Онкохематологът проф. Добрин Константинов: След ада идва слънцето. Това е мотивът ни да работим |
Децата с онкохематологични болести узряват рано поради това, което им се случва, споделя проф. Добрин Константинов, шеф на Клиника по детска клинична хематология и онкология в УМБАЛ „ Царица Йоанна-ИСУЛ “, София. За да бъдат лекувани сполучливо, е нужен екип от единомишленици - медиците, фамилията и дребният пациент. Тази колаборация е извънредно значима, за реализиране на оптимален резултат. Но както споделя проф. Константинов - най-важно е да бъде извоювано детето. В Световния ден за битка с рака с него беседваме за лекуването на деца с онкохематологични заболявания и бъдещето му у нас.
Проф. Константинов, казахте преди врeме, че към 200 деца годишно се диагностицират с онкохематологично заболяване. Тази наклонност резервира ли се?
Нямаме наблюдаване да има смяна в последните десетилетия. Това са постоянни числа, с доста леко наддаване в международен проект. Но това не е тревожна наклонност, по-скоро е резултат от по-бързата диагностика.
Появяват ли се нови типове рак на кръвта при децата. Става ли по-модерна тази болест или както казвате по-скоро се усилват диагностичните благоприятни условия?
Въпрос на диагностика е. Може би ще прозвучи любопитно, само че аз започнах тази активност при започване на 80-те години. Тогава ползвахме доста опростени и за времето си доста положителни класификации на болесттите. Както да вземем за пример при най-честото при децата злокачествено заболяване - острата лимфобластна левкемия. Сегашната подредба на същото заболяване има две основни проверки от СЗО. Вече се влиза в извънредно подробна характерност на заболяването. Това, несъмнено, е направено за да сме доста прецизни. Отваря се опция за персонализирана терапия. Намират се цели, които се нападат с модерните подходи - имунотерапия, клетъчна терапия и така нататък
Другото огромно преимущество на модерната диагностика е, че тя употребява цитогенетика, молекулярна генетика, имунофенотипизация и други Освен че слагаме прецизна диагноза, можем да наблюдаваме резултата от лекуването, до момента в който го организираме. Когато имаме „ визитната картичка “ на болестта от диагностичното начало, можем да наблюдаваме динамичността на всички характерности във времето. Това ни осведоми какъв брой дейно е нашето лекуване.
Като че ли доста бързо се развива този клон на медицината?
Ние се блазним от мисълта, че нашата специалност доста се е развила. Всъщност тя, като множеството медицински специалности, е малко консервативна, само че поддържащите ни цитогенетика, молекулярна генетика, имунология, със съответните средства на имунната диагностика и други се развиват и се внедряват в практиката бурно.
Вероятно по тази причина казвате, че лекуването на един пациент с онкохематологично заболяване се реализира от мултидисциплинарен екип?
Това към този момент е другата страна на въпроса. Сега разбираме доста по-добре биологичната същина на болестта и в този смисъл не можем да твърдим, че единствено кръвта е болна. Страда целият организъм. Има доста тънки моменти в лекуването на онкохематологичното заболяване и по тази причина мултидисциплинарният метод е доста по-ефективен. Да сме в доста добра колаборация с други експерти е безусловно изискване.
Говорите за персонализирана терапия, само че кое е по-сложно – вярно да бъде сложена диагнозата или да бъде лекуван пациентът?
В последните години се отваря „ врата “ към персонализираната медицина. Толкова напред са нещата в диагностиката, подобен голям размер информация ни се подава, че не съумяваме да я проучваме, появява се потребността от изкуствен интелект. Това е гражданска война. Тепърва ще забележим по какъв начин ще бъде осъществена. Вече има болести и в нашата област, при които има доста явен механизъм за стопиране на даден биологичен развой. Това е и основата на бъдеща таргетна терапия.
Много по-лесно би било, в случай че всичко е под общ знаменател - имаме общата цел, нападаме я и излекуваме всички. Но действителността, за жалост, не е тъкмо такава. Ясно е, че даже при идентични условия и идентични находки обещано лекуване на един работи доста добре, на различен не толкоз или изобщо не работи. По-сложно е, в сравнение с ни се желае, само че оттук насетне ще се работи в тази посока.
