Песенно
Димитър Бочев,
В „ Дневниците” си Макс Фриш стига до извода, че за писателя словото е себеотбрана. Аз бих добавил, че постоянно това е единствената себеотбрана, до която един публицист има достъп – с други оръжия той не разполага, той няма (пък и не желае да има) административна власт, не може и по комисарски с пръст на спусъка да тръгне да се брани. Само една гола нематериалност му е останала на разположение, а това го прави уязвим на битово ниво. Собственото му слово му основава приятелите и феновете – личното му словото му основава и враговете. Естествено е личното му слово да му обезпечи и отбрана. А и аз имам от какво да се пазя – най-малко като жител и журналист. Авторството ми е охулено, обсипван съм ежедневно в мрежата с тежки и по моему несправедливи обвинявания. Стигна се до такава степен, както правеха това комунистическите бодигардове на правата религия, да ме нарочат за изменник на родината и зложелател на народа, сложил перото си в услуга на непознати и враждебни на отечеството ни общително сили. Всички тези обвинявания са провокирани не на последно място от медийните ми изяви – в това число и от оповестените ми и в този конгрес есета. Есета, които са моралистични по дух и смисъл, а това допуска и авторовото ми себеразкриване посредством тях като жител – не можеш да морализираш, без да дефинираш личната си морална платформа. Не чакам, несъмнено, гражданската ми позиция да бъде споделена от всички. Дори не го и искам – всеобща ли е една гражданска позиция, тя става съмнителна. Още от антични времена създателите в никакъв случай не са преповтаряли водещите публични настроения, а са им противопоставяли личния си честен кодекс. Правили са го (правят го и до днес) със съзнанието, че разномислието не подкопава, а обогатява битието, до момента в който единомислието обезсмисля, трансформира всяка себеизява в обстановка.
И по този начин, в тази ситуация става дума за Русия, погледната през призмата на войната (именно война, а не военна интервенция!) в Украйна. Обстоятелството, че в моите очи тази война е незаконна имперска експанзия на един разбеснял се кремълски диктатор, кагебист и фашизоид против свободата и независимостта на една прилежаща страна, ме трансформира в очите на значително мои читатели в нацист и зложелател на братска (според тях братска – не и съгласно мен) Русия. Моя антикомунизъм съперниците ми интерпретират автоматизирано като нацизъм. Докато съгласно мен, меродавен ли е, един антикомунизъм е по своята органика и антинацизъм. Аз съм кардинално срещу насилието на институцията над личността, все едно дали това принуждение е въдворявано в името на комунизма, на фашизма, национализма или даже на християнството. Ето за какво моят антикомунизъм ме води разумно и даже неизбежно до антинацизъм – различен, заобиколен път няма. И никакви ругатни, че видите ли, аз съм български шовинист, който ненавижда съветския народ, не одобрявам. Преди всичко, тъй като и аз като Георги Марков се запитвам
в услуга на кои нечисти и користни цели
са били сторени през вековете и хилядолетията всички тези колосални злодеяния, за които създателите им ни твърдят, че са ги сторили в името на жанр, народ, татковина, че и за богатството на цялото прогресивно човечество. Защото съгласно мен не народите и даже не родините са за обичане – за обичане са единствено съответните персони, за обичане е не груповият, а самостоятелният човек, съчовекът – не и целокупното човечество. Въпреки че преди дълги десетилетия един наш сатирик съобщи в дебрите на комунизма, че избира нереалния хуманизъм пред съответния сталинизъм, аз избирам да уточнявам и персонализирам хуманизма – по този начин, както са конкретизирани и персонализирани, адресирани до съответни индивиди злодействата на една или друга идеология. Конкретиката на злото допуска надлежно конкретика и на положителното.
Само през последния век и половина Русия два пъти (1885 и 1913 г.) е подстрекавала съседите ни да ни атакуват в тил и още два пъти (1915 и 1944 г.) сама ни е нападала по този вероломен метод. При което последната ѝ експанзия приключва с въдворяване на родна земя на руския тоталитаризъм – единственото иго, в което ние, българите, сме робували. Явно без да сме си доробували и до ден сегашен – постоянно полаганите пред Паметника на руската войска в сърцето на столицата и пред хилядите пръснати по градове и паланки сходни мемориали ритуални венци подсказват, че още ни се робее. А паметниците са деликатна материя – те са освен очевидци на националното ни минало, а и пътепоказатели към националното ни бъдеще. Казано по-откровено, с каквито монументи накичим националното си съществуване през днешния ден, подобен живот ще живеем на следващия ден. В суровата сянка на паметниците на нашите двойни (руски и съветски) поробители народна власт не вирее – вирее единствено мракобесие. Мракобесие, обезпечено и обезсмъртено от сходни паметници.
