Дебютната книга на малайзийската писателка Ванеса Чан – – завладя

Дебютната книга на малайзийската писателка Ванеса Чан – – завладя литературната рецензия по целия свят и още преди излизането си се трансформира в един от най-важните и дълго чакани романи за 2024 година

Романът излиза у нас в превод на Надя Баева дружно със международната си премиера на над 20 езика, a хвалебствените мнения от New York Times, Publishers Weekly и Kirkus  не закъсняха, нареждайки романа измежду определените книги за януари на Amazon и известни книжни клубове като Good Morning America.

Вдъхновена от личната фамилна история на писателката, „ Бурята, основана от нас “ ни изпраща в Малая по време на Втората международна война, когато една майка е принудена да съобщи страната си в опит да избави фамилията си. А шокиращите последствия отразяват прекарванията нацяло едно потомство малайци, гласовете на които остават дълго заглушени.

1934 година, Малая. Животът на Сесили Алкантара поема в непредвидена посока по време на работното празненство на брачна половинка ѝ Гордън – помощник в английската колониална администрация. Там Сесили се среща с обаятелния Фудживара, сътрудник на японската императорска войска, който скрито работи за свалянето на британците. Пленена от харизмата и убедителността му, Сесили се увлича по фантазията за „ Азия на азиатците “, която той рисува, и се съгласява да предава информация, открадната от бюрото на Гордън.

Почти 10 години по-късно, през 1945 година, Малая от дълго време е в ръцете на японците, но вярата за независимост от дълго време се е стопила, като жестока окупация е притиснала локалното население. Ужасът не пропуща да почука и на вратата на фамилията на Сесили. Петнайсетгодишният ѝ наследник Абел е в неопределеност, най-малката ѝ щерка се крие в мазето, с цел да не бъде отвлечена в японски обществен дом, а другото ѝ момиче, Джасмин, което сервира всеки ден на японските бойци, е на ръба на лудостта.

Сесили знае две неща. Че всичко това е по нейна виновност. И че околните ѝ в никакъв случай не трябва да схванат истината. И в този момент, когато войната е към своя кървясъл край, Сесили ще направи всичко по силите си да спре се опълчи на ужаса, на който тя несъзнателно е станала съизвършител.

Разкривайки грозната действителност на колонизацията и войната,  „ Бурята, основана от нас “ е въздействаща елегия за мира и изцелението. С възхитителна убеденост, мощ и прелест Ванеса Чан основава смела и сърцераздирателна история, в чийто център стои силата на майчината обич.

Омагьосващ и трогателен, мъчителен, само че и смайващо хубав, „ Бурята, основана от нас “ е разказ, жертван да се трансформира в модерна класика за жанра си.

* * *
Снимка " Сиела "

Из „ Бурята, основана от нас “ от Ванеса Чан
СЕСИЛИ
Бинтанг, Куала Лумпур
Февруари 1945 година

Окупираната от японците Малая

Започнали бяха да изчезват момчета в юношеска възраст.

Първото, което Сесили чу, беше за един от братята Чин, междинния от петимата, до един едри, с тесни чела и необятни плещи – Бун Хок, Бун Лам, Бун Хонг, Бун Хиъ и Бун Уай, само че майка им наричаше всичките Ах Бун, тъй че на момчетата се падаше да решат кого от тях вика. По време на английското господство момчетата Чин бяха известни с това, че са богати и жестоки. Обичайно събитие бе да ги види човек застанали в кръг зад фамилната къща с обилните ѝ орнаменти в кафяво и златно. Стояха надвесени над прислужник, едно от момчетата държеше електрически ключ в ръка и очите на останалите светваха от възбуденост, когато то го включеше и токът влезеше в контакт с кожата на прислужникът. Когато японците дойдоха преди Коледа на 1941 година, момчетата се държаха предизвикателно към тях: стрелкаха с гневни погледи патрулиращите бойци Кенпетай, заплюваха тези, които решаваха да се приближат. Изчезна междинният по възраст брат, Бун Хонг – просто един ден към този момент го нямаше, като че ли в никакъв случай не бе съществувал. И внезапно братята Чин станаха четирима.

Съседите на Сесили се чудеха какво ли е станало с момчето. Госпожа Тан допускаше, че просто е избягало. Пуан Азреен, непроменяемо черногледа, се тревожеше, че се е забъркало в сборичкване и лежи в някоя канавка, което караше съседите плахо да поглеждат към канавките, до момента в който вървяха по своите си каузи, несигурни какво може да зърнат. Други майки единствено поклащаха глави; по този начин се случва с тези, дето все тормозят другите, споделяха, на някого несъмнено му е прекипяло. Сесили наблюдаваше с любознание майката на момчетата, с цел да види дали стърчи до вратата и чака вести, или е изпаднала в нервност от смут, само че госпожа Чин и останалите от фамилията се бяха затворили вкъщи си. В редките случаи, когато напускаха къщата, четиримата синове обкръжаваха посърналите си родители като стена от мускули и ги затуляха от взор.

