Проф. Кирил Топалов: Паисий е осъзнавал, че историята не е просто летопис
Делото на Паиский Хилендарски продължава своя път през вековете, а превратностите в българската историческа орис непрестанно - и до през днешния ден, след повече от два века и половина - удостоверяват великата проницателност на апостолското му обръщение и значимостта на неговата персона. Това споделя проф. Кирил Топалов в своя публикация по тематиката, оповестена от БГНЕС:
Историята на балканското културно и политическо развиване е немислима без оня вид дейци, които нашите нации заслужено нарекоха Апостоли. Това определение, носещо смисъла на страдалец, избавител, преподавател, нравствен будител и жертвоготовен герой, приляга още на най-ранните възрожденци, измежду които несъмнено най-внушително се откроява фигурата на Паисий. Открил драмата на историческата орис на своя народ, опознал неговото настояще и прозрял в бъдещето му, хилендарският духовник трансформира преди 260 години своята дребна брошура „ История славеноболгарская” в манифест на настъпващата нова ера, върна историческата памет и достолепието на българина, конституира неговата еднаквост и го пробуди за нов нравствен и политически живот.
Съвременници на една динамична ера и наследници на богата и трагична история, запознаването с която още от най-ранните ни години играе първостепенна роля за образуването на нашата културноисторическа еднаквост, ние през днешния ден не постоянно съумяваме да си дадем точна сметка за значимостта на Паисиевото дело. За да оценим същинската му стойност, би трябвало да си зададем въпроса - какво е знаел българинът за историята си в изискванията на безпросветното и безправното си битие в Османската империя. Въпросът е изключително значим, тъй като споменът за предишното дефинира сегашното и бъдещето както на обособения човек, по този начин и на всеки народ като цяло. Знаел ли е българинът през XVIII в., че в ранното средновековие неговата страна е била една от първите, най-големите и най-могъщите в Европа, че е люлка на славянската книжовност и просвета, че, с други думи, до идването на друговерците завоеватели на Балканския полуостров е била една от трите европейски „ велики сили”, наред с Византия и Франкската империя, определящи политическия живот в цивилизованата по това време част на света?
Писмени свидетелства за всичко това са се намирали в доста европейски библиотеки, само че с някои единични изключения за българите те са били и незнайни, и недостъпни. Съхранявали са се в книгохранилищата на значително манастири и църкви, само че са били познати на стеснен брой грамотни монаси и свещеници. Отделни исторически мемоари са намирали отзвук в националните песни и предания, само че са имали именит темперамент и са се възприемали повече в баснословен проект. Като оставим настрани обособените изключения, се изправяме пред един необикновен за днешния човек факт: през своето съвсем четиривековно безправно битие в империята всеобщият българин последователно е изгубвал историческата си памет и по това време към този момент е живеел със съзнанието, че откогато свят светува, той е зависещ на волята на непознат - и по националност и по религия – стопанин.
Това важи и за всички останали поробени балкански нации и не инцидентно през просвещенския XVIII в. и при започване на XIX в. се появяват първите им будителски исторически съчинения. (Особено значима роля в сръбското възобновление да вземем за пример изиграва историческият труд на българина от видински жанр Иван (Йован) Раич „ История на всякакви славянски нации, най-много на българи, хървати и сърби ". ) Въпреки несъвършенствата на първите балкански исторически писания, техните създатели възвръщат прекъснатата нишка на историческата памет на своите нации, като по този метод освен избавят народностната им еднаквост, само че и основават най-сигурната причина за тяхното духовно събуждане и за устремяването им към пълностоен политически, публичен, стопански и културен живот.
Възкресяването на загатна за тогавашната българска страна се трансформира в мощен подтик за събуждане и бързо развиване на българското национално схващане, обвързвано с възприятие за принадлежност към една народностна общественост, обединена от език, територия, историческа орис, духовна и материална просвета. А това е първата и най-необходимата причина за излизане от гибелната анонимност на дотогавашното битие на българския народ измежду многонационалното море на една извънредно изостанала варварска империя и за уверено вдишване по пътя на свободно и пълноценно разрастващите се европейски нации. По своята мощ и по мащабността на историческите си резултати тази концепция има единствено един аналог - делото на Кирил и Методий и техните възпитаници за духовното и политическото избавление и развиване на славянството.
Родът на Паисий е от Банско - един от бързо разрастващите се по това време български икономически центрове, чиито предприемчиви поданици освен са произвеждали разнообразни артикули, само че и са търгували с близки и далечни земи. За ранното събуждане на духовни ползи у бъдещия деятел е съдействала и фамилната среда - по-големият му брат Лаврентий е духовник, по-късно свещеник на Хилендарския манастир, а най-големият, родолюбивият състоятелен търговец Хаджи Вълчо, е великодушен донор на българските манастири Хилендар и Зограф в Света гора. На 23-годишна възраст (приема се, че е роден в 1722 г ) Паисий се замонашва при своя брат в Хилендар и поема по неговия път - става таксидиот, т. е. пътуващ духовник, чиято задача е да бъде духовник, про- поведник и преподавател, да събира помощи и поклонници за манастира. (Паисий има чин йеромонах, който му дава право да прави църковна работа, става и проигумен.) Тази духовническа служба му дава опция както да обикаля българските земи и да опознае от близко нерадостната орис на своите съотечественици, по този начин и да се самообразова. Извинението му, че не е учил „ нито граматика, нито всемирски науки”, би трябвало да се възприема повече като израз на невзискателност. Със своето дело той се показва като съществено образована за времето си персона с извънредно високи интелектуални качества, като доста добре квалифициран историк и надарен публицист, като човек с разтревожен и търсещ дух и със мощно развито възприятие за публичен дълг.