И с цел да не прозвучи всичко споделено антируски, с ръка на сърцето ще призная, че и аз си имам своя лична, съкровена, обичана и тачена Русия. Нейното местопребиваване не е териториално, не е и политическо – нейното местопребиваване са страниците на Лермонтов и Достоевски, на Чехов, Есенин, Бунин, Булгаков, Бабел, на Бродски, на Пастернак, на Бердяев, на Набоков и даже на съветските националисти Солженицин и Тютчев. Някои от техните сюжети (онези, които непроницаемата партийна цензура позволи преди време до погледа ми) са придружавали неразделно юношеството ми, други, оживели, макар цензурата, съпровождат през днешния ден с унаследената лоялност старостта ми, само че всички те са единствено условно, единствено ненапълно съветски – дотолкоз,
доколкото са сътворени на съветски език
Като светоусещане обаче, като формат и психика те са всемирен. Тези удивителни писатели и поети са едно извънредно малцинство, една извънредно тънка каста от съветското общество. Което като цяло е не даже безразлично, а враждебно към тях. Всички тези създатели битуват биографично в една дълбока вътрешна емиграция, която по студенина не отстъпва на външната. „ В стране своей я словно иностранец” – изповяда през горест Есенин. Дори фактът, че и петимата съветски нобелисти за литература са имали съществени спорове с партийната цензура, а трима от тях даже са прогонени от родината си в доживотно заточение, приказва самичък по себе си.
Ето, тези създатели, техните живописни сюжети и техните горчиви персонални ориси носят в духа си моята Русия. Но техните портрети, портретите на моята обичана Рус аз по този начин и не видях по многочислените сборища на българските русофили. Там видях портрети единствено на техните палачи: видях портрета на Путин, портрета на Ленин, портрета на Троцки, портрета на Сталин даже. И друго видях: настървението, с което тези екзалтирани русоиди горят и тъпчат знамената на Европейския съюз и на Съединени американски щати и развяват съветския народен байрак. Целият този церемониал на пошлостта и труфя, на гъстата класово-партийна злоба и на милитаризирания революционен бяс бе съпроводен от тези незабравени и до през днешния ден будьоновски маршови песни, които възвестиха преди век най-колосалното зло на всички времена – комунизма. И които аз в никакъв случай няма да запея!…
В „ Дневниците” си Макс Фриш стига до извода, че за писателя словото е себеотбрана. Аз бих добавил, че постоянно това е единствената себеотбрана, до която един публицист има достъп – с други оръжия той не разполага, той няма (пък и не желае да има) административна власт, не може и по комисарски с пръст на спусъка да тръгне да се брани. Само една гола нематериалност му е останала на разположение, а това го прави уязвим на битово ниво. Собственото му слово му основава приятелите и феновете – личното му словото му основава и враговете. Естествено е личното му слово да му обезпечи и отбрана. А и аз имам от какво да се пазя – най-малко като жител и журналист. Авторството ми е охулено, обсипван съм ежедневно в мрежата с тежки и по моему несправедливи обвинявания. Стигна се до такава степен, както правеха това комунистическите бодигардове на правата религия, да ме нарочат за изменник на родината и зложелател на народа, сложил перото си в услуга на непознати и враждебни на отечеството ни общително сили. Всички тези обвинявания са провокирани не на последно място от медийните ми изяви – в това число и от оповестените ми и в този конгрес есета. Есета, които са моралистични по дух и смисъл, а това допуска и авторовото ми себеразкриване посредством тях като жител – не можеш да морализираш, без да дефинираш личната си морална платформа. Не чакам, несъмнено, гражданската ми позиция да бъде споделена от всички. Дори не го и искам – всеобща ли е една гражданска позиция, тя става съмнителна. Още от антични времена създателите в никакъв случай не са преповтаряли водещите публични настроения, а са им противопоставяли личния си честен кодекс. Правили са го (правят го и до днес) със съзнанието, че разномислието не подкопава, а обогатява битието, до момента в който единомислието обезсмисля, трансформира всяка себеизява в обстановка.