Казвате, че у нас се прави конкурентна медицина във Вашата сфера, за какво е по този начин?
Защото ние сме част от една европейска мрежа и сме съвсем равностойни на останалите. В непрекъсната връзка сме с сътрудниците ни от чужбина, участваме в общи планове. Бидейки от много години част от една обща мрежа, ние употребяваме откритите, консенсусните протоколи за лекуване. Има общоприет вид лекуване, признати на интернационално равнище протоколи, и те са годни за над 90% от пациентите.
Има, несъмнено, характерни случаи, само че даже в международен проект се прави опит такива пациенти да се концентрират в избрани интернационалните центрове. Така могат да се учат и да получават оптималната лечебна помощ. Близо 80-90% от всички болести в детската възраст можем и да ги диагностицираме и да ги лекуваме със общоприетото лекуване. Започвайки с него, следвайки всички признати интернационалните протоколи, ние не се разграничаваме по никакъв метод от сътрудниците в чужбина.
Тоест това, което една клиника в чужбина може да предложи като лекуване на дете с това заболяване, можете да го осъществите и вие?
Никой не може да предвижда авансово какъв ще е резултатът от лекуването. Ако има проблем, който демонстрира самостоятелен темперамент на болестта, не дава отговор на упованията, имаме интервал, в който вършим контроли. Ако контролите не покриват упованията, тогава се преценя, че би трябвало да се мине на индивидуализиран вид лекуване, това също се позволява. Тогава се вкарват по-рядко употребявани медикаменти, по-трудно достижими и преценяме можем ли да се оправим или не.
Но обърнете внимание - става дума за медицински показания, не просто за предпочитание за лекуване в чужбина. Говоря за оценка от наша страна дали можем да продължим в тази посока и да получим оптималния резултат, или по-скоро е добре да се свържем с по-специализиран център. Тогава можем да подкрепим едно изпращане в чужбина. Степенуваме нещата. Всички деца, които са диагностицирани, оптимално бързо стартират лекуване. Проследяваме резултатите и в случай че има проблем, преценяме дали можем да реализираме триумф на наша почва или да насочим детето към други центрове.
Като стана дума за други центрове, липсва ли ви фондът за лекуване на деца, въпреки всичко той финансираше и лечения, които се реализират в български лечебни заведения?
Преминахме през един стадий, в който фондът несъмнено ни липсваше, просто тъй като със закриването му се получи вакуум, а нашата активност не стопира, пациентите не могат да чакат. Затова се получи много комплициран преход, в който ни беше ужасно мъчно. Сега мога да кажа, че връзката с НЗОК и съответната комисия за лекуване на деца е на равнището от времето на фонда.
Докато сме на тематика лекуване, през 1997 година е първата костно-мозъчна трансплантация у нас. В едно изявление споменахте, че към този момент не се приказва за костно-мозъчна трансплантация, а за трансплантация на хемопоетични стволови кафези. Как се разви този способ на лекуване?
Нещата се развиват все по-добре, от ден на ден се овладява тази технология. Наистина към този момент не се приказва за костно-мозъчна трансплантация, макар че и това не е неточност. Сега терминът е трансплантация на хемопоетични стволови кафези. Този комплициран термин е определен, тъй като става дума за избран вид стволови кафези, които се трансплантират и тези стволови кафези са хемопоетични – в превод – произвеждащи кръв. Това е единственият типов медицински способ за трансплантация на кафези. Всички други, които се създават, не са одобрени медицински способи, по тази причина има известно недоумение.
Първата костно-мозъчна трансплантация в света е направена през 1957 година След това близо 15, да не кажа 20, години нещата са били много неубедителни. Едва в края на 70 години това става безусловно открит способ. В регистъра на Европейската асоциацията по костно-мозъчна трансплантация, на която и ние сме членове, към този момент постоянно се регистрират по 30-35 000 трансплантации годишно.
При нас каква е наклонността?
Подобна на другите трансплантации – с постепенно възходящи индикатори. За този занимателен ход има голям брой аргументи, само че изключително подвластни сме от кадровото застраховане, не толкоз с лекари, колкото със сестри. Това е тип активност, която изисква доста характерна грижа.
Говорим за трансплантация, само че в последна сметка не става ли дума за преливане?