Цялото заглавие на Паисиевия труд, предадено на езика, на който той е написан, гласи: „ ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ о народе и о цареи и о светих болгарских и о въсех действия и бития болгарская; събрано и нареждено Паисием иеромонахом бившаго и пришедъша ва Светие гори Атонские от епархии Самоковские в лето 1745 и събравшаго историю сию в лето 1762 на ползу роду болгарскому. " Историята се състои от четири основни дяла: първият съдържа две предисловия, във втория се преглежда политическата история, в третия - културната история, а четвъртият съставлява послесловът.
До концепцията за написване на творбата си Паисий доближава в следствие освен на директните си житейски наблюдения и на прочетените книги и ръкописи, които е намирал в богатите атонски манастирски книгохранилища и в църкви и манастири из България, само че и на оживените полемики сред атонските монаси, в които са намирали израз все по-засилващите се несъгласия в ползите на пробуждащите се за нов нравствен и политически живот балкански народности, без значение от сплотяващото ги православие. Националната концепция се оказва по-силна от религиозната, а в разногласията сред образованите монаси най-голяма доказателствена мощност са имали историческите причини. Ето за какво и при започване на своето произведение Паисий слага въпроса за нуждата от познаване на историята. Първият от двата увода, с които стартира „ История славеноболгарская”, е озаглавен „ Ползата от историята ". Той е взет съвсем напълно от предговора към полския превод на „ История църковна и гражданска " от Цезар Бароний, един от главните непознати извори на Паисий. Верен на тогавашната традиция историческите съчинения да стартират с сходни уводи, българският литератор трансформира средновековната доктрина за суетността и изменчивостта на човешката орис в оптимистичната концепция, че злото не е постоянно, че онеправданите нации могат да имат и по-добра орис.
Не това обаче е единственото, нито пък най-важното, което той желае да каже на своите „ читатели и слушатели ". Истинското му обръщение към тях е вторият, истинският му пролог, озаглавен „ Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история ". Тук към този момент приказва не толкоз проповедникът и учителят, колкото будителят и апостолът. Той се обръща към тях с неподправената искреност на откровена другарска сказка: „ Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате драговолно своя жанр и своето българско родно място и желаете да разберете и знаете известното за своя български жанр и за вашите татковци, прародители и царе, патриарси и светии, по какъв начин изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и потребно да знаете известното за делата на вашите татковци, както знаят всички други племена и нации своя жанр и език, имат история и всеки образован от тях знае, споделя и се гордее със своя жанр и език. " Паисий разчита не на наставлението, а на съпричастието, стреми се не да подчини непознатото мнение, а да откри разбиране; като че ли не толкоз убеждава, колкото се пробва да внуши, че единствено напомня известни на всички неща, намирайки по този метод най-сигурния път към доверието на сънародниците си.
Но тонът на интимната сказка се трансформира внезапно, когато неизбежно се появява тематиката за волното или несъзнателно отродяване и отцеругателство. Опитният оратор на първо време установи обстоятелството: „ А които не обичат да знаят за своя български жанр, само че се обръщат към непозната просвета и непознат език и нехаят за своя български език, а се учат да четат и приказват по гръцки и се срамят да се нарекат българи... " След което разумно идва гневният му укор, който обаче звучи по-скоро като вопъл, в сравнение с като ругание: „ О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не приказваш на своя език?... " Не ненавист, а дълго събирано оскърбление и огромна болежка са родили острия звук и обръщенията „ неразумни ", „ юроде " (слабоумни), „ бе- зумни " и други Паисий познава и владее въздействащата мощ на образното слово: „ Но заради що ти, неразумни, се срамуваш от своя жанр и се влачиш по непознат език?... " Внушил възприятието за виновност и позор от недостойното държание, той още веднъж търси поддръжка в най-силното оръжие - причините, съпроводени от образец: „ Но виж, неразумни, от гърците има доста нации по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и обучение и жанр, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква облага от гръцката мъдрост и изисканост? " Гневният, от време на време подигравателен звук на обвиняването последователно се успокоява и минава в доброжелателно поощрение, нелишено въпреки всичко и от строга нотка: „ Ти, българино, не се мами, знай своя жанр и език и се учи на своя език! По-добра е българската елементарност и незлобливост. "
Като проницателен народопсихолог, Паисий намира най-силните си причини в три проекта: битов (за разлика от мнозина други българите „ одобряват и гощават " в своя дом всекиго и с наслада подаряват милостиня); древен (от Адам до Давид и Йосиф всички велики, „ праведни и свети пророци и патриарси " са били не богати и горделиви търговци, а „ елементарни и незлобливи ", земеделци и овчари); и исторически („ Или българите не са имали царство и страна? Толкова години са царували и са били славни и фамозни по цялата земя и доста пъти са взимали налог от мощни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, с цел да имат мир и обич с българските царе. От целия славянски жанр най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-вече земя те завладели. Така от целия славянски жанр били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския жанр и език... " ).
Още тук, в предисловието, Паисий показва една своя значима концепция, която ще откри разпрострат израз малко по-нататък, в самото историческо ревю. Достойнството на един народ и на една страна се построява и мери както с политическите, по този начин и с духовно-културните му завоевания, с развиването на неговата словесност: „...написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствали на земята и са имали царски истории и архиерейски кондики, познания за всичко и за доста български светци жития и служби. "
Така напълно ясно, разумно и разбираемо за всички Паисий освен обяснява подбудите си за написването на историята, само че съумява да докара и своите читатели и слушатели до осъзнаването на значимостта на подхванатия от него труд. И всичко това - без сянка от самовъзвеличаване. Напротив - епохалното си дело той показва единствено като непретенциозно осъществяване на един дълг. Вдъхновеният манифест на новото време, пламенният вик на апостола за духовно съвземане, за събуждане на националната горделивост и достолепие резервира до края интимно-разговорния си звук и приключва като роман за добросъвестно свършена работа, предполагащ не признателност и възторженостти, а просто схващане и съпричастие.