Сесили срещна госпожа Чин единствено един път доста рано сутринта в смесения магазин.

– Стои по този начин от пет минути към този момент – пошушна вуйна Муи, брачната половинка на притежателя, удовлетворена да показа с някого наблюденията си.

Госпожа Чин се взираше в пликче сушена сепия с обляно в сълзи лице. Сесили бе изумена от замръзналото ѝ мълчание – нямаше хлипане, нито трептене, единствено мокри бузи и цялостни със сълзи очи.

След няколко седмици, защото нямаше повече обществено засвидетелствана тъга, нито нов подкладен слух, хората престанаха да се чудят за момчетата Чин. Скоро съседите не помниха даже кой тъкмо от братята Чин се беше изгубил.

Следващите няколко изгубвания настъпиха в бърза поредност. Слабото момче, което работеше като метач на гробището и за което Сесили бе уверена, че краде цветята, оставяни от фамилиите край надгробните плочи, и ги продава на пазара. Друго едно, много цялостно, което висеше зад смесения магазин с омазано с нечистотия лице и се правеше на сакато, запретнало нагоре крачола си, с цел да проси монети от минувачите. Ококореният непрокопсаник, хващан нееднократно да надзърта в момичешките тоалетни в учебно заведение. Все калпазани, мърмореха Сесили и съседите ѝ. Може би си бяха получили заслуженото.

Но към средата на годината започнаха да изчезват и познати на Сесили. Племенникът на съседите, момче със забележителен баритон, печелещо всички декламаторски състезания в учебното заведение. Синът на градския доктор, спокоен юноша, който на всички места разнасяше със себе си шахматна дъска, подготвен да играе с всеки искащ. Синът на перачката, усърден младеж, който переше униформите на всички японски бойци, а в този момент майка му бе принудена да поеме тази работа, тъй като японците не признаваха, че някой може да е потопен в тъга.

С единствената пресичаща го по дължина улица, аптека, разбъркан магазин, едно учебно заведение за момчета и едно за девойки Бинтанг бе задоволително дребен град, та паниката да се разраства и мутира в него. Шушуканията се разнесоха още веднъж, стрелкаха се изпитателни погледи към околните на изчезналите момчета, хората с приглушени гласове гадаеха каква ли е ориста им. Всъщност всички изгубвания бяха основали усещане за изнизване тихомълком. Това притесняваше Сесили, тъй като от опит знаеше какъв брой шумни са момчетата в придвижванията си – блъскаха се в всякакви неща, набиваха подметки, потропваха неспокойно даже когато стояха на място, неспособни да сдържат силата в телата си, в неотдавна издължените си крака.

– Не им ли стига, че ни бият и морят от апетит, че затвориха учебните заведения ни и сложиха спирачка на живота ни? – просъска яростно чичо Чон, притежател на смесения магазин „ Чон Син Кий “ посред Бинтанг, където всички си купуваха артикули – от сухи и зелени подправки до ориз и сапун. Жена му, вуйна Муи, го шляпна по устата. Бяха изменнически слова, а семейство Чон също имаха наследник.

Невинаги бе по този начин. Когато японците се появиха някъде преди към три години, Сесили, мъжът ѝ и трите им деца бяха от фамилиите, излезли пред къщите си да махат приветливо на военния ескорт. Сесили си спомняше възхищението, пламнало у нея при типа на плешивия и дундест японски военачалник Шигеру Фудживара, който бе отпред на парада.

– Това е Малайския тигър – сподели на децата си.

Генерал Фудживара бе сложил на колене английските сили за по-малко от седем седмици, като реализира блестяща и непредвидена инвазия по суша откъм север, където Малая граничеше с Тайланд – бяха влезнали с колела по сложния терен през джунглата, до момента в който английският флот, очакващ морска офанзива, бе насочил оръдията си на юг и изток към Сингапур и Южнокитайско море. На Сесили това ѝ изглеждаше като зората на нова епоха. Ала вярата ѝ за по-добри колонизатори бързо бе попарена. Само след месеци започнаха да се затварят учебни заведения и наличието на бойците стана прекомерно осезателно по улиците. Японските окупатори бяха умъртвили през последните три години повече хора, в сравнение с британците за цели петдесет. Жестокостта им стресна кроткото малайско население, привикнало преди с хладното надменност на британците, които, общо взето, страняха от локалните, стига да не спираше работата в калаените мини и в добиването на каучук.

