За страданията на българите в Егейска Македония – гробовете на Трикери
Даниела Горчева
Тия дни прослушах аудио-записи с изявленията на Иван Гаджев с българския ваятел Любомир Далчев след бягството му от комунистическа България в Съединени американски щати. На въпроса за какво на 80-годишна възраст и при съществуване на почести, популярност и финансова обезпеченост, Любомир Далчев се е решил да предприеме такава рискована стъпка и да стартира живота си изначало, скулпторът дава отговор с една алегория за художника, който не чувал и не виждал страшната стихия на открито, тъй като желал единствено да рисува своите цветенца. „ Но бурята и страшните стонове на открито, - добави разгорещено и със сълзи в гласа Далчев, - това е българският народ, неговата орис. Аз не можех да остана ням и кьорав и за тези премеждия. Но аз нямах различен метод да се изправя против тоталитарната страна, с изключение на бягството и казването на истината за страданията на моя народ. Защото вътре моят митинг, моят глас щеше да бъде задушен. “
Разказвайки за детските си години пред Иван Гаджев, Любомир Далчев разказва страшните дни в Солун по времето на Междусъюзническата война, когато гърците арестуват всички българи мъже, а доста от тях са хвърлени в морето и издавени. Баща му се избавя по една случайност – тъй като тъкмо преди експлоадирането на Междусъюзническата война, му се е наложило да отиде в София по някакво дело.
Тормозът над фамилията продължава дълго, гърците идват всеки ден да вършат обиски и да търсят бащата на Далчев.
Драматичният роман на Любомир Далчев за страданията на българите в Солун ми напомни, че през юни се навършиха 108 години от
злокобните събития на гръцкия остров Трикери
Там, на този запустял, изсъхнал остров, където съвсем няма растителност, гърците захвърлят без храна и вода 7 хиляди български мирни жители - българи от Егейска Македония, множеството авторитетни и уважавани персони от региона към Солун. Ето по този начин се обезбългаряват обитаемоте с българи земи, останали отвън рамките на България - с
всеобщи убийства и етническо пречистване
Заедно с тях на страшния остров са захвърлени без храна и вода и военнопленниците – български бойци, които са останали живи след сраженията в Солун.
Както споделя и Любомир Далчев, доста от солунските първенци са издавени в морето още преди да стигнат до острова под присмеха на гърците. Малцина от захвърлените на безводния и палещ под немилостивите слънчеви лъчи гол остров оцеляват и се връщат в България.
Тези злокобни и трагични събития са разказани от чешкия публицист Владимир Сис.
Ето неговия поразителен роман.
ГРОБОВЕТЕ НА ТРИКЕРИ
Владимир Сис
Реших да посетя Трикери доста от дълго време - още когато бях в София, преди идването си в Гърция. И един ден, когато бях към този момент във Воло, оповестих желанието си на немския консул.
Разбира се, същинската цел на визитата си аз скрих от него. Казах му единствено, че желая просто да посетя този остров, да видя там манастиря „ Св. Богородица ” и покрайнините, дето, може би, ще се откри нещо, което би заинтересувало един археолог, един лингвист.
Консулът искаше да ме разубеди.
В Трикери, обясняваше ми той, са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани. Островът в този момент е гнездо на холерна болест и всеки, който би стъпил там, ще се изложи на огромна заплаха.
Съвети - твърди рационални, които въпреки всичко не можаха да ме разколебаят. Боже мой, стотини гробове, стотини непогребани мъртъвци - печални пандизчии, умрели надалеч от своя роден край!... Че аз точно това и желаех да видя...
Още вечерта на 11 май, без да чувам препоръките на общителния консул, аз наех една дребна лодка с платна, която по едно необичайно съвпадане носеше името на една известна мъченица от античните християнски дни - споделяше се „ Св. Варвара ”. Рано на другия ден, преди да изгрее слънце, бях на пристанището.
Един пристанищен жандарм, още приспивен, се яви при мене.
- За къде? На Трикери?
- Да, приятелю. На Трикери.
- Че за какво?
- Питай немския консул, той ще ти каже - малко жестоко и на смешка му отговорих.
Стражарят, докачен, значимо клати глава: „ Не може ”.
Но незабавно един от гребците издигна трицветното немско знаме. Аз бях го заел от консула и видях в този момент каква неотразима мощ и омагьосване имаше. То ме освобождаваше от всяко съмнение, даваше ми път.
Стражарят отстъпи. „ Немец - вероятно си намерения той, - никакъв българин не е... ”
Тръгнахме. Вятърът е попътен и лодката с обтегнати бели платна леко и бързо заплува. Излизаме от зaливa, зaд нас се отдалечава и чезне в сините утринни мъгли Воло. Ние сме в намерено море - безшумно, безпределно, блеснало на слънцето, южно море. Пътуваме дълго.