В същинската част на своя труд Паисий наблюдава политическата и културната история на българите от най-древни древен времена (от именития Потоп) до рухването на България под турско иго. В „ Историческо заседание за българския народ " - главата, с която стартира политическата история, той извежда произхода на българите от Афет, третия наследник на Ной, с което - в духа на средновековната традиция - подрежда своя народ измежду богоизбраните създатели на човешкия жанр и цивилизация на земята. Специално акцентира славянския му темперамент (неслучайно озаглавява историята си „ славянобългарска " ) и с нескрита горделивост го акцентира като най-многоброен и най-силен измежду останалите славянски нации, на които посредством своите книжовници Кирил и Методий дава книжовност и просвета. Проследява появяването и заселването на българите на Балканския полуостров, многочислените им войни с Византия и други враждебни сили за държавно подсилване и интернационално самопризнание.
Паисий освен споделя събитията, само че и употребява всеки комфортен случай, с цел да изтъкне могъществото и безстрашието на българите: „ Но не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и мощни във война, люти като лъвове. Един отивал против 10 без боязън, както и до момента от север излиза всевластен и мощен във война и бран народ. Такива били първоначално българите, мощни и яки във война. " Познава силата на авторитетните непознати свидетелства и постоянно, когато това е допустимо, ги привежда с библиографската акуратност на безкористен откривател: „ В първата част на Барония, на лист 567, написа: „ Българите са страшни за целия свят, дребен народ, само че несломим. " Той знае, че когато би трябвало да се бележит достолепията на българите, изключително скъпи са позоваванията на мненията, изказани от техните съперници: „ Така и гърците пишат в своите истории: „ Българите са диви и непобедими във война. " И отново: „ Лют е българският народ и непобедими са във войните. " И откакто е привел задоволително непознати свидетелства, може да заключи, без боязън, че някой ще се усъмни в думите му: „ …Римското царство било мощно и славно на земята, само че българите измежду гърците и римляните усвоили и завладели най-вече земя и царували през толкоз години независимо и славно. "
При описа за Константин Шишман ревюто на българската история се прекъсва с една къса глава „ Тук внимавай, читателю, ще кажем в резюме за сръбските крале ". Предизвикан от разногласия с непознати монаси, Паисий е намерил за належащо да отговори на някои голословни искания. Той прави един къс справедлив разбор на триумфите и неуспехите на напълно незначителната през цялото Средновековие сръбска държавица, съществувала постоянно като подчинена на други, прилежащи балкански владетели област, само че не скрива и недоволството си от изопачаването на историческата истина. „ Кралството им било малко, доста тясно и съществувало късо време… Затова сърбите и до момента упрекват българите. От безумство им се коства, че изначало са били по-славни от българите с кралство и армия, и земя. Но не е по този начин. Всички нации на земята знаят българите и във всички истории се свидетелства и се намира писано. За сърбите няма на никое място никакво писание, нито удостоверение в латинските и гръцки истории... Колкото техни книги има за кралете им, във всяка писали друго и несъгласно. Кой както е желал и както е слушал от простите хора, по този начин и писал... И до момента някои от тях вадят нови неща и натъкмяват истории и празни речи, само че нямат от началото никакво удостоверение за своя жанр, както имат българите от гръцки и латински истории. "
Паисий предизвестява, че патриотарското „ високоумие " и „ безумство " водят до незаслужено и рисково надценяване на своя народ за сметка на другите и по тази причина неведнъж се осланя на авторитетните свидетелства в исторически източници на гръцки и латински. Верността към историческата истина дефинира отношението му както към сърбите, по този начин и към гърците: „ Тук не се писа, с цел да се похвалят българите, а гърците да се похулят, само че забележи, читателю, както се откриха техните действия, по този начин се и написа. " Чувството му за правдивост го довежда освен до упрека към византийската политика на съглашателство с турците против българската страна, само че и до тъжната констатация за общата виновност: „ Ако гърците и българите бяха имали обич и единодушие, турците не биха могли да ги надвият по никакъв начин…”
С погледа и умеенето на публицист той рисува апокалиптичната картина на нещастията, които сполетяват българския народ при варварското настъпление на поробителите - насилственото похищение на деца и „ млади и красиви юноши” за еничарската армия и нечовешките премеждия на техните близки, превръщането на най-хубавите църкви в джамии, заграбването на къщите, нивите, лозята и имуществото на българите, избиването на всички по-видни, богати и образовани... За да пристигна най-после по омировски епичният и драматичен стон: „ Така хората в това време имали тъга върху тъга и жал върху жал.”