И по този начин, в тази ситуация става дума за Русия, погледната през призмата на войната (именно война, а не военна интервенция!) в Украйна. Обстоятелството, че в моите очи тази война е незаконна имперска експанзия на един разбеснял се кремълски диктатор, кагебист и фашизоид против свободата и независимостта на една прилежаща страна, ме трансформира в очите на значително мои читатели в нацист и зложелател на братска (според тях братска – не и съгласно мен) Русия. Моя антикомунизъм съперниците ми интерпретират автоматизирано като нацизъм. Докато съгласно мен, меродавен ли е, един антикомунизъм е по своята органика и антинацизъм. Аз съм кардинално срещу насилието на институцията над личността, все едно дали това принуждение е въдворявано в името на комунизма, на фашизма, национализма или даже на християнството. Ето за какво моят антикомунизъм ме води разумно и даже неизбежно до антинацизъм – различен, заобиколен път няма. И никакви ругатни, че видите ли, аз съм български шовинист, който ненавижда съветския народ, не одобрявам. Преди всичко, тъй като и аз като Георги Марков се запитвам
в услуга на кои нечисти и користни цели
са били сторени през вековете и хилядолетията всички тези колосални злодеяния, за които създателите им ни твърдят, че са ги сторили в името на жанр, народ, татковина, че и за богатството на цялото прогресивно човечество. Защото съгласно мен не народите и даже не родините са за обичане – за обичане са единствено съответните персони, за обичане е не груповият, а самостоятелният човек, съчовекът – не и целокупното човечество. Въпреки че преди дълги десетилетия един наш сатирик съобщи в дебрите на комунизма, че избира нереалния хуманизъм пред съответния сталинизъм, аз избирам да уточнявам и персонализирам хуманизма – по този начин, както са конкретизирани и персонализирани, адресирани до съответни индивиди злодействата на една или друга идеология. Конкретиката на злото допуска надлежно конкретика и на положителното.
Само през последния век и половина Русия два пъти (1885 и 1913 г.) е подстрекавала съседите ни да ни атакуват в тил и още два пъти (1915 и 1944 г.) сама ни е нападала по този вероломен метод. При което последната ѝ експанзия приключва с въдворяване на родна земя на руския тоталитаризъм – единственото иго, в което ние, българите, сме робували. Явно без да сме си доробували и до ден сегашен – постоянно полаганите пред Паметника на руската войска в сърцето на столицата и пред хилядите пръснати по градове и паланки сходни мемориали ритуални венци подсказват, че още ни се робее. А паметниците са деликатна материя – те са освен очевидци на националното ни минало, а и пътепоказатели към националното ни бъдеще. Казано по-откровено, с каквито монументи накичим националното си съществуване през днешния ден, подобен живот ще живеем на следващия ден. В суровата сянка на паметниците на нашите двойни (руски и съветски) поробители народна власт не вирее – вирее единствено мракобесие. Мракобесие, обезпечено и обезсмъртено от сходни паметници.
И с цел да не прозвучи всичко споделено антируски, с ръка на сърцето ще призная, че и аз си имам своя лична, съкровена, обичана и тачена Русия. Нейното местопребиваване не е териториално, не е и политическо – нейното местопребиваване са страниците на Лермонтов и Достоевски, на Чехов, Есенин, Бунин, Булгаков, Бабел, на Бродски, на Пастернак, на Бердяев, на Набоков и даже на съветските националисти Солженицин и Тютчев. Някои от техните сюжети (онези, които непроницаемата партийна цензура позволи преди време до погледа ми) са придружавали неразделно юношеството ми, други, оживели, макар цензурата, съпровождат през днешния ден с унаследената лоялност старостта ми, само че всички те са единствено условно, единствено ненапълно съветски – дотолкоз,
доколкото са сътворени на съветски език
Като светоусещане обаче, като формат и психика те са всемирен. Тези удивителни писатели и поети са едно извънредно малцинство, една извънредно тънка каста от съветското общество. Което като цяло е не даже безразлично, а враждебно към тях. Всички тези създатели битуват биографично в една дълбока вътрешна емиграция, която по студенина не отстъпва на външната. „ В стране своей я словно иностранец” – изповяда през горест Есенин. Дори фактът, че и петимата съветски нобелисти за литература са имали съществени спорове с партийната цензура, а трима от тях даже са прогонени от родината си в доживотно заточение, приказва самичък по себе си.
Ето, тези създатели, техните живописни сюжети и техните горчиви персонални ориси носят в духа си моята Русия. Но техните портрети, портретите на моята обичана Рус аз по този начин и не видях по многочислените сборища на българските русофили. Там видях портрети единствено на техните палачи: видях портрета на Путин, портрета на Ленин, портрета на Троцки, портрета на Сталин даже. И друго видях: настървението, с което тези екзалтирани русоиди горят и тъпчат знамената на Европейския съюз и на Съединени американски щати и развяват съветския народен байрак. Целият този церемониал на пошлостта и труфя, на гъстата класово-партийна злоба и на милитаризирания революционен бяс бе съпроводен от тези незабравени и до през днешния ден будьоновски маршови песни, които възвестиха преди век най-колосалното зло на всички времена – комунизма. И които аз в никакъв случай няма да запея!…
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