-легенди! Но това е сюжет най-малко за повест. А аз би трябвало да епилогствам. " Та той е по-млад от теб, за какво му викаш бай Дечко? " - кори ме Даринка, моята " половинка ". Защото за мен е светец, Бог - изяснявам й към този момент месеци наред. Роден на 14 ноември 1947 година в Шипка. И си приказва, и гали, и кара камбаните да звънят към този момент над 55 години. " С двете си ръце и двете си нозе ръководя 12 камбани... Съжалявам, че не приключих образованието си... " - още звучи гласът на незрящия в душата ми.
Послепис
Третият слънчоглед
Пропускам много-много значими неща. Третия слънчоглед сложих горе, на камбанарията, измежду 17-те камбани на височина 53 метра, измежду 160-те външни и 100-те вътрешни стъпала, които бай Дечко изкачва всеки ден и където е работното му място. На своите 76 лазарника през днешния ден. " Колко е часът? " - пита ме той. А от чантичката му се чува детски глас: " Ровна восем " - някаква съветска изработка. " Бай Дечко, тъкмо осем, започвай ". " Сега ще удрям камбаните за теб ", а когато идва ред на втората по величина, която " гали " с десния си крайник, ме включва мен - " Сега си ти ". Сколасвам да натисна с ръка, където би трябвало, щастлив като дете. " Бай Дечко, ти си приказваш с камбаните " - споделям му, видял мърдащите му устни, вперени към дребните камбани незрящи очи, откритото му одухотворено лице, оросеното с капки пот високо чело. На което, малко обезпокоен, ми разяснява: " Тактувам си. " Три камбанни оратории или симфонии изслушах за час и не оглушах. Дори ги ретранслирах до морския бряг с мобилния си телефон. Няма несуетен, всеки го знае! " Аз оставам в Храма, ти тичай към рейса. " И се разделихме. Наужким.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