Уплашена от това какво им готвеше бъдещето, Сесили вкара вечерна инспекция, с цел да е сигурна, че всяко от трите ѝ деца е стигнало до дома.

– Джужубе! – извикваше посред паниката около приготвянето на вечерята. – Абел! Джасмин!

И те се отзоваваха всяка вечер: Джужубе, най-голямата от трите деца, идваше раздразнена и със смръщено лице, Джасмин – радостно, припкаща като кутре с дребните си крачета. Средният, синът ѝ Абел, който най-вече я тревожеше, се провикваше:

– Мамо, несъмнено, че съм тук! – И се приближаваше да я подари с мечешка прегръдка.

Известно време системата като че действаше. Вечер след вечер на залез-слънце, когато комарите подхващаха своя хор, тя извикваше децата си и те ѝ отговаряха. Семейството се събираше към издрасканата маса за хранене и всеки разказваше за деня си. За няколко минути, до момента в който слушаше пръхтящия смях на Джасмин, някоя от театралните смешки на Абел, гледаше по какъв начин Джужубе подръпва късите си къдрици, съвсем като майчините си, Сесили успяваше да не помни суровите житейски условия, ужаса на войната, оскъдното битие.

Ала не щеш ли на петнайсетия си рожден ден на петнайсети февруари Абел – който имаше къдрава светлокестенява коса, за разлика от останалите ѝ деца, Абел, който постоянно лакомо поглъщаше всичко пред себе си, изгладнял поради лимитираните дажби, Абел, който бе израснал с петнайсет сантиметра през последната година и в този момент бе по-висок от всички в фамилията, не отговори на повикването ѝ, не се бе прибрал от магазина. И когато восъчната свещичка върху пресъхналата торта за рождения ден се стопи, Сесили към този момент знаеше. Лошите неща се случваха на неприятни хора, а тя бе тъкмо това – неприятен човек.

В реалност през последните две години откри, че не е в положение да прикрива отчетливия боязън, контролиращ цялото ѝ битие, който идеше от съзнанието, че всичко сторено от нея ще ѝ се върне, че възмездието към този момент тропа на вратата. Страхът личеше в нервните ѝ усукващи се пръсти, в стрелкащите се към децата ѝ погледи, в недоверието към всичко непознато. Сега, когато злополуката бе настъпила, усети по какъв начин цялата сила в напрегнатото ѝ тяло се стопява. Джужубе сподели на татко си по какъв начин надала нескончаем вопъл, ням и цялостен с болежка, след това се отпуснала върху плетения стол без тон, с безизразно лице и неподвижно тяло.

Около нея фамилията ѝ бе като разчувствуван кошер. Мъжът ѝ Гордън крачеше напред-назад и крещеше с цялостно гърло на себе си или евентуално на нея:

– Може би е отишъл в магазина. Може би са го задържали на полицейски пункт. Може би... може би... може би...

Джасмин стискаше палеца на по-голямата си сестра с лице, по което бе изписан прекомерно огромен издръжливост за седемгодишна. Джужубе, непроменяемо практична, се задейства. Измъкна пръста си от хватката на Джасмин и изтича в задната част на къщата, където се провикна през оградата поредно към съседите от двете им страни:

– Да сте виждали брат ми? Ще ми помогнете ли да намеря брат си?

Но към този момент бе след осем, вечерния час, и никой от съседите не посмя да отговори, въпреки сърцата им да се късаха от виковeте на Джужубе.

Сесили не споделяше нищо. За няколко минути, преди да я превземе възприятието на виновност, изпита облекчение от реализирането на ужаса си. Най-сетне я бе сполетяло и виновността бе нейна.

Тя бе предизвикала всичко това.

На сутринта след изгубването на Абел съседите на Сесили се впуснаха в деяние. Алкантара бяха честно семейство, а почтените фамилии не заслужаваха така монументална покруса. Мъжете проведоха дружини за търсене денем, разнасяха табели, скитаха се в близост и крещяха името на Абел. Диреха из складови пространства зад къщите, по ъглите на обичаните места на Абел, по игрални площадки и изоставени заводи. В търсенията си обаче не влязоха в остарялото учебно заведение, превърнато в център за разпити от японците. Мъжете стояха на дребни групи, свели ниско глави, когато бойците Кенпетай в калнозелените си униформи погледнеха по посока на тях, само че изпитваха скрито удовлетворение, защото имаше известно чувство за сигурност, като си с други хора, а и усещаха издирването на момчето като своя дребна гражданска война, едно дребно въстание против японците. Жените се отнасяха към произшествието като към раждане или смърт; носеха сготвена храна и предлагаха утехата си на дома на Алкантара. Уверяваха Сесили, че всичко ще се оправи, че Абел е прахосник още, несъмнено е задремал някъде и скоро ще се добере до у дома, че е изгубил визия за времето и е пренощувал у другар, че момчета като Абел – прекрасен, обаятелен и толкоз обещаващ – не изчезват просто ей по този начин.