Вятърът отслабва, гребците вземат лопатите - аз сядам при кормилото.
Минават се цели четири часа и най-сетне близо при нас са към този момент три дребни острова, над жълти сипеи на които се тъмнеят венци от шубраци и маслинови гори. Най-старият от гребците ми споделя:
- Това са дребните Трикери. Никой не живее там. Но ето оня зад тях, огромният - това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
- На тоя ли остров са били българските пленници? - запитвам наивно.
- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, какъв брой... Нямат брой...
- Удавени?
- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
- Че за какво?
- Как за какво? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкоз по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - един път там щяха да стоварят. Нашият капитан сподели: „ Хайде, момчета, да забележим какъв брой знаят да плават българите. Искаха море - дано го опитат ”... Нарочно спряхме парахода в намерено море, много надалеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, радостно беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето...
Аз потръпвах, изтезавах се надълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя безсрамен и нахален роман на гърка малко усещане ми прави. Вгледах се в синята необятна морска широчина. Колко злочести жертви е погребала тя! Но в този момент това непознато и далечно море като че ли е имало повече състрадание, в сравнение с потомците на една антична просвета. В своите необятни глъбини то е приютило мнозина, отървало е мнозина от ония безкрайни страдания, които злокобният остров е готвел за тях... Сега надълбоко някъде почиват техните кости и морето така ревниво и грижливо ги пази, както ги е и прибрало в необятните си обятия. Във Воло узнах, че морето е изхвърлило в самата местност на града няколко български натрупа. Попитах за техните гробове - демонстрираха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и отново ги хвърлили във водата. Да, положително, широко милостиво море!...
Вятърът напълно утихна и трябваше интензивно да се работи с веслата. Напредвахме постепенно.
- Къде ще спрем? - попита остарелият грък. - От другата страна в теснината, сред сушата и острова, ще е най-добре. Там има и къщи, черквата „ Св. Анна ”. Има и малко кафене. Тук, до платана, има добър залив, само че пусто е.
Въпреки това насочихме към платана. Беше ми прелестно, че там никой не живее, и моето идване нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са били стоварвани пленниците. Аз желаех още от тук, още през цялото време да преживея в душата тоя печален, кръстен ход на мъчениците в Трикери...
Но до там имаше още много път. И в този момент гребците се разприказваха за войната.
По-младият служил в Лариската дивизия е прекарал и двете войни. Попитах го каква е разликата съгласно него сред войната с турците и тая с българите. Искреният, доверчив и елементарен селяндур сподели самата истина.
- С турците - това дори не беше война. Заболяха ни единствено краката от вървене. Аз гръмнах десетина пъти - това беше всичко. Но другата война... Господине, от нея се бояхме.
Никой не вярваше, че ще победим. Българите не са турци, ние това го към този момент знаехме. Когато Кайларската дивизия се биеше с българите в Солун - една дивизия против една тайфа, ние бяхме зад града. Все чакахме, че българите изведнаж ще се покажат някъде от север, ще дойдат на помощ на своите... Не ни беше радостно... След това, рано сутринта на другия ден, доде уведомление: нашите завладели българския гарнизон. Тръгнахме напред. Офицерите непрекъснато ни убеждаваха, че българите са малко, че ще ги победим, „ тъй като, споделяха, ние сме петима против едного ”. Това ни окуражи. Но видяхме ги българите. Три дни се държаха. Не зная дали е истина, само че след Кукуш и Дойран офицерите почнаха да ни приказват към този момент друго: „ Българите, споделяха, са пет пъти повече, а не ние. ” Ако това е истина, на нас се пада най-голямата популярност. Те победиха турците, ние - тях. Това към този момент не е малко, нали?
Почнах незабелязано да майтапя тия благи xоpa. Разбира се, по-големи герои няма на света. Солун, Янина - какви огромни небивали победи! После 120 хиляди гърци преследваха 300 хиляди българи чак до София. Да, в случай че не беше Букурещкият мир, вероятно щяха и в София да влязат...
Гребците ме гледат радостно и щастливо се усмихват. Те ми имат вяра.
И по какъв начин да не имат вяра, когато по същия метод подиграва своите съотечественици и гръцкият публицист Георги Цокопулос. В своята книга, издадена тази година, „ Гръцко-българската война ” той потвърждава, че българите на всички места са били в няколкократно числено предимство, че на всички места са имали по-добри позиции и по-силна артилерия. Всичките победи трябвало да се отдадат единствено на персоналните военни добродетели и смелост на гърците. Нека да е по този начин! Най-после идваме. В залива беше хвърлила котва огромна рибарска лодка. Рибарите почиваха на брега, някои се скитаха в близост и събираха дърва.