А с цел да затвърди знанията върху българската история и да внуши още по-силно концепцията за славата и могъществото на българската страна, той прибавя две къси глави, в които изброява имената и напомня кратко делата на владетелите й, изтъквайки „ какъв брой популярни били българските крале и царе ". Библейското изреждане на имената основава чувството за дълговечност и продължителност на българската страна, а късите, само че мощни и ярки характерности на качествата на владетелите имат задача да пробудят националната горделивост на българите, възприятието им за чест и достолепие. Обаче историкът не е безкритичен към тези, които не са били почтени да носят българската корона, и акцентира благосклонностите си към царете, които са „ били непобедими на война и в тежки и усилни времена по божия воля освобождавали своя български народ от огромното огорчение и пленение на други нации и царства. "
Но Паисий ясно е съзнавал, че историята на един народ не е единствено летопис на войни и междудържавни съперничества. В духовната атмосфера на Света гора, измежду многочислените български книги в хилядолетните манастирски книгохранителници, безспорно подбуден и от усърдието на другите да събират, учат, издават и акцентират при всеки мотив известното за своите светци и духовни наставници, той отделя в своя труд особено внимание на културната история на българския народ. На непознатите хвалби с божи угодници и бранители на православната религия той опълчва нещо несравнимо по-голямо - делото на солунските братя Кирил и Методий и техните възпитаници и почитатели. Озаглавява първата част в този дял напълно сбито: „ За славянските учители ", знаейки доста добре, че силата на убеждението не е в многословието, а в значимостта на обстоятелствата. Посочва изрично българския темперамент на делото на славянските първоучители: те основават писменост на български език и на същия език превеждат най-важните богослужебни книги, които донасят светлината на знанието и на християнското обучение освен на българите, само че и на моравците, русите, сърбите и други славяни. „ Така от целия славянски жанр на първо време българите получили славянски букви, книги и свето кръщение. При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, не е по този начин. Не могат да показват за това никакво удостоверение. "
Паисий се опълчва на опитите, които още тогава се вършат, да се омаловажи българският темперамент на това велико дело, да му се придаде някакъв неопределен „ славянски " образ: „ Целият народ и четиримата патриарси, Ерусалим, Синая, Света гора - всички приказват болгарска или воргарска книга, а не сербска или словенска. " Възразява изрично и против опитите да се унижава достолепието на актуалните му българи, жертви на жестока историческа орис: „ Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са елементарни и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е опазил от агарянското иго и гръцката архиерейска власт, от която българите страдат. " Затова не счита за ненужно, нито за нескромно, да подчертае още веднъж, че „ българите по-рано от всички славянски нации приели православието, по-рано имали собствен патриарх и цар и почнали да четат на своя език. " В духа на концепциите на просвещенския XVIIІ век той се стреми да внуши бездънен почит и откровено почитание към книжовника - преподавател, просветник и нравствен ментор, към сътвореното от него народополезно слово и дело. Красноречив израз на това негово разбиране е и самото потребление на думата „ учители " в озаглавяването на този дял - безапелационно удостоверение на изказаната един век по-късно максима, че Средновековието приключва тогава, когато думата „ преподавател " стартира да измества думата „ светец ".
Освен на славянските учители, които е дал българският народ, Паисий посвещава специфична глава и на българските светци, чийто лист е не по-малък от този на българските владетели. Но постоянно, когато е допустимо, той акцентира тяхната значителност както в чисто християнски, по този начин и в културно-политически смисъл, акцентира книжовните им ползи и грижата им за построяването и укрепването на българската нематериалност и държавност. Ето за какво и в тази глава дефинира средищно място при изброяването им и още веднъж отделя особено внимание на Кирил и Методий и техните възпитаници Климент, Наум, Сава, Ангеларий и Горазд (наречен тук Еразъм).
Своята „ История славеноболгарская” Паисий приключва по този начин, както я стартира - като другарска сказка с близки хора, пред които могат да се споделят интимни неща: както за неналичието въпреки всичко на редовно обучение („ Не съм учил по никакъв начин нито граматика, нито всемирски науки, само че за простите българи просто и написах " ), по този начин и за усилието да се преодолеят измъчващите го заболявания („ Така аз презрях своето главоболие, от което доста време страдах, по този начин и от корем доста време боледувах - това презрях заради огромното предпочитание, което имах. " ). Разбира се, най-важно в послесловието е признанието за вътрешните подтици, довели до основаването на подобен исторически труд. Воден от съзнанието за огромната отговорност, която носи предприемането на сходни дело, той споделя като че извинително: „ Разяждаше ме последователно ревнивост и жал за моя български жанр, че няма вкупом събрана история за преславните действия от първите времена на нашия жанр, светци и царе. " Сякаш нерешителен, че ще получи помилван за своята смелост, той намира за належащо още веднъж да напомни укорите на „ сърбите и гърците ", че българите нямат своя история. Паисий е надалеч от мисълта да придаде на осъщественото ореол на някаква изключителност. Напротив, той се усеща длъжен да изясни ясно и в детайли, че е претърсил „ всички светогорски манастири ", че две години е събирал „ по малко от доста истории " освен в Света гора, само че и в „ немската земя ", че е почнал историята си в Хилендарския манастир, само че заради „ огромен ужас и противоречие сред братята " за неплатени налози я е обогатил и приключил в Зографския, където намерил „ още доста сведения и трудове за българите "... Тук намираме и единственото удостоверение за неговата възраст - през 1762 година, когато е приключил историята си, е бил 40-годишен.
Обликът на Паисий се разграничава радикално от типичния облик на средновековния литератор, към момента доминиращ по това време - средата на XVIІІ век. С главните си черти той показва пълноценно визията ни за същинския възрожденски публицист, съчетал в една персона книжовника и публичния деятел, подчинил и живота, и качествата си на огромната националноосвободителна концепция. Творбата му, както и оскъдните свидетелства за виталната му орис ни го показват като умел оратор и занимателен събеседник, като добър психолог и движимост ценител на националната психика, който умее да направи читателя и слушателя на своята история съпричастни на подхванатото дело, а от тук и на едно ново възприятие - за публичен дълг и отговорност. Пред нас се появяват чертите на една неспокойна, любознателна и самоотвержена натура, на човек, роден както за задълбочена книжовна работа, по този начин и за чисто апостолска задача.
На път, измежду тези, за които е написал и на които носи светлината на своята „ историйца ", го настига и гибелта - през 1773 година в Амбелино, тогавашната южна част на Станимака (Асеновград).
Продължава своя път през вековете неговото дело, а превратностите в българската историческа орис непрестанно - и до през днешния ден, след повече от два века и половина - удостоверяват великата проницателност на апостолското му обръщение и значимостта на неговата персона - многостранна и богата, почтена за епохата си, и за която епохата също бе почтена. Личност трагично-величава, тъй като бе изпреварила времето си - и таман по тази причина се бе явила тъкмо в точния момент. /БГНЕС
---------
Проф. Кирил Топалов, книжовен критик, публицист и посланик.
