Детелин Далаклиев: По бокса се запалих от Даниел Петров
Детелин Далаклиев, последният ни международен първенец по бокс, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . Преди 10 години той победи на шампионата в Милано с шест извоювани срещи, след което заслужи наградата „ Спортист на годината “ за 2009 година Сред най-ценните му оценки са трите златни медала от шампионата на Европейския съюз. Носител е на Купа „ Странджа “, най-стария боксов аматьорски шампионат в света. Участник е на две олимпиади, а огромната му болежка е, че не съумя да стъпи на почетната стълбичка на най-големия състезателен конгрес. След като взе тапия за треньор, продължи образованието си в направлението „ Спортен мениджмънт “. Последният му план е обвързван с основаването на негов клуб в родния Плевен.
- Дидо, здравей! Какво прави сега последният международен първенец по бокс на България?
- Аз съм един естествен човек, както всеки различен. Излязох от бокса в последните три години, тъй като претърпях травма, а и настрана към този момент усещах, че не бях на огромно равнище и не желаех да попадам в сфера, в която не се усещам конкурентен. Какво върша? Гледам си децата. Изучих се, приключих „ Спортен мениджмънт “ и сега се боря да си направя моя школа в Плевен.
- Само там ли смяташ да прилагаш спортния мениджмънт? Мениджмънт има, само че спорт има ли?
- За мен спорт в България има и постоянно ще има. Има много деца, които желаят да упражняват. Спортът постоянно ще е в човечеството, само че би трябвало да се откри границата сред бизнеса и спорта. Мисля, че това най-вече пречи сега в България.
@@@
- Твоята компетентност е тъкмо за това.
- Да, тя е тъкмо за това, само че тук приказваме за разлика сред спорт и професионален спорт. Много хора не са осведомени, че професионалният спорт е напълно друг от спорта като цяло на аматьорско и държавно равнище.
- Ти бе измежду лицата на 42-ата Гала по бойни спортове, която се провежда по традиция от „ Max Fight “ – кое те накара да приемеш предлагането им?
- Искам да благодаря на “Max Fight”, че ме потърсиха и са видели в моето лице човек, който обича спорта, желае да се занимава с него и да се развива. Дори съм поласкан, тъй като има хора, които по някакъв метод схващат и виждат кои са същински първенци и кой желае да развива спорта. В момента нямам кой знае каква работа и одобрих. За мен беше благополучие.
- Накъде върви българският бокс? Има ли гении, които да върнат славата на един от най-успешните български спортове?
- Винаги ще имаме боксьори. В бокса има доста надарени деца, както в националния тим, по този начин и по клубовете. В момента може да има някаква рецесия, само че въпреки всичко във федерацията по бокс се работи много крепко, носят се медали, имаме европейски първенци при юноши и при мъже. Въпрос на време е. Много е мъчно, всички европейски тимове към този момент напредват с доста огромно движение. Но мисля, че отново ще пристигна времето, в което ще имаме олимпийски и международни първенци. Всички работим за това и желаеме боксът като традиция да е номер 1.
- Да, само че след теб към този момент 10 години нямаме международна купа.
- Да, аз съм последният от 25 години. Преди мен нямаше 15 години. Сега си изяснявам какъв брой е мъчно да станеш международен първенец. Това е огромно нещо. Трябва да си допрян от Господ. Но сме оптимисти, че ще имаме нови международни първенци.
- Не малко от нашите огромни спортисти са започвали с футбол. Мисля, че и твоята история е такава…
- Футболът ми е обичаният спорт. И до ден-днешен непрекъснато виждам футбол. Искам живот и здраве синът ми да стане футболист. Тренирах, обичах футбола, играех футбол, даже и в този момент играя всяка седмица по два пъти, само че просто по този начин ме завъртя животът. Още не мога да си обясня по какъв начин станах боксьор. Отидох до боксовата зала напълно инцидентно и започнах да си упражнявам не с цел да стана играч, а просто ей по този начин. Бях много слабоват и желаех малко да потренирам за здраве. Но ме накараха да отида на съревнование, въпреки че не желаех. Хората са видели нещо в мен и по този начин се получи, че станах боксьор.
- А имаше ли кумир в бокса? Искаше ли на някого да приличаш?