- Тук стоварваха пленниците - обърна се към мене остарелият моряк. - Някои имаха лагер там, на оная височина, само че множеството оттатък, на другата страна на острова. Ако желаете, по-добре е да ви чакаме там с лодката. Ще ви бъде по-близо до манастиря.
Съгласих се. Когато по-късно аз стъпих на брега, несъзнателно си спомних първия стих от „ Славия ” на Колара: „ Спрете, нозе, свещена е земята, по която вървите! ”... Да, свещени са тия места! Места, осветени от безкрайните страдания, от огромната горест на злочестите пленници. Трикери! Кой в България не знае това име? Една злокобна дума, която облива сърцата с кръв и бразди челата си с бръчките на невъздържан гняв и жадност за отплата. Трикери!
Един немислим пъкъл, основан от злобата и жестокостта, една печална огромна гробница.
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли недълбоки ями, разсеяни на всички места из жълтите пясъци на брега.
- Това са кладенци, които си копаеха тук българите - изяснява ми един риболовец, който самичък черпеше вода. - На целия остров няма ни един извор. Злочести пленници! Аз знаех тия крайморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В преди малко изкопаните ями изначало се събира много добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но последователно на тая вода се възстановява горчиво-соленият усет и водата от тия кладенци освен че не уталожва жаждата, само че още повече я разпалва. Едно остава - нов бунар! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият единствено тая вода, тъй като друга в острова е нямало!
Моите лодкари не желаеха да излязат на брега - опасяваха се от холерата. Но аз самичък желаех това, нямаше най-малко да ме видят, че снимам българските гробове, и да описват за това във Воло. Поисках още един път да ми обяснят где ще ме чакат с лодката и потеглих. Преминах през височината, дето е бил лагерът на първата група пленници. Тук нямаше какво изключително да се види: на места захвърлени разноцветни дрипи, сухи, изоставени огнища, продълговати ями, които вероятно са служили за кревати. Това беше всичко, което показваше, че в миналото тук е имало лагер.
Аз стопирах тук прекомерно малко и потеглих по-нататък. От лидер нямах потребност, островът е дребен и манастирът, изправен на самотната височина, се вижда съвсем от всички страни. След половина час аз съм пред отворените врати на манастиря. Влизам. Манастирят е огромен. Широк, застлан с плочи двор в средата, на който стои нова църква. От двете страни - високи тъмни кипариси. Околните сгради са остарели, едноетажни, тясно сгушени едно до друго. Две огромни кучета се спущат върху ми, препречват ми пътя и аз на вятъра диря с очи човек, калугер. Но ето на пруста на ниските сгради се демонстрира една остаряла жена, с черна надиплена забрадка на глава. Старата калугерка извика на кучетата и слезе долу. Казах й, че съм пристигнал да видя манастиря.
- Много няма какво да видиш. Нов е - дава отговор ми тя.
Заведе ме в черквата. Когато видя, че турнах в тенекиената касичка няколко драхми, остарялата жена стана по-приветлива и приказлива. Каза ми, че живее в манастиря с още едно семейство, споделя се Малама и е тук от есента.
- Когато бяха тук българите - продължи тя, - в манастира живееха нашите бойци и офицерът им, та аз трябваше да си отида.
- Казват, че тук са умрели доста българи?
- Да. Ако искаш, ще те заведа при гробовете им.
Престорих се, че това прекомерно не ме интересува, и продължих да преглеждам черквата. След като обиколих и другите сгради на манастиря и бях всичко видял, колкото да тогава равнодушно попитах бабата не желае ли да ме заведе при гробищата на пленниците.
- Но да изчакаме - добавям. - Нека да си изпия кафето.
- Хайде! - подканям я по-късно и тръгваме. Малама е седемдесетгодишна, само че още издръжлива, здрава.
Слизахме много бързо из урвите на височината - на противоположната страна, отдето додох. След малко попадаме на първите следи от лагера. Няколко кръгли и плитки окопи посочваха мястото, дето са стояли палатки.
- Тук бяха палатките на нашите бойци - изяснява ми Малама.
Те, несъмнено, си избрали най-хубавото място, сенчесто и високо, отдето са могли да виждат цялата котловина, открита като на длан.
- А там, в онази котловина, там беше лагерът на българите.
Малама показваше с ръка долината. Една тясна дълга котловина, изпъстрена с маслинени дървета, някъде редки, някъде цели шубраци. Долината се простира далеко и свършва на самия бряг, където се белеят гребените на вълните и свети ясното небе.
Пред моите очи стоеше злокобното лобно място, в безмълвната тишина, която царуваше в този момент, като че ли беше застинало горко страдалчество и тъга. Колко са били тия нещастници?