Историята на балканското културно и политическо развиване е немислима без оня вид дейци, които нашите нации заслужено нарекоха Апостоли. Това определение, носещо смисъла на страдалец, избавител, преподавател, нравствен будител и жертвоготовен герой, приляга още на най-ранните възрожденци, измежду които несъмнено най-внушително се откроява фигурата на Паисий. Открил драмата на историческата орис на своя народ, опознал неговото настояще и прозрял в бъдещето му, хилендарският духовник трансформира преди 260 години своята дребна брошура „ История славеноболгарская” в манифест на настъпващата нова ера, върна историческата памет и достолепието на българина, конституира неговата еднаквост и го пробуди за нов нравствен и политически живот.
Съвременници на една динамична ера и наследници на богата и трагична история, запознаването с която още от най-ранните ни години играе първостепенна роля за образуването на нашата културноисторическа еднаквост, ние през днешния ден не постоянно съумяваме да си дадем точна сметка за значимостта на Паисиевото дело. За да оценим същинската му стойност, би трябвало да си зададем въпроса - какво е знаел българинът за историята си в изискванията на безпросветното и безправното си битие в Османската империя. Въпросът е изключително значим, тъй като споменът за предишното дефинира сегашното и бъдещето както на обособения човек, по този начин и на всеки народ като цяло. Знаел ли е българинът през XVIII в., че в ранното средновековие неговата страна е била една от първите, най-големите и най-могъщите в Европа, че е люлка на славянската книжовност и просвета, че, с други думи, до идването на друговерците завоеватели на Балканския полуостров е била една от трите европейски „ велики сили”, наред с Византия и Франкската империя, определящи политическия живот в цивилизованата по това време част на света?
Писмени свидетелства за всичко това са се намирали в доста европейски библиотеки, само че с някои единични изключения за българите те са били и незнайни, и недостъпни. Съхранявали са се в книгохранилищата на значително манастири и църкви, само че са били познати на стеснен брой грамотни монаси и свещеници. Отделни исторически мемоари са намирали отзвук в националните песни и предания, само че са имали именит темперамент и са се възприемали повече в баснословен проект. Като оставим настрани обособените изключения, се изправяме пред един необикновен за днешния човек факт: през своето съвсем четиривековно безправно битие в империята всеобщият българин последователно е изгубвал историческата си памет и по това време към този момент е живеел със съзнанието, че откогато свят светува, той е зависещ на волята на непознат - и по националност и по религия – стопанин.
Това важи и за всички останали поробени балкански нации и не инцидентно през просвещенския XVIII в. и при започване на XIX в. се появяват първите им будителски исторически съчинения. (Особено значима роля в сръбското възобновление да вземем за пример изиграва историческият труд на българина от видински жанр Иван (Йован) Раич „ История на всякакви славянски нации, най-много на българи, хървати и сърби ". ) Въпреки несъвършенствата на първите балкански исторически писания, техните създатели възвръщат прекъснатата нишка на историческата памет на своите нации, като по този метод освен избавят народностната им еднаквост, само че и основават най-сигурната причина за тяхното духовно събуждане и за устремяването им към пълностоен политически, публичен, стопански и културен живот.
Възкресяването на загатна за тогавашната българска страна се трансформира в мощен подтик за събуждане и бързо развиване на българското национално схващане, обвързвано с възприятие за принадлежност към една народностна общественост, обединена от език, територия, историческа орис, духовна и материална просвета. А това е първата и най-необходимата причина за излизане от гибелната анонимност на дотогавашното битие на българския народ измежду многонационалното море на една извънредно изостанала варварска империя и за уверено вдишване по пътя на свободно и пълноценно разрастващите се европейски нации. По своята мощ и по мащабността на историческите си резултати тази концепция има единствено един аналог - делото на Кирил и Методий и техните възпитаници за духовното и политическото избавление и развиване на славянството.
Родът на Паисий е от Банско - един от бързо разрастващите се по това време български икономически центрове, чиито предприемчиви поданици освен са произвеждали разнообразни артикули, само че и са търгували с близки и далечни земи. За ранното събуждане на духовни ползи у бъдещия деятел е съдействала и фамилната среда - по-големият му брат Лаврентий е духовник, по-късно свещеник на Хилендарския манастир, а най-големият, родолюбивият състоятелен търговец Хаджи Вълчо, е великодушен донор на българските манастири Хилендар и Зограф в Света гора. На 23-годишна възраст (приема се, че е роден в 1722 г ) Паисий се замонашва при своя брат в Хилендар и поема по неговия път - става таксидиот, т. е. пътуващ духовник, чиято задача е да бъде духовник, про- поведник и преподавател, да събира помощи и поклонници за манастира. (Паисий има чин йеромонах, който му дава право да прави църковна работа, става и проигумен.) Тази духовническа служба му дава опция както да обикаля българските земи и да опознае от близко нерадостната орис на своите съотечественици, по този начин и да се самообразова. Извинението му, че не е учил „ нито граматика, нито всемирски науки”, би трябвало да се възприема повече като израз на невзискателност. Със своето дело той се показва като съществено образована за времето си персона с извънредно високи интелектуални качества, като доста добре квалифициран историк и надарен публицист, като човек с разтревожен и търсещ дух и със мощно развито възприятие за публичен дълг.