Това към този момент е като фолклор. През 1997 година, когато направихме първата трансплантация, всички чакаха някаква героична интервенция на лекарите. По това време към този момент се трансплантираше сърце, бъбрек и се знаеше, че има хирург, който прави решителните дейности. При нас наподобява, че сякаш нищо не вършим. Нямаме доста ефектни дейности.
И когато Ваши сътрудници пристигнаха да снимат, питаха кой прави трансплантацията. Ами няма един човек! Това е ужасно екипна активност. Всеки си е приключил добре работата и даже финалното деяние, трансплантацията, е една елементарна на пръв взор операция - едно нормално кръвопреливане. Но продуктът, който се влива, има извънредно характерни качества и е резултат на високоспециализирани действия.
За да се стигне до тази трансплантация пациентът се приготвя с лекуване, което, фигуративно казано, унищожава имунната му система. Атакуван е с облъчване или с доста високи дози медикаменти с цел да се „ отвори място “ за преливаните кафези, тъй като те „ търсят “ това място да просъществуват и да стартират размножаване. Взимат се и ограничения, с цел да няма реакция против клетките на донора.
Какво се случва в действителност - те унищожават раковите кафези или създават нови здрави кафези?
Много прекрасен въпрос задавате. Това е част от еволюцията на самия способ. Първоначално се смяташе, че с трансплантирането на стволови кафези „ сменяме неприятната кръв с добра “. Горе-долу това бе концепцията. Но с развиването на метода, който е по-скоро практическа имунология, нещата се трансформираха. Преливането на непознат клетъчен материал, оптимално съчетаем с пациента, извършва значимата задача да даде нови здрави кафези, които да възстановят кръвните му детайли.
Но с преливането минават и имунни кафези на донора. Тези имунни кафези влизат в организма, „ откриват зложелател “ и стартират да нападат. Но в действителност, с помощта на този биологичен спор се доунищожава остатъчната болестна популация кафези. Тоест спомагателният резултат от трансплантацията е в допълнение заличаване на болестните кафези.
Както разбирам, професоре, самата трансплантация е „ най-бледият “ миг в целия развой. Колко време лишава това лекуване?
Не малко. Ние отчитаме така наречен прелиминарен интервал, предварителен режим на подготовка на пациента, и броим като при старт на ракета - минус 7 дни, минус 6 дни и така нататък и изпълняваме съответна стратегия. В ден 0 е преливането и би трябвало да има „ фанфари “, само че в действителност в ден 0 съвсем нищо друго не се случва. След него стартира броенето със знак плюс. И в случай че в този интервал пристигна някой не доста наясно с работата ни и види индикаторите на пациента, ще се шокира – откриваме нула левкоцити, извънредно невисок хемоглобин, извънредно ниски тромбоцити.
Това е въздействието на нашия опит да разчистим “терена “ за новите кафези. В идващите дни вършим заменяне с кръвни артикули при специфични условия, влияем с медикаменти и чакаме тези нови кафези да си намерят място, да се почувстват удобно да стартират да живеят естествен живот, да се разделят и развъждат. Сега ще ме попитате на кой ден става това.
Да, това щях да Ви попитам.
Най-често след 2 до 3 седмици виждаме повишение на стойностите, тогава се регистрира действителният резултат от преливането. Междувременно вършим специфични проучвания, имунолозите доста ни оказват помощ, с които да установим дали тези кафези, които се появяват, са от донора или са на трансплантирания пациент. Защото, в случай че са негови, значи донорските кафези са отхвърлени. Донякъде нещата наподобяват на органната трансплантация в тази част, само че има малко по-различна имунологична база.
Преди време, на един семинар, казахте, че Националният антираков проект и Националният раков указател са извънредно значими за работата Ви. Защо? С какво ще подобрят лекуването на тези пациенти?
Европейският антираков проект е изключително значим, с цел да можем на негова база да изградим наш народен и да употребяваме опциите за организация, структуриране и финансиране. Един от главните детайли за нас е обезпечаването на добре работещ народен раков указател. По него ние се ориентираме по какъв начин се движат нещата. И сега има работещ указател, само че той е с неразбираема административна форма и принадлежност. Това би трябвало да бъде изчистено. Потокът на информацията към нас и назад би трябвало да бъде непрестанен. Това е едно от най-важните условия за добра организация и грижа за онкоболните.