Гърците ги демонстрират за 7000. От тях и половината дори не са били бойци. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, някогашни комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е дори и една жена, както ми заяви Малама.
- Нещо неприятно споделила за бойците, когато отвеждали мъжа й. Па взели и нея...
Храбрите евзони на крал Константин! Те демонстрираха своята смелост върху беззащитните и безоръжени селяни. Не стига това - те завладели и дами!
И Европа, така доста сензитивна и придирчива, Европа, която непрекъснато обвиняваше в свирепост единствено българите - може би тя не знае това!
Вървя постепенно из пустия, необитаем лагер. Утъпканата прашна земя е осеяна с парцали, скъсани опинци, ръждясали и смачкани канчета, празни тенекиени кутии от консерви, които вероятно са служили за съдове. Вземам една и на етикета й прочитам няколко съветски думи: „ Черноморскiй цех... консервы ”. Това са консервите, които са паднали в ръцете на гърците от складовете в Серес и Демир Хисар. С тях те са хранили, колкото са можали да стигнат, пленниците.
Някои пленници са имали и палатки, отново видях няколко кръгли и плитки окопи. Но огромната част са спели под намерено небе. Те си правили четириъгълни ями, обиколени със землена ограда - отбрана от водата във време на дъжд. Намерих и няколко пещи, изкопани в земята. Това са неголеми дупки в някоя урва, с дребен отвор от горната страна за дима и начело различен за дървата.
Сега е май. Слънцето пече немилостиво, горещо и тежко. Но какво ли е било тук в горещите летни месеци, когато през целия ден не полъхва и най-слабият ветрец, когато земята е гореща, когато въздухът е имобилен, зноен и тежък до задушване. Редките маслинови дървета не дават огромна сянка. Има тук портокалови и лимонени дървета. Но под тяхната прохладна и гъста сянка, безгрижни и сити, излежавали са се гръцките бойци.
Разбирам и самичък като че претърпявам тъгите на тия хиляди пленници. Денем убийствена, непоносима горещина, безкрайното недружелюбно и непознато море от всички страни. Нощем е нямало успокоение от хилядите комари. Пленниците са лягали и ставали гладни и жадни. Отначало, както чух във Воло, постоянно всеки ден е идвал параход с самун, само че по-късно той е почнал да идва все по-рядко и по-рядко и най-сетне съвсем не идвал. Но и хлябът не е бил добър. За да отровят и тоя нищожен залък на пленниците, моряците хвърляли от парахода чувалите с хляба във водата. Пленниците, премалели от апетит, се хвърляли сами в морето, с цел да ги ловят и изнасят на брега. Хляб от най-лошо брашно, освен това и пропит със солената и горчива морска вода.
И в този момент не ми се вижда чудно за какво когато тия нещастни бойци се връщаха от плен, бяха така немощни и слаби, опираха се на тояги, едвам пристъпваха, а някои трябваше даже да ги носят на шинели. Не, аз се чудя единствено по какъв начин въобще са можали хора да пренесат всичките премеждия на трикарския плен. Чудят се на това и самите гърци, които са вярвали, че нито един българин жив не ще може да излезе от Трикери. Пет месеци, пет дълги месеци апетит и жадност, безсънни нощи, неизказана горест и тъмна безрадостна неопределеност за участта на далечния роден край - пет месеца да чувстваш освен по какъв начин постепенно гасне и чезне личният ти живот, само че и тоя на една нация - всичко това е над елементарните човешки сили. Но тия неизказани страдания можаха да изтърпят тия, които знаеха единствено да побеждават.
Гладът, жаждата, най-страшните ограничения и потребности, най-мъчителните душевни страдания - всичко това е дало почвата на тежки заболявания, даже и на епидемии. Казват, че са умрели повече от 1000 пленници. Умрели са без лекарска помощ, без разтуха и вяра. Едни те отново между тях са си помагали, другарят е помагал на другаря си. И когато болният е издъхвал след своите премеждия, неговите приятели отново са му оказвали и последната услуга: изкопавали гроб, погребвали са го и над гроба са туряли елементарен, дървен кръст. Печални тихи обреди, изпълнени с нежна другарска любов, обреди надалеч от родния край, когато скръбта, може би, е била така огромна, че даже сълзи не е имало в сухите угаснали очи…
- Ето гробищата - споделя Малама и демонстрира пространното поле.
Спирам се скован. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете - един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други - изгубени и обрасли с плевели и ниските шубраци и единствено приведеният кръст демонстрира, че тук тлеят останките на някой злощастник.
Навеждам се пред първия кръст и чета: „ Тук почива Иван Тончев, подовицер (така е написано) умря 8.IX.1913 година ”. От где е родом, от кой полк е бил - не е казано. Отивам по-нататък: „ Тук почива Минчо Кинов, ефрейтор с.... (не се чете) ок[олия] Старозагорска. Почина 15.IX.1913 година ”.