Цялото заглавие на Паисиевия труд, предадено на езика, на който той е написан, гласи: „ ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКАЯ о народе и о цареи и о светих болгарских и о въсех действия и бития болгарская; събрано и нареждено Паисием иеромонахом бившаго и пришедъша ва Светие гори Атонские от епархии Самоковские в лето 1745 и събравшаго историю сию в лето 1762 на ползу роду болгарскому. " Историята се състои от четири основни дяла: първият съдържа две предисловия, във втория се преглежда политическата история, в третия - културната история, а четвъртият съставлява послесловът.
До концепцията за написване на творбата си Паисий доближава в следствие освен на директните си житейски наблюдения и на прочетените книги и ръкописи, които е намирал в богатите атонски манастирски книгохранилища и в църкви и манастири из България, само че и на оживените полемики сред атонските монаси, в които са намирали израз все по-засилващите се несъгласия в ползите на пробуждащите се за нов нравствен и политически живот балкански народности, без значение от сплотяващото ги православие. Националната концепция се оказва по-силна от религиозната, а в разногласията сред образованите монаси най-голяма доказателствена мощност са имали историческите причини. Ето за какво и при започване на своето произведение Паисий слага въпроса за нуждата от познаване на историята. Първият от двата увода, с които стартира „ История славеноболгарская”, е озаглавен „ Ползата от историята ". Той е взет съвсем напълно от предговора към полския превод на „ История църковна и гражданска " от Цезар Бароний, един от главните непознати извори на Паисий. Верен на тогавашната традиция историческите съчинения да стартират с сходни уводи, българският литератор трансформира средновековната доктрина за суетността и изменчивостта на човешката орис в оптимистичната концепция, че злото не е постоянно, че онеправданите нации могат да имат и по-добра орис.
Не това обаче е единственото, нито пък най-важното, което той желае да каже на своите „ читатели и слушатели ". Истинското му обръщение към тях е вторият, истинският му пролог, озаглавен „ Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история ". Тук към този момент приказва не толкоз проповедникът и учителят, колкото будителят и апостолът. Той се обръща към тях с неподправената искреност на откровена другарска сказка: „ Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате драговолно своя жанр и своето българско родно място и желаете да разберете и знаете известното за своя български жанр и за вашите татковци, прародители и царе, патриарси и светии, по какъв начин изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и потребно да знаете известното за делата на вашите татковци, както знаят всички други племена и нации своя жанр и език, имат история и всеки образован от тях знае, споделя и се гордее със своя жанр и език. " Паисий разчита не на наставлението, а на съпричастието, стреми се не да подчини непознатото мнение, а да откри разбиране; като че ли не толкоз убеждава, колкото се пробва да внуши, че единствено напомня известни на всички неща, намирайки по този метод най-сигурния път към доверието на сънародниците си.
Но тонът на интимната сказка се трансформира внезапно, когато неизбежно се появява тематиката за волното или несъзнателно отродяване и отцеругателство. Опитният оратор на първо време установи обстоятелството: „ А които не обичат да знаят за своя български жанр, само че се обръщат към непозната просвета и непознат език и нехаят за своя български език, а се учат да четат и приказват по гръцки и се срамят да се нарекат българи... " След което разумно идва гневният му укор, който обаче звучи по-скоро като вопъл, в сравнение с като ругание: „ О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не приказваш на своя език?... " Не ненавист, а дълго събирано оскърбление и огромна болежка са родили острия звук и обръщенията „ неразумни ", „ юроде " (слабоумни), „ бе- зумни " и други Паисий познава и владее въздействащата мощ на образното слово: „ Но заради що ти, неразумни, се срамуваш от своя жанр и се влачиш по непознат език?... " Внушил възприятието за виновност и позор от недостойното държание, той още веднъж търси поддръжка в най-силното оръжие - причините, съпроводени от образец: „ Но виж, неразумни, от гърците има доста нации по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и обучение и жанр, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква облага от гръцката мъдрост и изисканост? " Гневният, от време на време подигравателен звук на обвиняването последователно се успокоява и минава в доброжелателно поощрение, нелишено въпреки всичко и от строга нотка: „ Ти, българино, не се мами, знай своя жанр и език и се учи на своя език! По-добра е българската елементарност и незлобливост. "
Като проницателен народопсихолог, Паисий намира най-силните си причини в три проекта: битов (за разлика от мнозина други българите „ одобряват и гощават " в своя дом всекиго и с наслада подаряват милостиня); древен (от Адам до Давид и Йосиф всички велики, „ праведни и свети пророци и патриарси " са били не богати и горделиви търговци, а „ елементарни и незлобливи ", земеделци и овчари); и исторически („ Или българите не са имали царство и страна? Толкова години са царували и са били славни и фамозни по цялата земя и доста пъти са взимали налог от мощни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, с цел да имат мир и обич с българските царе. От целия славянски жанр най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-вече земя те завладели. Така от целия славянски жанр били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския жанр и език... " ).
Още тук, в предисловието, Паисий показва една своя значима концепция, която ще откри разпрострат израз малко по-нататък, в самото историческо ревю. Достойнството на един народ и на една страна се построява и мери както с политическите, по този начин и с духовно-културните му завоевания, с развиването на неговата словесност: „...написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствали на земята и са имали царски истории и архиерейски кондики, познания за всичко и за доста български светци жития и служби. "
Така напълно ясно, разумно и разбираемо за всички Паисий освен обяснява подбудите си за написването на историята, само че съумява да докара и своите читатели и слушатели до осъзнаването на значимостта на подхванатия от него труд. И всичко това - без сянка от самовъзвеличаване. Напротив - епохалното си дело той показва единствено като непретенциозно осъществяване на един дълг. Вдъхновеният манифест на новото време, пламенният вик на апостола за духовно съвземане, за събуждане на националната горделивост и достолепие резервира до края интимно-разговорния си звук и приключва като роман за добросъвестно свършена работа, предполагащ не признателност и възторженостти, а просто схващане и съпричастие.