Вие, онкохематолозите, сте доста внимателни. Докато другите приказват за изцеление, при вас има „ преживяемост “.
Имаме даже разнообразни типове преживяемост: дълготрайна преживяемост, свободна от събития преживяемост, свободна от градация преживяемост и т. н.
Големият проблем с нашите болести е, че никой не може да бъде безусловно сигурен, че от ден еди-кой си нататък индивидът е здрав. Просто тъй като самите болести се дължат на неточности в кодирането на функционалностите на клетката. В множеството случаи лекуването е ориентирано към заличаване на появилите се ракови кафези и следваща поддържаща терапия. Така удължаваме резултата от лекуването и сътворяваме подобаващи условия организмът самичък да възвърне личните си регулаторни механизми за години напред.
Практиката демонстрира, че след време е допустимо болестта да се появи още веднъж, а от време на време и под формата на друга онкологична диагноза. Механизмите са разнообразни, само че в редица случаи се дължи на самостоятелен, излъчен в генерации генетичен декор. Затова се срещат и цели семейства с доста висока периодичност на онкозаболявания.
Подхождаме общоприетоо към всички и постоянно се колебаем да кажем „ здрав си “; първо, тъй като може да излъжем човек, което е доста жестоко; второ, тъй като нямаме това право, защото не сме богове. Човек би трябвало да има схващане за случилото се, само че по опция да се отърве от обременяващата мисъл за съдба.
Как се лекуват толкоз дребни и толкоз заболели пациенти, професоре?
Абсолютно значимо е да го има доверието, то е част от лекуването, в случай че сме екип единомишленици доста по-лесно се работи. Не е задоволително единствено ние да си знаем нещата. Семействата би трябвало да са наясно какво вършим и да ни спомагат. Така те осъзнато извършват лечебния проект, на нас ни е по-лесно да сътворяваме условия за оптимален резултат. Тази колаборация е извънредно значима, само че връзката сред нас и пациентите също, макар че нашите пациенти са доста дребни. Ако детето не те хареса и не те възприема, това е неприятно, нищо че майка му е доста отдадена. Трябва да спечелим детето.
Ние контактуваме доста тясно със фамилиите. След лекуването доста от тях желаят да ни не помнят, това е натурален инстикт на самозапазване. Има родители, които в никакъв случай не споделят на детето си, че е имало онкохематологично заболяване, с вярата, че е било прекомерно малко, с цел да помни. Но нашите деца-пациенти са доста мъдри. Рано узряват поради това, което им се случва.
Не е ли доста мрачна Вашата компетентност, проф. Константинов?
Не е мрачна, тъй като реализираме резултати. Поставената диагноза за децата и родителите им е пъкъл или нещо по-лошо. В първия миг даже не ни схващат, до момента в който ни слушат, не могат да проучват чутото. Налага се доста пъти да повтаряме какво ще се случи, какво следва, до момента в който проумеят. И след този пъкъл, когато успеем да помогнем, идва слънцето. Това е нашият претекст да работим.
Проф. доктор Добрин Константинов, дм, е шеф на Клиника по детска клинична хематология и онкология в УМБАЛ „ Царица Йоанна-ИСУЛ “, София. Специалист по детски заболявания, клинична хематология и детска хематология и онкология.
Завършил е ВМИ – София през 1983 година Професионалната си и преподавателска кариера стартира в Научния институт по педиатрия (НИП), МА-София, като помощник в Клиниката по детска онкохематология, поредно преобразувана в Национален център по детска онкохематология и в СБАЛ по детски онкохематологична болести, чийто шеф е бил до вливането в УМБАЛ „ Ц. Йоанна-ИСУЛ “ през 2015 година
Има просветителна и научна степен - Доктор по медицина, след отбрана на дисертационен труд на тематика „ Цитогенетични и молекулярноцитогенетични характерности на острата левкемия при деца “.
Специализирал е по стратегиите за признание на специалности в България и е минал подготовка по детската хематология, онкохематология и трансплантация на хемопоетични стволови кафези в Австрия, Съединени американски щати и Англия.