Останалите дами смятаха, че Сесили е извънредно непризнателна. Не благодареше, като ѝ носеха храна, не им правеше чай, когато чакаха пред вратата да бъдат поканени, не плачеше, не се жалваше и не се тръшкаше, което би било разбираемо за тях. Изглеждаше плашещо нащрек, с очи, стрелкащи се във всички направления, като че ли бе подготвена за нахлуване. Срещу кого? Те не знаеха. Естествено, съчувстваха ѝ, както си шепнеха една на друга, само че от време на време Сесили умееше да бъде прекомерно последна. „ Нали помните ужасяващите истории, които разправяше на децата си? “ – по този начин си споделяха.

– Ами за индивида, заставен от японците да пие сапунена вода, до момента в който коремът му висящ пред тялото, след това трансферирали греда върху него и скачали от едната и другата страна, а най-после стомахът му се пръснал? Тая чували ли сте я? – рече госпожа Чуа.

– Айя, би трябвало ли да повтаряш тази отвратителна преживелица? – възмути се госпожа Тан. – Заради нея децата ми със седмици имаха кошмари!

Понякога си мислеха, че Сесили просто не умее да се държи както би трябвало. Те всички бяха майки, знаеха какво държание е редно за една майка. Когато изгуби наследник, вярно е да плаче, да припадне, да дири разтуха у другите майки. Не бива да държи болката си като щит и да е така наежена, че никой да не смее да я приближи.

И въпреки всичко си напомняха, че би трябвало да бъдат положителни съседи. Госпожа Тан продължи да праща димящи купи със чорба от нудли до дома на семейство Алкантара и се опитваше да не се визира, като виждаше купата да си стои на същото място пред портата, където я бе отминала предходния ден. Госпожа Чуа предложи да гледа Джужубе и Джасмин, така че Сесили да може да си почине. Пуан Азреен, която обичаше драматизма, разказваше всички истории, които беше чувала в миналото за изчезнали хора, само че не можеше да се въздържи да не добави щрих на смут – по какъв начин се прибирали вкъщи си я без някой крак, я с обезобразено лице.

На съседите най-малко Гордън, брачният партньор на Сесили, им изглеждаше задоволително благодарен. Обикаляше града с другите мъже, викаше сина си, шляпваше по гърбовете спътниците си, благодареше им за отделеното време. Съседите към този момент намираха, че е станал доста по-любезен. То се знае, човек на никого не би поискал такова нещо, споделяха и цъкаха с език, само че несъмнено избраха този прероден Гордън Алкантара, слязъл със ходило по-надолу. Неприятна им бе неговата пищност по времето, когато тук командваха британците и Гордън бе самовлюбен админ.

Дните след изгубването на Абел прераснаха в седмици. Редовните търсения се разредиха, дамите малко по малко стопираха да се отбиват в къщата. След като още и още момчета изчезнаха, хората гледаха повече да си седят вкъщи и да крият синовете си от острите погледи на бойците Кенпетай. Кратката наслада от протеста угасна и съседите още веднъж си припомниха, че във време на война единствен приоритет е личното ти семейство. Не можеха да пилеят време за непознати изчезнали деца.

Седмица преди изгубването си Абел се бе прибрал вкъщи с цялостен наръч грозни, прилични на плевели цветя, които явно бе накъсал край пътя. Но бе горделив, когато Сесили ги натопи във ваза и се престори, че не е виждала по-красиви цветя. В седмиците, откакто се изгуби, бурените изсъхнаха и взеха да се ронят, само че на Сесили сърце не ѝ даваше да ги изхвърли. Но един следобяд не помни да затвори прозореца в спалнята си по време на гръмотевична стихия, една от тези шумни и тресящи стените тропически стихии, с които Малайзия е известна. Стаята се замъгли от дъжд, а вятърът изпосъбори всичко, в това число вазата с изсъхналите цветя на Абел. Вечерта, откакто бурята беше утихнала, Гордън завари Сесили с разкървавени пръсти да се пробва да залепи частите на вазата и да подреди изпочупените плевели по този начин, че да са изправени и с растежа на момче. Но също като колелцата, които бе пуснала в придвижване 10 години по-рано, оправяне нямаше. Връщането обратно бе невероятно.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.