В същинската част на своя труд Паисий наблюдава политическата и културната история на българите от най-древни древен времена (от именития Потоп) до рухването на България под турско иго. В „ Историческо заседание за българския народ " - главата, с която стартира политическата история, той извежда произхода на българите от Афет, третия наследник на Ной, с което - в духа на средновековната традиция - подрежда своя народ измежду богоизбраните създатели на човешкия жанр и цивилизация на земята. Специално акцентира славянския му темперамент (неслучайно озаглавява историята си „ славянобългарска " ) и с нескрита горделивост го акцентира като най-многоброен и най-силен измежду останалите славянски нации, на които посредством своите книжовници Кирил и Методий дава книжовност и просвета. Проследява появяването и заселването на българите на Балканския полуостров, многочислените им войни с Византия и други враждебни сили за държавно подсилване и интернационално самопризнание.
Паисий освен споделя събитията, само че и употребява всеки комфортен случай, с цел да изтъкне могъществото и безстрашието на българите: „ Но не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и мощни във война, люти като лъвове. Един отивал против 10 без боязън, както и до момента от север излиза всевластен и мощен във война и бран народ. Такива били първоначално българите, мощни и яки във война. " Познава силата на авторитетните непознати свидетелства и постоянно, когато това е допустимо, ги привежда с библиографската акуратност на безкористен откривател: „ В първата част на Барония, на лист 567, написа: „ Българите са страшни за целия свят, дребен народ, само че несломим. " Той знае, че когато би трябвало да се бележит достолепията на българите, изключително скъпи са позоваванията на мненията, изказани от техните съперници: „ Така и гърците пишат в своите истории: „ Българите са диви и непобедими във война. " И отново: „ Лют е българският народ и непобедими са във войните. " И откакто е привел задоволително непознати свидетелства, може да заключи, без боязън, че някой ще се усъмни в думите му: „ …Римското царство било мощно и славно на земята, само че българите измежду гърците и римляните усвоили и завладели най-вече земя и царували през толкоз години независимо и славно. "
При описа за Константин Шишман ревюто на българската история се прекъсва с една къса глава „ Тук внимавай, читателю, ще кажем в резюме за сръбските крале ". Предизвикан от разногласия с непознати монаси, Паисий е намерил за належащо да отговори на някои голословни искания. Той прави един къс справедлив разбор на триумфите и неуспехите на напълно незначителната през цялото Средновековие сръбска държавица, съществувала постоянно като подчинена на други, прилежащи балкански владетели област, само че не скрива и недоволството си от изопачаването на историческата истина. „ Кралството им било малко, доста тясно и съществувало късо време… Затова сърбите и до момента упрекват българите. От безумство им се коства, че изначало са били по-славни от българите с кралство и армия, и земя. Но не е по този начин. Всички нации на земята знаят българите и във всички истории се свидетелства и се намира писано. За сърбите няма на никое място никакво писание, нито удостоверение в латинските и гръцки истории... Колкото техни книги има за кралете им, във всяка писали друго и несъгласно. Кой както е желал и както е слушал от простите хора, по този начин и писал... И до момента някои от тях вадят нови неща и натъкмяват истории и празни речи, само че нямат от началото никакво удостоверение за своя жанр, както имат българите от гръцки и латински истории. "
Паисий предизвестява, че патриотарското „ високоумие " и „ безумство " водят до незаслужено и рисково надценяване на своя народ за сметка на другите и по тази причина неведнъж се осланя на авторитетните свидетелства в исторически източници на гръцки и латински. Верността към историческата истина дефинира отношението му както към сърбите, по този начин и към гърците: „ Тук не се писа, с цел да се похвалят българите, а гърците да се похулят, само че забележи, читателю, както се откриха техните действия, по този начин се и написа. " Чувството му за правдивост го довежда освен до упрека към византийската политика на съглашателство с турците против българската страна, само че и до тъжната констатация за общата виновност: „ Ако гърците и българите бяха имали обич и единодушие, турците не биха могли да ги надвият по никакъв начин…”
С погледа и умеенето на публицист той рисува апокалиптичната картина на нещастията, които сполетяват българския народ при варварското настъпление на поробителите - насилственото похищение на деца и „ млади и красиви юноши” за еничарската армия и нечовешките премеждия на техните близки, превръщането на най-хубавите църкви в джамии, заграбването на къщите, нивите, лозята и имуществото на българите, избиването на всички по-видни, богати и образовани... За да пристигна най-после по омировски епичният и драматичен стон: „ Така хората в това време имали тъга върху тъга и жал върху жал.”