Гробове, единствено гробове... Спирам се при кръст с по-четлив надпис: „ Тук почива боеца от 28 п[олк] Дончо Ив. Каламов родом от гр. Сопот, въз[раст] 32 год., умря 27.IX.1913 год. ”.
Но тук не са заровени единствено бойци. На доста кръстове аз чета единствено думите: „ заложник от Струмишко ”,... „ от Гевгелийско ”, и други сходни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени към този момент от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя приятел, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника? На други кръстове се четяха единствено кръщелните имена: „ Коста от Зарово ”, „ Георгий от гр. Воден ”. Злочести изгнаници от долините на Вардара и Струма, от всички кътове на Македония. И техните имена не са написани ни на гръцки, ни на сръбски: това са елементарни и задушевни български слова!...
Пред един кръст аз се спирам, изумен и сюрпризиран. Единственият каменен кръст. С каква тъга, с какво прочувствено самообладание би трябвало да е бил издялан той! Чета: „ Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска) ” - Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, тъй като българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкоз труд, с цел да издяла каменния кръст, той е обичал доста, прекалено много покойника. Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и бурен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха един до друг по няколко еднородни братя, татко със своя наследник - младеж, напуснал ученическата пейка. Манол Станков! Може би това е единствен наследник на татко, също боец. Може би те вкупом, под сянката на своето знаме, са видели не едно стълкновение и не една победа и най-сетне тук, в тоя необитаем остров, надалеч от родний край, младият момък, нежният, непорочен живот е загаснал на бащините гърди... Или това може би е дребен брат, обичан и ласкан, сходно на кроткия Венеамин в библейската легенда - и починал в ръцете на възрастните си братя? Кой знай? Кой ще ми отговори? Но аз чувствувам, че под тоя каменен кръст, грижливо и дълго дялан под град от сълзи,- под него е оставено създание доста скъпо, доста обично... Народ популярен в своя подвиг, в своето злощастие и в своята тъга!...
Гологлав, дълго стоях безгласен и печален пред тоя гроб.
От надписите по гробовете разбрах, че множеството смъртни случаи са били през август. Това е прекомерно понятно, тъй като тоя месец е най-горещ и зноен - августовското слънце в Гърция просто убива.
С огромни старания можах да убедя остарялата Малама да ме фотографира на гробищата. Обясних й лесната операция с апарата, само че тя дълго се колебаеше и някак недоверчиво поклащаше глава.
- Да не си българин?
- Защо?
- Ей по този начин... доста разглеждаш всичко...
- Не съм българин, сестро. И вие, и аз - хора сме, а тези мъртъвци и те бяха християни!...
- Право казваш. Бедните, и те са имали деца и остарели майки...
Погледнах изумен Малама, която стоеше със скръстени ръце. В очитe й четях откровена тъга и състрадание. Неволно погледът ми още веднъж пада върху няколко полусчупени кръста и в мозъка ми се поражда една щастлива мисъл. Извадих от джеба си един златен наполеон.
- Ще бъде твой - споделих й, - иди донес чук, мотики. Ще изправим някои от гробовете и кръстовете. И ти заслуга ще имаш пред Бога.
Не зная кое подeйствува повече - първото ли, или последното, на бабата, само че бабата прекомерно бързо се насочи към манастиря.
Останах самичък.
Наоколо безмълвна дълбока тишина. Никакъв тон - ни пеене на птички, ни звук от дърветата. Гробове, гора от дъсчени изкривени кръстове. Сънният спокоен покой на безбройни мъртъвци. Сядам при един гроб - и за какво да укривам! - очите ми се просълзиха. И кой, освен славянин, само че въобще човек, би могъл да задържи сълзите си. Тук пред гробовете на ония герои, които летяха във вихрените офанзиви при Лозенград, Люле Бургаз; герои, които влязоха в непристъпните фортове на Одрин и, неудържими и непобедими, се изправиха по хълмовете на Чаталджа - пред самия Цариград. А след това - позорен плен, жестока гибел в необитаем отдалечен остров. Не, не бих бил славянин, в случай че останех безучастен. Защо да се преструвам? Аз бях самичък - самичък измежду тия заспали бездънен сън герои...
Мъчно ми е да опиша възприятията, които пълнеха душата ми. Голямата тъга се редеше с отвращение и гняв. Гръцката история има към този момент двама българоубийци. Първият е бил наименуван по този начин, тъй като най-жестоко е ослепил 15 000 български пленници при Беласица; вторият се изрича самичък българоубиец и, може би, не за някакви победи над шепата изтощени бойци от ІІ българска войска, само че за това, че в Трикери, в най-страшни страдания, захвърли да загинат хиляди български пленници. Подобно на античния си предходник, новият Палеолог има еднакъв, само че прекомерно незнаен успех.