- По спорта ме е запалил татко ми. Той гледа спорт по малкия екран непрекъснато. А по бокса се възпламених от Даниел Петров, когато стана олимпийски първенец в Атланта. Когато излезеше българин на кръга, си споделях, че ще бие. Бяха огромно потомство боксьори. Човек може единствено да желае да наподобява на тях!
- Спомняш ли си къде завоюва първия си орден?
- Първият си орден от огромно съревнование го завоювах през 2001 година в Сараево на европейско състезание. Няма да не помни, че тогава бях взет в националния тим като новобранец, само че единствено аз взех орден на това състезание.
- А за какво новобранец?
- Знаете, че в бокса са категории, а тогава имаше други момчета. Още растях и трябваше да играя на 48 кг, обаче като дете не можех да смъквам килограми. На 51 кг имаше различен титуляр. Накрая непосредствено се качих на 54 кг, с цел да вземам участие. Взеха ме на лагер в по-горната категория, упражнявах доста крепко. Няма да не помни първото ми вървене на Белмекен. Не можех да дремя, а единствено чаках да стане 7 часа сутринта и да почна да упражнявам. Да заслужиш спортния екип на България, а не да си го купиш от магазина, беше нещо огромно.
- Без подозрение международната ти купа през 2009 година е върхът в твоята кариера. Тогава ти беше капитан на националния тим. Спомняш ли си най-тежката среща в Милано?
- Бях капитан на националния тим много години. Но нямам нито една лесна среща. Може в профил да е изглеждало, че е било елементарно. Не единствено на международното състезание, а всяка една среща съм я играл с огромен хъс и предпочитание за победа. На международното нямах елементарен мач и съм единственият български боксьор международен първенец с шест срещи от 55 индивида. И единственият българин победил Узбекистан, Куба и Русия. При най-тежкия чоп в най-тежкия миг за мен, тъй като имах дискова херния, поради която 10 дни преди международното не можех да упражнявам, а лежах и бях на инжекции! Но просто отидох там, колелото потегли и го направих. И на финала имаше драма – водех си и всичко беше обикновено, само че 20-30 секунди преди края стана еднакъв резултатът. Играх с кубинец, който е вицеолимпийски и международен първенец, само че го бих. На самото съревнование усетих, че това е моят миг.
@@@
- В същата година си разгласен и за Спортист номер 1 на България, като изпревари Йордан Йовчев и Станка Златева. Вярваше ли, че ще получиш признанието на българските публицисти?
- Един път съм взел участие в Спортист на годината и станах първи. Винаги ми е било фантазия. Това е едно от най-големите самопризнания, тъй като в България би трябвало да се пребориш с доста положителни спортисти. За мен това беше като втора международна купа. Но не съм и помислял, че след 15 години очакване за международна купа, може публицистите да ме подценен. Мислех си, че ще стана Спортист на годината и се случи. Смятам, че го заслужавах.
- От шампионатите на Стария континент в Ливърпул и Пловдив имаш сребърни медали, а от този в Пула – бронз. На кое от тези три надпревари пропусна шанса да стъпиш на най-високото ходило?
- За Пула не желая да приказвам, тъй като тогава бях дребен и имам възприятието, че се задоволих с медала. Оттогава си споделих, че не желая да се удовлетворявам с нищо, а желая да съм на върха. Толкова години съм се мъчил за това нещо. В Ливърпул ми дадоха 5:5 с моята „ черна котка “ Люк Кембъл, който го направиха по този начин и олимпийски първенец, и вицесветовен, и европейски. Беше останал един англичанин от всички, а европейското състезание беше в Англия. На финала дадоха резултат 5:5, само че той беше с повече удари. Тогава ми беше доста тежко, само че не толкоз, колкото ми бе на олимпиадата в Лондон, тъй като там го победих, само че хората знаят по какъв начин да го създадат победител и го направиха. Тогава бях най-съкрушен. До ден-днешен ми е фантазия да имам орден от олимпиада, само че не можах.
- Кога си се чувствал най-ощетен от съдиите?
- Точно тогава. Но доста пъти съм бил ощетяван. А когато израснах, започнах да го одобрявам като част от играта.
- Кога за последно се качи на кръга като играч и елементарно ли взе решението да се откажеш от обичания си спорт?