А с цел да затвърди знанията върху българската история и да внуши още по-силно концепцията за славата и могъществото на българската страна, той прибавя две къси глави, в които изброява имената и напомня кратко делата на владетелите й, изтъквайки „ какъв брой популярни били българските крале и царе ". Библейското изреждане на имената основава чувството за дълговечност и продължителност на българската страна, а късите, само че мощни и ярки характерности на качествата на владетелите имат задача да пробудят националната горделивост на българите, възприятието им за чест и достолепие. Обаче историкът не е безкритичен към тези, които не са били почтени да носят българската корона, и акцентира благосклонностите си към царете, които са „ били непобедими на война и в тежки и усилни времена по божия воля освобождавали своя български народ от огромното огорчение и пленение на други нации и царства. "
Но Паисий ясно е съзнавал, че историята на един народ не е единствено летопис на войни и междудържавни съперничества. В духовната атмосфера на Света гора, измежду многочислените български книги в хилядолетните манастирски книгохранителници, безспорно подбуден и от усърдието на другите да събират, учат, издават и акцентират при всеки мотив известното за своите светци и духовни наставници, той отделя в своя труд особено внимание на културната история на българския народ. На непознатите хвалби с божи угодници и бранители на православната религия той опълчва нещо несравнимо по-голямо - делото на солунските братя Кирил и Методий и техните възпитаници и почитатели. Озаглавява първата част в този дял напълно сбито: „ За славянските учители ", знаейки доста добре, че силата на убеждението не е в многословието, а в значимостта на обстоятелствата. Посочва изрично българския темперамент на делото на славянските първоучители: те основават писменост на български език и на същия език превеждат най-важните богослужебни книги, които донасят светлината на знанието и на християнското обучение освен на българите, само че и на моравците, русите, сърбите и други славяни. „ Така от целия славянски жанр на първо време българите получили славянски букви, книги и свето кръщение. При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, не е по този начин. Не могат да показват за това никакво удостоверение. "
Паисий се опълчва на опитите, които още тогава се вършат, да се омаловажи българският темперамент на това велико дело, да му се придаде някакъв неопределен „ славянски " образ: „ Целият народ и четиримата патриарси, Ерусалим, Синая, Света гора - всички приказват болгарска или воргарска книга, а не сербска или словенска. " Възразява изрично и против опитите да се унижава достолепието на актуалните му българи, жертви на жестока историческа орис: „ Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са елементарни и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е опазил от агарянското иго и гръцката архиерейска власт, от която българите страдат. " Затова не счита за ненужно, нито за нескромно, да подчертае още веднъж, че „ българите по-рано от всички славянски нации приели православието, по-рано имали собствен патриарх и цар и почнали да четат на своя език. " В духа на концепциите на просвещенския XVIIІ век той се стреми да внуши бездънен почит и откровено почитание към книжовника - преподавател, просветник и нравствен ментор, към сътвореното от него народополезно слово и дело. Красноречив израз на това негово разбиране е и самото потребление на думата „ учители " в озаглавяването на този дял - безапелационно удостоверение на изказаната един век по-късно максима, че Средновековието приключва тогава, когато думата „ преподавател " стартира да измества думата „ светец ".
Освен на славянските учители, които е дал българският народ, Паисий посвещава специфична глава и на българските светци, чийто лист е не по-малък от този на българските владетели. Но постоянно, когато е допустимо, той акцентира тяхната значителност както в чисто християнски, по този начин и в културно-политически смисъл, акцентира книжовните им ползи и грижата им за построяването и укрепването на българската нематериалност и държавност. Ето за какво и в тази глава дефинира средищно място при изброяването им и още веднъж отделя особено внимание на Кирил и Методий и техните възпитаници Климент, Наум, Сава, Ангеларий и Горазд (наречен тук Еразъм).
Своята „ История славеноболгарская” Паисий приключва по този начин, както я стартира - като другарска сказка с близки хора, пред които могат да се споделят интимни неща: както за неналичието въпреки всичко на редовно обучение („ Не съм учил по никакъв начин нито граматика, нито всемирски науки, само че за простите българи просто и написах " ), по този начин и за усилието да се преодолеят измъчващите го заболявания („ Така аз презрях своето главоболие, от което доста време страдах, по този начин и от корем доста време боледувах - това презрях заради огромното предпочитание, което имах. " ). Разбира се, най-важно в послесловието е признанието за вътрешните подтици, довели до основаването на подобен исторически труд. Воден от съзнанието за огромната отговорност, която носи предприемането на сходни дело, той споделя като че извинително: „ Разяждаше ме последователно ревнивост и жал за моя български жанр, че няма вкупом събрана история за преславните действия от първите времена на нашия жанр, светци и царе. " Сякаш нерешителен, че ще получи помилван за своята смелост, той намира за належащо още веднъж да напомни укорите на „ сърбите и гърците ", че българите нямат своя история. Паисий е надалеч от мисълта да придаде на осъщественото ореол на някаква изключителност. Напротив, той се усеща длъжен да изясни ясно и в детайли, че е претърсил „ всички светогорски манастири ", че две години е събирал „ по малко от доста истории " освен в Света гора, само че и в „ немската земя ", че е почнал историята си в Хилендарския манастир, само че заради „ огромен ужас и противоречие сред братята " за неплатени налози я е обогатил и приключил в Зографския, където намерил „ още доста сведения и трудове за българите "... Тук намираме и единственото удостоверение за неговата възраст - през 1762 година, когато е приключил историята си, е бил 40-годишен.
Обликът на Паисий се разграничава радикално от типичния облик на средновековния литератор, към момента доминиращ по това време - средата на XVIІІ век. С главните си черти той показва пълноценно визията ни за същинския възрожденски публицист, съчетал в една персона книжовника и публичния деятел, подчинил и живота, и качествата си на огромната националноосвободителна концепция. Творбата му, както и оскъдните свидетелства за виталната му орис ни го показват като умел оратор и занимателен събеседник, като добър психолог и движимост ценител на националната психика, който умее да направи читателя и слушателя на своята история съпричастни на подхванатото дело, а от тук и на едно ново възприятие - за публичен дълг и отговорност. Пред нас се появяват чертите на една неспокойна, любознателна и самоотвержена натура, на човек, роден както за задълбочена книжовна работа, по този начин и за чисто апостолска задача.
На път, измежду тези, за които е написал и на които носи светлината на своята „ историйца ", го настига и гибелта - през 1773 година в Амбелино, тогавашната южна част на Станимака (Асеновград).
Продължава своя път през вековете неговото дело, а превратностите в българската историческа орис непрестанно - и до през днешния ден, след повече от два века и половина - удостоверяват великата проницателност на апостолското му обръщение и значимостта на неговата персона - многостранна и богата, почтена за епохата си, и за която епохата също бе почтена. Личност трагично-величава, тъй като бе изпреварила времето си - и таман по тази причина се бе явила тъкмо в точния момент. /БГНЕС
---------
Проф. Кирил Топалов, книжовен критик, публицист и посланик.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