Деница Сачева Снимка: архивДеница Сачева, фейсбукМного отдавна не пиша нищо

Деница Сачева Снимка: списък
Деница Сачева, фейсбук

Много от дълго време не пиша нищо персонално в мрежата. Правилно или не, реших, че е по-добре по този начин. Не върша и фотоси от приемните си като депутат, тъй като ми е неловко да употребявам лицата на хората, доверили ми проблемите си, с цел да потвърждавам неизвестно на кого, че си правя работата. Днес обаче ми се случи нещо, което ме накара да пиша. Направо ми хвана ръката и тя сама записа по клавиатурата.

Дойде един човек – непретенциозен, малък, слаб, белокос, на 80 години. Оженил се през 1963 година. Последвали две деца. Оказало се, че брачната половинка му страда от тежко психологично заболяване. Приел ориста си и се грижел за фамилията си. Когато децата пораснали и приключили учебно заведение, отключили същото заболяване като майка си. Въпреки изключителните компликации, индивидът се грижил и за тримата. Накрая обаче се наложило да бъдат настанени в институции. Синът отишъл в една, майката и дъщерята в друга. Прекарал 18 години пътувайки сред институциите, с цел да ги вижда. Съпругата му умряла. А той самият към този момент също достигнал сериозна възраст. Помоли да оказа помощ децата му да живеят дружно в един център, с цел да може умерено да си отиде от този свят, знаейки, че ги е събрал и не са самички. Синът му даже се е влошил в това време и е в психиатрия. На другия завършек на България по отношение на Добрич. За страдание, консултациите, които направих, демонстрираха, че диагнозите им са толкоз тежки, че това е съвсем невероятно. Не знаех по какъв начин да му го кажа. Направо ми беше липсващ гласът. И просто се взирах в него, изучавайки всеки подробност от лицето му. Човекът говореше безшумно, умерено, надълбоко. Гласът му напълно леко притреперваше. Сълзите плуваха в очите му, само че по този начин и не се спускаха надолу, тъй като тъгата в него ги удържаше като със стоманени въжета.

Предложих му помощ да отиде да види сина си. Трябваше да смени три рейса, с цел да стигне до него. Попитах го ще издържи ли, желае ли. Той блестна и сподели: „ Аз денонощно желая “. Изкуших се да запитвам какво му е помогнало да издържи. „ Вярващ съм “, сподели той изумен, че запитвам въобще. „ Никога не ми е минавало и през разум да изоставя жена си и децата си. Съжалявам единствено, че не ни бяха споделили диагнозата й в точния момент. Можеше да осиновим дете, в случай че знаехме.. “

Тръгна си и се разбрахме да се чуем, с цел да ми опише за срещата със сина си. Гледах го по какъв начин се отдалечаваше и си мислех за безусловната обич и вярата. Той си мислеше, че аз съм му помогнала, тъй като платих пътя до сина му. А в действителност ми беше оказал помощ той, тъй като ми сподели пътя.