- Не помня тъкмо по кое време, само че беше преди две години и половина. Не взех елементарно решението. Даже бях контузен и играх по този начин година и половина без да споделям на никой какво ми е положението. Сигурно сгреших, само че когато към този момент не можеш, би трябвало да вземеш това решение. И в този момент някой, който е излязъл от бокса, ми споделя: „ Ей, в този момент ще се завърна. “ А аз му давам отговор: „ Недей да правиш тази неточност, тъй като няма по какъв начин. Ти си мислиш, че можеш нещо, само че де факто… “ Никога не съм си мислил, че съм заряд или несъвършен боксьор. Винаги съм желал да бъда освен това от другите. Видях, че към този момент не съм конкурентен и по този начин взех решението. 12 години поддържах 54 кг, след това смениха категориите на 56 кг. Още оттова започнах леко да буксувам. Сигурно ми дотежа и това, че като международен първенец всичко беше върху мен. Вече не можех да смъквам килограми и качих до 60 кг, а там не ми беше мястото. Такива са нещата.
- Как се роди концепцията за книгата ти „ Никога не се предавай “?
- Не беше моя концепция. Едно момче от Плевен, което написа книги и написа в един уебсайт вести, ме потърси. Каза ми: „ Моля те, дай да създадем една книга. Това ще бъде забавно на хората. “ Първо не желаех от поверие, че като напиша книга, ще стане нещо и ще ми спре спортната кариера. Обаче в последна сметка се навих. Започнахме да се виждаме, когато бях на лагери, му пишех. Дори малко избърза, само че доста хора са удовлетворени. Сега като се сетя има още доста работи, които да се кажат. Да се направи книгата и по-добре, отново единствено с персонални средства. Много хора си мислеха, че ще изкараме някакви пари, а с всяка една продадена книга де факто дадохме средства на едни деца с заболявания. В книгата няма нито една небивалица.
- Твърди се, че си бил на крачка да емигрираш в Съединени американски щати, по този начин ли е?
- Бях там близо година, играех за един тим. Това беше, когато станах международен първенец. Да, бях на крачка, тъй като не ми бяха споделили да направя тази крачка – да стана експерт, когато към този момент съм международен първенец. При мен пристигна един от положителните мениджъри, който искаше да играя професионален бокс, да пребивавам в Лос Анджелис, само че по този начин ми е било писано. Имах някаква болна тематика за олимпиадата. Исках да изчакам до 2012 година, да дам всичко от себе си. Започнах да упражнявам доста повече от преди да стана международен първенец, само че нещо се случи и не можах да го направя.
- Какво е мнението ти за тежката категория в този момент – Антъни Джошуа, Тайсън Фюри, Кубрат Пулев?
- В момента има някакво положително равнище. Особено Джошуа, всеки един англичанин е цялостен експерт във всяко едно отношение. Те гледат нещата толкоз детайлно, че просто не мога да допускам. Хората са много напред, да не приказваме и за американците. А Фюри е доста надарен боксьор. Според мен е сложен, тъй като е бърз и играе същински бокс. Кобрата е на огромно равнище и израсна. Последната среща му беше тежка, само че го бях планувал, тъй като съм ходил в Америка и знам какво е, когато си нов там – всичко е друго. Свикнал си цялостен живот да тренираш в 16 часа, а там е през нощта. Трябва ти много време да се настроиш. Там е доста по-трудно. С всеки един боксьор във всяка една зала ще ти е мъчно.
- На какво искаш да научиш децата в твоята школа?
- Искам да ги науча първо да бъдат хора. Като влязат някъде, да кажат: „ Добър ден! “. Да махнат това, което споделя българинът – бий, с цел да те почитат. Не ми е приоритет, тъй като когато влезеш някъде и кажеш: „ Здравейте! Как сте? “ и се държиш обикновено, хората не те взимат на съществено. А когато влезеш и ги нахулиш, даже може да те почерпят. Дали ще станат спортисти или не, това не може да се каже, само че да имат някаква цел в живота. Да желаят да подражават на естествените хора, да знаят по два езика, тъй като няма огромен първенец, който не е човек.
- Имаш ли обичано място за отмора?
- Да, у дома.
- А остава ли ти време?
- Да, в последните години много си седнал съм у дома. Дори почнах да се изтощавам, тъй като съм привикнал непрекъснато да съм някъде. Жена ми ми се сърди и споделя: „ Какво да направя, че непрекъснато си бил на път и в този момент не ти се мърда на никое място? “ Не обичам да потегли, да карам постепенно, да спра, да се огледам, да изпия едно кафе… Не съм от този вид хора.