Председател е на Сдружение “Българско здравно сдружение по детска хематология и онкология “. Участва в управленията и е член на редица национални и интернационалните научни организации, както е и специалист към Министерство на здравеопазването, НЗОК и интернационалните комисии. От 2007 до 2013 год. е бил представител на България в Педиатричната група на Европейската лекарствена организация (EMA). От 2021 година е основен редактор на списание „ Педиатрия “.
Има над 100 изявления в национални и интернационалните научни издания, както и участия в наши и непознати научни прояви.
Проф. Константинов, казахте преди врeме, че към 200 деца годишно се диагностицират с онкохематологично заболяване. Тази наклонност резервира ли се?
Нямаме наблюдаване да има смяна в последните десетилетия. Това са постоянни числа, с доста леко наддаване в международен проект. Но това не е тревожна наклонност, по-скоро е резултат от по-бързата диагностика.
Появяват ли се нови типове рак на кръвта при децата. Става ли по-модерна тази болест или както казвате по-скоро се усилват диагностичните благоприятни условия?
Въпрос на диагностика е. Може би ще прозвучи любопитно, само че аз започнах тази активност при започване на 80-те години. Тогава ползвахме доста опростени и за времето си доста положителни класификации на болесттите. Както да вземем за пример при най-честото при децата злокачествено заболяване - острата лимфобластна левкемия. Сегашната подредба на същото заболяване има две основни проверки от СЗО. Вече се влиза в извънредно подробна характерност на заболяването. Това, несъмнено, е направено за да сме доста прецизни. Отваря се опция за персонализирана терапия. Намират се цели, които се нападат с модерните подходи - имунотерапия, клетъчна терапия и така нататък
Другото огромно преимущество на модерната диагностика е, че тя употребява цитогенетика, молекулярна генетика, имунофенотипизация и други Освен че слагаме прецизна диагноза, можем да наблюдаваме резултата от лекуването, до момента в който го организираме. Когато имаме „ визитната картичка “ на болестта от диагностичното начало, можем да наблюдаваме динамичността на всички характерности във времето. Това ни осведоми какъв брой дейно е нашето лекуване.
Като че ли доста бързо се развива този клон на медицината?
Ние се блазним от мисълта, че нашата специалност доста се е развила. Всъщност тя, като множеството медицински специалности, е малко консервативна, само че поддържащите ни цитогенетика, молекулярна генетика, имунология, със съответните средства на имунната диагностика и други се развиват и се внедряват в практиката бурно.
Вероятно по тази причина казвате, че лекуването на един пациент с онкохематологично заболяване се реализира от мултидисциплинарен екип?
Това към този момент е другата страна на въпроса. Сега разбираме доста по-добре биологичната същина на болестта и в този смисъл не можем да твърдим, че единствено кръвта е болна. Страда целият организъм. Има доста тънки моменти в лекуването на онкохематологичното заболяване и по тази причина мултидисциплинарният метод е доста по-ефективен. Да сме в доста добра колаборация с други експерти е безусловно изискване.
Говорите за персонализирана терапия, само че кое е по-сложно – вярно да бъде сложена диагнозата или да бъде лекуван пациентът?
В последните години се отваря „ врата “ към персонализираната медицина. Толкова напред са нещата в диагностиката, подобен голям размер информация ни се подава, че не съумяваме да я проучваме, появява се потребността от изкуствен интелект. Това е гражданска война. Тепърва ще забележим по какъв начин ще бъде осъществена. Вече има болести и в нашата област, при които има доста явен механизъм за стопиране на даден биологичен развой. Това е и основата на бъдеща таргетна терапия.
Много по-лесно би било, в случай че всичко е под общ знаменател - имаме общата цел, нападаме я и излекуваме всички. Но действителността, за жалост, не е тъкмо такава. Ясно е, че даже при идентични условия и идентични находки обещано лекуване на един работи доста добре, на различен не толкоз или изобщо не работи. По-сложно е, в сравнение с ни се желае, само че оттук насетне ще се работи в тази посока.
Казвате, че у нас се прави конкурентна медицина във Вашата сфера, за какво е по този начин?
Защото ние сме част от една европейска мрежа и сме съвсем равностойни на останалите. В непрекъсната връзка сме с сътрудниците ни от чужбина, участваме в общи планове. Бидейки от много години част от една обща мрежа, ние употребяваме откритите, консенсусните протоколи за лекуване. Има общоприет вид лекуване, признати на интернационално равнище протоколи, и те са годни за над 90% от пациентите.