Жалък народ! Народ, жестокостта на който е така огромна, както е огромно и лукавството му, станало историческо от епохи. Нещастни жертви на тая свирепост и на това коварство, почивайте умерено! Почивайте надалеч от своята татковина. На вашите гробове няма да дойдат ни майките ви, ни дамите, ни децата ви. Вашите гробове ще обраснат в шубраци и плевели, слабите дървени кръстове ще изгният й паднат и след година, след две, може би, никой не ще може да познае мястото, дето почиват толкоз скъпи остатъци. Но вие няма да бъдете забравени, за вас ще отмъстят. Аз имам вяра, че тоя ден ще пристигна, че той е, може би, доста близо...
Малама се върна, съпроводена от друга една баба, странна и смешно облечена. Трябваше и на нея да обещая бакшиш и незабавно двете остарели дами се заеха на работа. Те поправяха гробовете, аз - кръстовете. Извадените и паднали кръстове сложих на местата им, закрепвах ги колкото можах по-здраво, заковавах напречните им дървета. Така поправих съвсем всички най-повредени кръстове. Заплатих на бабите и самичък взех решение да се върна към този момент към морето, дeто ме чакаше лодката. Двете дами се отдалечиха. Малама даде обещание да заобикаля гробовете.
Останах отново самичък. Обиколих още един път гробовете, откъсах колкото цветя открих, хвърлих ги върху тях и едвам чуто прошепнах: „ Сбогом! Злочести самотници! ”. Не е ли това първата нежна милувка, която те получават, не са ли това едничките звуци на родна тирада, които те чуват тука...
Тръгнах към морето. Изведнъж, изумен, аз се стопирах: в храсталака пред мeне стояха два кръста, и двата без надписи. Два самотни гроба. Кои лежат тука и за какво са отстранени така? Може би умрели от холера? Може би последно предпочитание на интимна, любяща се двойка?
Минавам през тогавашния лагер. Източната му част допира до лимоновата гора. И тук, както при гробовете - безмълвна мъртва тишина. Замислям се несъзнателно. Тия свежи, засмени лимонови шубраци и тия остарели, с посивяла напукана кора маслини - едни ще знаят въздишките, молитвите и проклятията на мъчениците в тоя лагер. Ония, които са лягали тук, в тия ями, с цел да се разсънят на другия ден за нови страдания. Ония, които са заспивали, без да знаят дали ще се разсънят и ще видят новата зора. При шума на това безпределно и безстрастно море, с очи, обърнати на север, умирали ли са тия клетници, ориста на които е отредила да не дочакат освобождението си. Из тоя лагер са се движили останалите живи, изпити и бледи - скръбни безмълвни призраци. В сянката на тия маслини бащите тъгували за своите деца, мъжете - за своите дами, синовете - за майки и сестри. Тъгували са за далечните бащини огнища, без да знаят дали там е останал още ъгъл, непощаден и неопетнен от сонма врагове...
Чувствах неизразима тъга. Струваше ми се, че аз ходя из места, гдето са умирали мои лични братя, умирали са от горест за родния си край. Да, мои братя са в действителност тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прахуляк! От името на всички, които знаят да обичат своята родна земя и да умират за нея - реверанс пред тяхната памет! Спете безшумно, трикерски мъченици! Ще доде ден и може би прекомерно скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз имам вяра това повече от всеки различен път, имам вяра това точно тук, мястото на вашето страдалчество. Да, вас няма да не помнят. Там някъде на крайбрежията на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните флагове, техните тръби, техните ура... Сурови, само че нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст...
Посетих и напуснатата черквица „ Св. Георги ”, в която, както ми сподели Малама, са се молили пленниците.
Те са се молили тук и са палили свещ пред две икони на дребния олтар, търсейки разтуха и сили за по-нататъшни страдания. И тая дребна напусната черквица, осветена с молитвите на толкоз мъченици, не е ли една същинска и огромна българска реликва?...
„ Св. Варвара ” ме чакаше в близкия залив. Извиках гребците, които спяха, и скоро ние тръгнахме. Зад нас от ден на ден и повече се отдалечаваше тоя злокобен остров - островът на мъртвите, на страданието и скръбта. Слънцето залязваше. Трикери изчезна в морската отдалеченост, само че в моята памет, уви, той в никакъв случай не ще изчезне!..
*
Малко сведения
Датата 16 юни 1913 година е черна дата за България. Това е началото на Междусъюзническата война, която е съдбоносна за оставената на сигурна гибел българска тайфа в Солун. Става дума за Трета тайфа от 14 Македонски полк под командването на майор Велизар Лазаров. Срещу едвам 1200 български бойци са съсредоточени цели две гръцки дивизии. Съотношението е 1 към 20 в интерес на гърците.