- Дидо, благодарим ти! Сега ще чакаме да излизат гении от твоята школа, с които да вършим изявленията!
- Има значително време. Тепърва стартирам да я поправям. Искам да благодаря на кмета, че най-сетне се снабдих с едно място, което е малко, само че ще стане за тренировки.
- Дидо, здравей! Какво прави сега последният международен първенец по бокс на България?
- Аз съм един естествен човек, както всеки различен. Излязох от бокса в последните три години, тъй като претърпях травма, а и настрана към този момент усещах, че не бях на огромно равнище и не желаех да попадам в сфера, в която не се усещам конкурентен. Какво върша? Гледам си децата. Изучих се, приключих „ Спортен мениджмънт “ и сега се боря да си направя моя школа в Плевен.
- Само там ли смяташ да прилагаш спортния мениджмънт? Мениджмънт има, само че спорт има ли?
- За мен спорт в България има и постоянно ще има. Има много деца, които желаят да упражняват. Спортът постоянно ще е в човечеството, само че би трябвало да се откри границата сред бизнеса и спорта. Мисля, че това най-вече пречи сега в България.
@@@- Твоята компетентност е тъкмо за това.
- Да, тя е тъкмо за това, само че тук приказваме за разлика сред спорт и професионален спорт. Много хора не са осведомени, че професионалният спорт е напълно друг от спорта като цяло на аматьорско и държавно равнище.
- Ти бе измежду лицата на 42-ата Гала по бойни спортове, която се провежда по традиция от „ Max Fight “ – кое те накара да приемеш предлагането им?
- Искам да благодаря на “Max Fight”, че ме потърсиха и са видели в моето лице човек, който обича спорта, желае да се занимава с него и да се развива. Дори съм поласкан, тъй като има хора, които по някакъв метод схващат и виждат кои са същински първенци и кой желае да развива спорта. В момента нямам кой знае каква работа и одобрих. За мен беше благополучие.
- Накъде върви българският бокс? Има ли гении, които да върнат славата на един от най-успешните български спортове?
- Винаги ще имаме боксьори. В бокса има доста надарени деца, както в националния тим, по този начин и по клубовете. В момента може да има някаква рецесия, само че въпреки всичко във федерацията по бокс се работи много крепко, носят се медали, имаме европейски първенци при юноши и при мъже. Въпрос на време е. Много е мъчно, всички европейски тимове към този момент напредват с доста огромно движение. Но мисля, че отново ще пристигна времето, в което ще имаме олимпийски и международни първенци. Всички работим за това и желаеме боксът като традиция да е номер 1.
- Да, само че след теб към този момент 10 години нямаме международна купа.
- Да, аз съм последният от 25 години. Преди мен нямаше 15 години. Сега си изяснявам какъв брой е мъчно да станеш международен първенец. Това е огромно нещо. Трябва да си допрян от Господ. Но сме оптимисти, че ще имаме нови международни първенци.
- Не малко от нашите огромни спортисти са започвали с футбол. Мисля, че и твоята история е такава…
- Футболът ми е обичаният спорт. И до ден-днешен непрекъснато виждам футбол. Искам живот и здраве синът ми да стане футболист. Тренирах, обичах футбола, играех футбол, даже и в този момент играя всяка седмица по два пъти, само че просто по този начин ме завъртя животът. Още не мога да си обясня по какъв начин станах боксьор. Отидох до боксовата зала напълно инцидентно и започнах да си упражнявам не с цел да стана играч, а просто ей по този начин. Бях много слабоват и желаех малко да потренирам за здраве. Но ме накараха да отида на съревнование, въпреки че не желаех. Хората са видели нещо в мен и по този начин се получи, че станах боксьор.
- А имаше ли кумир в бокса? Искаше ли на някого да приличаш?
- По спорта ме е запалил татко ми. Той гледа спорт по малкия екран непрекъснато. А по бокса се възпламених от Даниел Петров, когато стана олимпийски първенец в Атланта. Когато излезеше българин на кръга, си споделях, че ще бие. Бяха огромно потомство боксьори. Човек може единствено да желае да наподобява на тях!
- Спомняш ли си къде завоюва първия си орден?