Има, несъмнено, характерни случаи, само че даже в международен проект се прави опит такива пациенти да се концентрират в избрани интернационалните центрове. Така могат да се учат и да получават оптималната лечебна помощ. Близо 80-90% от всички болести в детската възраст можем и да ги диагностицираме и да ги лекуваме със общоприетото лекуване. Започвайки с него, следвайки всички признати интернационалните протоколи, ние не се разграничаваме по никакъв метод от сътрудниците в чужбина.
Тоест това, което една клиника в чужбина може да предложи като лекуване на дете с това заболяване, можете да го осъществите и вие?
Никой не може да предвижда авансово какъв ще е резултатът от лекуването. Ако има проблем, който демонстрира самостоятелен темперамент на болестта, не дава отговор на упованията, имаме интервал, в който вършим контроли. Ако контролите не покриват упованията, тогава се преценя, че би трябвало да се мине на индивидуализиран вид лекуване, това също се позволява. Тогава се вкарват по-рядко употребявани медикаменти, по-трудно достижими и преценяме можем ли да се оправим или не.
Но обърнете внимание - става дума за медицински показания, не просто за предпочитание за лекуване в чужбина. Говоря за оценка от наша страна дали можем да продължим в тази посока и да получим оптималния резултат, или по-скоро е добре да се свържем с по-специализиран център. Тогава можем да подкрепим едно изпращане в чужбина. Степенуваме нещата. Всички деца, които са диагностицирани, оптимално бързо стартират лекуване. Проследяваме резултатите и в случай че има проблем, преценяме дали можем да реализираме триумф на наша почва или да насочим детето към други центрове.
Като стана дума за други центрове, липсва ли ви фондът за лекуване на деца, въпреки всичко той финансираше и лечения, които се реализират в български лечебни заведения?
Преминахме през един стадий, в който фондът несъмнено ни липсваше, просто тъй като със закриването му се получи вакуум, а нашата активност не стопира, пациентите не могат да чакат. Затова се получи много комплициран преход, в който ни беше ужасно мъчно. Сега мога да кажа, че връзката с НЗОК и съответната комисия за лекуване на деца е на равнището от времето на фонда.
Докато сме на тематика лекуване, през 1997 година е първата костно-мозъчна трансплантация у нас. В едно изявление споменахте, че към този момент не се приказва за костно-мозъчна трансплантация, а за трансплантация на хемопоетични стволови кафези. Как се разви този способ на лекуване?
Нещата се развиват все по-добре, от ден на ден се овладява тази технология. Наистина към този момент не се приказва за костно-мозъчна трансплантация, макар че и това не е неточност. Сега терминът е трансплантация на хемопоетични стволови кафези. Този комплициран термин е определен, тъй като става дума за избран вид стволови кафези, които се трансплантират и тези стволови кафези са хемопоетични – в превод – произвеждащи кръв. Това е единственият типов медицински способ за трансплантация на кафези. Всички други, които се създават, не са одобрени медицински способи, по тази причина има известно недоумение.
Първата костно-мозъчна трансплантация в света е направена през 1957 година След това близо 15, да не кажа 20, години нещата са били много неубедителни. Едва в края на 70 години това става безусловно открит способ. В регистъра на Европейската асоциацията по костно-мозъчна трансплантация, на която и ние сме членове, към този момент постоянно се регистрират по 30-35 000 трансплантации годишно.
При нас каква е наклонността?
Подобна на другите трансплантации – с постепенно възходящи индикатори. За този занимателен ход има голям брой аргументи, само че изключително подвластни сме от кадровото застраховане, не толкоз с лекари, колкото със сестри. Това е тип активност, която изисква доста характерна грижа.
Говорим за трансплантация, само че в последна сметка не става ли дума за преливане?
Това към този момент е като фолклор. През 1997 година, когато направихме първата трансплантация, всички чакаха някаква героична интервенция на лекарите. По това време към този момент се трансплантираше сърце, бъбрек и се знаеше, че има хирург, който прави решителните дейности. При нас наподобява, че сякаш нищо не вършим. Нямаме доста ефектни дейности.