Българите са обречени, барикадират се в учебното заведение и се борят героично на 17 юни и през нощта против 18 юни. На 18 юни сутринта, с цел да запазят българското население от изтребване, дружината смъква оръжие. Майор Лазаров и офицерите на дружината, духовният лидер на солунските българи архимандрит Евлогий, неговият секретар Христо Батанджиев (един от създателите на бъдещата ВМОРО), както и мнозина други видни солунски българи са качени на транспортен съд и отведени в незнайна посока.
Архимандрит Евлогий, Христо Батанджиев и част от българските първенци в никакъв случай повече не са видени живи – те са изхвърлени в морето от гърците и са оставени да се удавят. Съдбата на бойците от българската тайфа и на доста българи от Егейска Македония не е по-различна – отведени на остров Трикери в залива на град Волос.
Месеци след края на войната, 1800 българи са взети от Трикери от български транспортен съд и превозени до рамките на Царство България. Много от тях са живи скелети, изнемощели и с загаснал взор. Това са оживелите от общо 7000 души българи, въдворени на Трикери. Един огромен другар на българския народ – военният сътрудник Владимир Сис, подхваща година по-късно пътешестване до Трикери, а разтърсващата история за концлагера на остров Трикери е запечатана в книгата му „ Гробовете на Трикери “, издадена през 1914 година.
Случилото се на Трикери през 1913г. е военно закононарушение
Погромите в Егейска Македония, осъществени от гърците са документирани в така наречен „ Карнегиева анкета “ – обстоен фактологичен отчет на интернационална комисия за следствие на аргументите и провеждането на Балканските войни. Ужасът на Трикери е една дребна част от драмата, изживяна от локалните българи в Егейска Македония. Покушения са осъществени още в градовете Кукуш, Сяр и Солун, където гърците правят палежи, грабежи и малтретиране на локалното спокойно българско население. Десетки села са опожарени и разграбени, а жителите им – прокудени от домовете и родните си места.
В Карнегиевата анкета е оповестена хванатата гръцка поща, в която гръцки бойци разказват до домашните си зверствата, които правят против българите по разпореждане на своите командири.
Ето няколко от тези писма:
" Драги родители,
Те можаха да избягат и ние не успяхме да ги пленим. Ние хванахме единствено няколко, които убихме, тъй като такива заповеди имаме. Където се откри българско село, подпалваме го и го изгаряме, с цел да не може още веднъж да се възроди тази мръсна българска раса. Сега сме на българската граница, и в случай че не желаят да се поправят, ще идем в София.
Прегръщам ви
Ваш наследник Перикли Сумблис, 7 дивизия, 19 полк, 12-та рота Солун. "
*
" Това, което вършим на българите, е неописуемо, както и на българските селяни, – една касапница; няма български град и село, които да не са изгорени. Аз съм добрe, братовчеда С. Коловелонис също. Прегръщам те сърдечно.
Твой брат Н. Бриния. 11 юли 1913. "
*
" Драги братовчеде, здравей. Получих Вашето писмо от 1-и т. м. и съм прекомерно удовлетворен, че сте здрав, както сме, прочее, и ние също, до този миг. Знай, брате Аристиди, всичко, което ние претърпяваме през тази гръцко-българска война, денонощно прекосяваме местностите на България и даваме на всеки миг сражения; само че този, който ще остане жив, ще бъде страдалец […] Драги братовчеде, ние тука горим селата и убиваме българите, дами и деца. Знай още, че нашият братовчед Г. Кирицис е леко ранен в крайници и че всичките други наши родственици и другари са здрави, както и нашият шурей Ияни. Поздрави от моя страна татко ми и майка ми и всички у вас, както и братовчедка ми Олга. Това е всичко, което мога да ти кажа.
Прегръщам те от все сърце, ваш брат Атанас Ат. Патрос. "
*
" Драги Георги,
Най-сетне напреднахме и заехме моста на Струма. Имаше доста българи, скрити в всякакви места. След като заехме моста, ежедневно намирахме мнозина от тях и ги убивахме.Българите изгориха моста, с цел да спрат нашия поход към Серес.
Поздравлявам Ви.
Ф. Валантинаки.