- Първият си орден от огромно съревнование го завоювах през 2001 година в Сараево на европейско състезание. Няма да не помни, че тогава бях взет в националния тим като новобранец, само че единствено аз взех орден на това състезание.
- А за какво новобранец?
- Знаете, че в бокса са категории, а тогава имаше други момчета. Още растях и трябваше да играя на 48 кг, обаче като дете не можех да смъквам килограми. На 51 кг имаше различен титуляр. Накрая непосредствено се качих на 54 кг, с цел да вземам участие. Взеха ме на лагер в по-горната категория, упражнявах доста крепко. Няма да не помни първото ми вървене на Белмекен. Не можех да дремя, а единствено чаках да стане 7 часа сутринта и да почна да упражнявам. Да заслужиш спортния екип на България, а не да си го купиш от магазина, беше нещо огромно.
- Без подозрение международната ти купа през 2009 година е върхът в твоята кариера. Тогава ти беше капитан на националния тим. Спомняш ли си най-тежката среща в Милано?
- Бях капитан на националния тим много години. Но нямам нито една лесна среща. Може в профил да е изглеждало, че е било елементарно. Не единствено на международното състезание, а всяка една среща съм я играл с огромен хъс и предпочитание за победа. На международното нямах елементарен мач и съм единственият български боксьор международен първенец с шест срещи от 55 индивида. И единственият българин победил Узбекистан, Куба и Русия. При най-тежкия чоп в най-тежкия миг за мен, тъй като имах дискова херния, поради която 10 дни преди международното не можех да упражнявам, а лежах и бях на инжекции! Но просто отидох там, колелото потегли и го направих. И на финала имаше драма – водех си и всичко беше обикновено, само че 20-30 секунди преди края стана еднакъв резултатът. Играх с кубинец, който е вицеолимпийски и международен първенец, само че го бих. На самото съревнование усетих, че това е моят миг.
@@@- В същата година си разгласен и за Спортист номер 1 на България, като изпревари Йордан Йовчев и Станка Златева. Вярваше ли, че ще получиш признанието на българските публицисти?
- Един път съм взел участие в Спортист на годината и станах първи. Винаги ми е било фантазия. Това е едно от най-големите самопризнания, тъй като в България би трябвало да се пребориш с доста положителни спортисти. За мен това беше като втора международна купа. Но не съм и помислял, че след 15 години очакване за международна купа, може публицистите да ме подценен. Мислех си, че ще стана Спортист на годината и се случи. Смятам, че го заслужавах.
- От шампионатите на Стария континент в Ливърпул и Пловдив имаш сребърни медали, а от този в Пула – бронз. На кое от тези три надпревари пропусна шанса да стъпиш на най-високото ходило?
- За Пула не желая да приказвам, тъй като тогава бях дребен и имам възприятието, че се задоволих с медала. Оттогава си споделих, че не желая да се удовлетворявам с нищо, а желая да съм на върха. Толкова години съм се мъчил за това нещо. В Ливърпул ми дадоха 5:5 с моята „ черна котка “ Люк Кембъл, който го направиха по този начин и олимпийски първенец, и вицесветовен, и европейски. Беше останал един англичанин от всички, а европейското състезание беше в Англия. На финала дадоха резултат 5:5, само че той беше с повече удари. Тогава ми беше доста тежко, само че не толкоз, колкото ми бе на олимпиадата в Лондон, тъй като там го победих, само че хората знаят по какъв начин да го създадат победител и го направиха. Тогава бях най-съкрушен. До ден-днешен ми е фантазия да имам орден от олимпиада, само че не можах.
- Кога си се чувствал най-ощетен от съдиите?
- Точно тогава. Но доста пъти съм бил ощетяван. А когато израснах, започнах да го одобрявам като част от играта.
- Кога за последно се качи на кръга като играч и елементарно ли взе решението да се откажеш от обичания си спорт?
- Не помня тъкмо по кое време, само че беше преди две години и половина. Не взех елементарно решението. Даже бях контузен и играх по този начин година и половина без да споделям на никой какво ми е положението. Сигурно сгреших, само че когато към този момент не можеш, би трябвало да вземеш това решение. И в този момент някой, който е излязъл от бокса, ми споделя: „ Ей, в този момент ще се завърна. “ А аз му давам отговор: „ Недей да правиш тази неточност, тъй като няма по какъв начин. Ти си мислиш, че можеш нещо, само че де факто… “ Никога не съм си мислил, че съм заряд или несъвършен боксьор. Винаги съм желал да бъда освен това от другите. Видях, че към този момент не съм конкурентен и по този начин взех решението. 12 години поддържах 54 кг, след това смениха категориите на 56 кг. Още оттова започнах леко да буксувам. Сигурно ми дотежа и това, че като международен първенец всичко беше върху мен. Вече не можех да смъквам килограми и качих до 60 кг, а там не ми беше мястото. Такива са нещата.