И когато Ваши сътрудници пристигнаха да снимат, питаха кой прави трансплантацията. Ами няма един човек! Това е ужасно екипна активност. Всеки си е приключил добре работата и даже финалното деяние, трансплантацията, е една елементарна на пръв взор операция - едно нормално кръвопреливане. Но продуктът, който се влива, има извънредно характерни качества и е резултат на високоспециализирани действия.
За да се стигне до тази трансплантация пациентът се приготвя с лекуване, което, фигуративно казано, унищожава имунната му система. Атакуван е с облъчване или с доста високи дози медикаменти с цел да се „ отвори място “ за преливаните кафези, тъй като те „ търсят “ това място да просъществуват и да стартират размножаване. Взимат се и ограничения, с цел да няма реакция против клетките на донора.
Какво се случва в действителност - те унищожават раковите кафези или създават нови здрави кафези?
Много прекрасен въпрос задавате. Това е част от еволюцията на самия способ. Първоначално се смяташе, че с трансплантирането на стволови кафези „ сменяме неприятната кръв с добра “. Горе-долу това бе концепцията. Но с развиването на метода, който е по-скоро практическа имунология, нещата се трансформираха. Преливането на непознат клетъчен материал, оптимално съчетаем с пациента, извършва значимата задача да даде нови здрави кафези, които да възстановят кръвните му детайли.
Но с преливането минават и имунни кафези на донора. Тези имунни кафези влизат в организма, „ откриват зложелател “ и стартират да нападат. Но в действителност, с помощта на този биологичен спор се доунищожава остатъчната болестна популация кафези. Тоест спомагателният резултат от трансплантацията е в допълнение заличаване на болестните кафези.
Както разбирам, професоре, самата трансплантация е „ най-бледият “ миг в целия развой. Колко време лишава това лекуване?
Не малко. Ние отчитаме така наречен прелиминарен интервал, предварителен режим на подготовка на пациента, и броим като при старт на ракета - минус 7 дни, минус 6 дни и така нататък и изпълняваме съответна стратегия. В ден 0 е преливането и би трябвало да има „ фанфари “, само че в действителност в ден 0 съвсем нищо друго не се случва. След него стартира броенето със знак плюс. И в случай че в този интервал пристигна някой не доста наясно с работата ни и види индикаторите на пациента, ще се шокира – откриваме нула левкоцити, извънредно невисок хемоглобин, извънредно ниски тромбоцити.
Това е въздействието на нашия опит да разчистим “терена “ за новите кафези. В идващите дни вършим заменяне с кръвни артикули при специфични условия, влияем с медикаменти и чакаме тези нови кафези да си намерят място, да се почувстват удобно да стартират да живеят естествен живот, да се разделят и развъждат. Сега ще ме попитате на кой ден става това.
Да, това щях да Ви попитам.
Най-често след 2 до 3 седмици виждаме повишение на стойностите, тогава се регистрира действителният резултат от преливането. Междувременно вършим специфични проучвания, имунолозите доста ни оказват помощ, с които да установим дали тези кафези, които се появяват, са от донора или са на трансплантирания пациент. Защото, в случай че са негови, значи донорските кафези са отхвърлени. Донякъде нещата наподобяват на органната трансплантация в тази част, само че има малко по-различна имунологична база.
Преди време, на един семинар, казахте, че Националният антираков проект и Националният раков указател са извънредно значими за работата Ви. Защо? С какво ще подобрят лекуването на тези пациенти?
Европейският антираков проект е изключително значим, с цел да можем на негова база да изградим наш народен и да употребяваме опциите за организация, структуриране и финансиране. Един от главните детайли за нас е обезпечаването на добре работещ народен раков указател. По него ние се ориентираме по какъв начин се движат нещата. И сега има работещ указател, само че той е с неразбираема административна форма и принадлежност. Това би трябвало да бъде изчистено. Потокът на информацията към нас и назад би трябвало да бъде непрестанен. Това е едно от най-важните условия за добра организация и грижа за онкоболните.
Вие, онкохематолозите, сте доста внимателни. Докато другите приказват за изцеление, при вас има „ преживяемост “.
Имаме даже разнообразни типове преживяемост: дълготрайна преживяемост, свободна от събития преживяемост, свободна от градация преживяемост и т. н.