- Как се роди концепцията за книгата ти „ Никога не се предавай “?
- Не беше моя концепция. Едно момче от Плевен, което написа книги и написа в един уебсайт вести, ме потърси. Каза ми: „ Моля те, дай да създадем една книга. Това ще бъде забавно на хората. “ Първо не желаех от поверие, че като напиша книга, ще стане нещо и ще ми спре спортната кариера. Обаче в последна сметка се навих. Започнахме да се виждаме, когато бях на лагери, му пишех. Дори малко избърза, само че доста хора са удовлетворени. Сега като се сетя има още доста работи, които да се кажат. Да се направи книгата и по-добре, отново единствено с персонални средства. Много хора си мислеха, че ще изкараме някакви пари, а с всяка една продадена книга де факто дадохме средства на едни деца с заболявания. В книгата няма нито една небивалица.
- Твърди се, че си бил на крачка да емигрираш в Съединени американски щати, по този начин ли е?
- Бях там близо година, играех за един тим. Това беше, когато станах международен първенец. Да, бях на крачка, тъй като не ми бяха споделили да направя тази крачка – да стана експерт, когато към този момент съм международен първенец. При мен пристигна един от положителните мениджъри, който искаше да играя професионален бокс, да пребивавам в Лос Анджелис, само че по този начин ми е било писано. Имах някаква болна тематика за олимпиадата. Исках да изчакам до 2012 година, да дам всичко от себе си. Започнах да упражнявам доста повече от преди да стана международен първенец, само че нещо се случи и не можах да го направя.
- Какво е мнението ти за тежката категория в този момент – Антъни Джошуа, Тайсън Фюри, Кубрат Пулев?
- В момента има някакво положително равнище. Особено Джошуа, всеки един англичанин е цялостен експерт във всяко едно отношение. Те гледат нещата толкоз детайлно, че просто не мога да допускам. Хората са много напред, да не приказваме и за американците. А Фюри е доста надарен боксьор. Според мен е сложен, тъй като е бърз и играе същински бокс. Кобрата е на огромно равнище и израсна. Последната среща му беше тежка, само че го бях планувал, тъй като съм ходил в Америка и знам какво е, когато си нов там – всичко е друго. Свикнал си цялостен живот да тренираш в 16 часа, а там е през нощта. Трябва ти много време да се настроиш. Там е доста по-трудно. С всеки един боксьор във всяка една зала ще ти е мъчно.
- На какво искаш да научиш децата в твоята школа?
- Искам да ги науча първо да бъдат хора. Като влязат някъде, да кажат: „ Добър ден! “. Да махнат това, което споделя българинът – бий, с цел да те почитат. Не ми е приоритет, тъй като когато влезеш някъде и кажеш: „ Здравейте! Как сте? “ и се държиш обикновено, хората не те взимат на съществено. А когато влезеш и ги нахулиш, даже може да те почерпят. Дали ще станат спортисти или не, това не може да се каже, само че да имат някаква цел в живота. Да желаят да подражават на естествените хора, да знаят по два езика, тъй като няма огромен първенец, който не е човек.
- Имаш ли обичано място за отмора?
- Да, у дома.
- А остава ли ти време?
- Да, в последните години много си седнал съм у дома. Дори почнах да се изтощавам, тъй като съм привикнал непрекъснато да съм някъде. Жена ми ми се сърди и споделя: „ Какво да направя, че непрекъснато си бил на път и в този момент не ти се мърда на никое място? “ Не обичам да потегли, да карам постепенно, да спра, да се огледам, да изпия едно кафе… Не съм от този вид хора.
- Дидо, благодарим ти! Сега ще чакаме да излизат гении от твоята школа, с които да вършим изявленията!
- Има значително време. Тепърва стартирам да я поправям. Искам да благодаря на кмета, че най-сетне се снабдих с едно място, което е малко, само че ще стане за тренировки.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