Големият проблем с нашите болести е, че никой не може да бъде безусловно сигурен, че от ден еди-кой си нататък индивидът е здрав. Просто тъй като самите болести се дължат на неточности в кодирането на функционалностите на клетката. В множеството случаи лекуването е ориентирано към заличаване на появилите се ракови кафези и следваща поддържаща терапия. Така удължаваме резултата от лекуването и сътворяваме подобаващи условия организмът самичък да възвърне личните си регулаторни механизми за години напред.
Практиката демонстрира, че след време е допустимо болестта да се появи още веднъж, а от време на време и под формата на друга онкологична диагноза. Механизмите са разнообразни, само че в редица случаи се дължи на самостоятелен, излъчен в генерации генетичен декор. Затова се срещат и цели семейства с доста висока периодичност на онкозаболявания.
Подхождаме общоприетоо към всички и постоянно се колебаем да кажем „ здрав си “; първо, тъй като може да излъжем човек, което е доста жестоко; второ, тъй като нямаме това право, защото не сме богове. Човек би трябвало да има схващане за случилото се, само че по опция да се отърве от обременяващата мисъл за съдба.
Как се лекуват толкоз дребни и толкоз заболели пациенти, професоре?
Абсолютно значимо е да го има доверието, то е част от лекуването, в случай че сме екип единомишленици доста по-лесно се работи. Не е задоволително единствено ние да си знаем нещата. Семействата би трябвало да са наясно какво вършим и да ни спомагат. Така те осъзнато извършват лечебния проект, на нас ни е по-лесно да сътворяваме условия за оптимален резултат. Тази колаборация е извънредно значима, само че връзката сред нас и пациентите също, макар че нашите пациенти са доста дребни. Ако детето не те хареса и не те възприема, това е неприятно, нищо че майка му е доста отдадена. Трябва да спечелим детето.
Ние контактуваме доста тясно със фамилиите. След лекуването доста от тях желаят да ни не помнят, това е натурален инстикт на самозапазване. Има родители, които в никакъв случай не споделят на детето си, че е имало онкохематологично заболяване, с вярата, че е било прекомерно малко, с цел да помни. Но нашите деца-пациенти са доста мъдри. Рано узряват поради това, което им се случва.
Не е ли доста мрачна Вашата компетентност, проф. Константинов?
Не е мрачна, тъй като реализираме резултати. Поставената диагноза за децата и родителите им е пъкъл или нещо по-лошо. В първия миг даже не ни схващат, до момента в който ни слушат, не могат да проучват чутото. Налага се доста пъти да повтаряме какво ще се случи, какво следва, до момента в който проумеят. И след този пъкъл, когато успеем да помогнем, идва слънцето. Това е нашият претекст да работим.
Проф. доктор Добрин Константинов, дм, е шеф на Клиника по детска клинична хематология и онкология в УМБАЛ „ Царица Йоанна-ИСУЛ “, София. Специалист по детски заболявания, клинична хематология и детска хематология и онкология.
Завършил е ВМИ – София през 1983 година Професионалната си и преподавателска кариера стартира в Научния институт по педиатрия (НИП), МА-София, като помощник в Клиниката по детска онкохематология, поредно преобразувана в Национален център по детска онкохематология и в СБАЛ по детски онкохематологична болести, чийто шеф е бил до вливането в УМБАЛ „ Ц. Йоанна-ИСУЛ “ през 2015 година
Има просветителна и научна степен - Доктор по медицина, след отбрана на дисертационен труд на тематика „ Цитогенетични и молекулярноцитогенетични характерности на острата левкемия при деца “.
Специализирал е по стратегиите за признание на специалности в България и е минал подготовка по детската хематология, онкохематология и трансплантация на хемопоетични стволови кафези в Австрия, Съединени американски щати и Англия.
Председател е на Сдружение “Българско здравно сдружение по детска хематология и онкология “. Участва в управленията и е член на редица национални и интернационалните научни организации, както е и специалист към Министерство на здравеопазването, НЗОК и интернационалните комисии. От 2007 до 2013 год. е бил представител на България в Педиатричната група на Европейската лекарствена организация (EMA). От 2021 година е основен редактор на списание „ Педиатрия “.
Има над 100 изявления в национални и интернационалните научни издания, както и участия в наши и непознати научни прояви.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