Моят адрес е: Стилиан Валантино, 19-и полк, трета тайфа 9-та рота, 7 дивизия, Македония. "
Списък на жертвите
Тия дни прослушах аудио-записи с изявленията на Иван Гаджев с българския ваятел Любомир Далчев след бягството му от комунистическа България в Съединени американски щати. На въпроса за какво на 80-годишна възраст и при съществуване на почести, популярност и финансова обезпеченост, Любомир Далчев се е решил да предприеме такава рискована стъпка и да стартира живота си изначало, скулпторът дава отговор с една алегория за художника, който не чувал и не виждал страшната стихия на открито, тъй като желал единствено да рисува своите цветенца. „ Но бурята и страшните стонове на открито, - добави разгорещено и със сълзи в гласа Далчев, - това е българският народ, неговата орис. Аз не можех да остана ням и кьорав и за тези премеждия. Но аз нямах различен метод да се изправя против тоталитарната страна, с изключение на бягството и казването на истината за страданията на моя народ. Защото вътре моят митинг, моят глас щеше да бъде задушен. “
Разказвайки за детските си години пред Иван Гаджев, Любомир Далчев разказва страшните дни в Солун по времето на Междусъюзническата война, когато гърците арестуват всички българи мъже, а доста от тях са хвърлени в морето и издавени. Баща му се избавя по една случайност – тъй като тъкмо преди експлоадирането на Междусъюзническата война, му се е наложило да отиде в София по някакво дело.
Тормозът над фамилията продължава дълго, гърците идват всеки ден да вършат обиски и да търсят бащата на Далчев.
Драматичният роман на Любомир Далчев за страданията на българите в Солун ми напомни, че през юни се навършиха 108 години от
злокобните събития на гръцкия остров Трикери
Там, на този запустял, изсъхнал остров, където съвсем няма растителност, гърците захвърлят без храна и вода 7 хиляди български мирни жители - българи от Егейска Македония, множеството авторитетни и уважавани персони от региона към Солун. Ето по този начин се обезбългаряват обитаемоте с българи земи, останали отвън рамките на България - с
всеобщи убийства и етническо пречистване
Заедно с тях на страшния остров са захвърлени без храна и вода и военнопленниците – български бойци, които са останали живи след сраженията в Солун.
Както споделя и Любомир Далчев, доста от солунските първенци са издавени в морето още преди да стигнат до острова под присмеха на гърците. Малцина от захвърлените на безводния и палещ под немилостивите слънчеви лъчи гол остров оцеляват и се връщат в България.
Тези злокобни и трагични събития са разказани от чешкия публицист Владимир Сис.
Ето неговия поразителен роман.
ГРОБОВЕТЕ НА ТРИКЕРИ
Владимир Сис
Реших да посетя Трикери доста от дълго време - още когато бях в София, преди идването си в Гърция. И един ден, когато бях към този момент във Воло, оповестих желанието си на немския консул.
Разбира се, същинската цел на визитата си аз скрих от него. Казах му единствено, че желая просто да посетя този остров, да видя там манастиря „ Св. Богородица ” и покрайнините, дето, може би, ще се откри нещо, което би заинтересувало един археолог, един лингвист.
Консулът искаше да ме разубеди.
В Трикери, обясняваше ми той, са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани. Островът в този момент е гнездо на холерна болест и всеки, който би стъпил там, ще се изложи на огромна заплаха.
Съвети - твърди рационални, които въпреки всичко не можаха да ме разколебаят. Боже мой, стотини гробове, стотини непогребани мъртъвци - печални пандизчии, умрели надалеч от своя роден край!... Че аз точно това и желаех да видя...
Още вечерта на 11 май, без да чувам препоръките на общителния консул, аз наех една дребна лодка с платна, която по едно необичайно съвпадане носеше името на една известна мъченица от античните християнски дни - споделяше се „ Св. Варвара ”. Рано на другия ден, преди да изгрее слънце, бях на пристанището.
Един пристанищен жандарм, още приспивен, се яви при мене.
- За къде? На Трикери?
- Да, приятелю. На Трикери.
- Че за какво?
- Питай немския консул, той ще ти каже - малко жестоко и на смешка му отговорих.
Стражарят, докачен, значимо клати глава: „ Не може ”.
Но незабавно един от гребците издигна трицветното немско знаме. Аз бях го заел от консула и видях в този момент каква неотразима мощ и омагьосване имаше. То ме освобождаваше от всяко съмнение, даваше ми път.
Стражарят отстъпи. „ Немец - вероятно си намерения той, - никакъв българин не е... ”
Тръгнахме. Вятърът е попътен и лодката с обтегнати бели платна леко и бързо заплува. Излизаме от зaливa, зaд нас се отдалечава и чезне в сините утринни мъгли Воло. Ние сме в намерено море - безшумно, безпределно, блеснало на слънцето, южно море. Пътуваме дълго.
Вятърът отслабва, гребците вземат лопатите - аз сядам при кормилото.
Минават се цели четири часа и най-сетне близо при нас са към този момент три дребни острова, над жълти сипеи на които се тъмнеят венци от шубраци и маслинови гори. Най-старият от гребците ми споделя:
- Това са дребните Трикери. Никой не живее там. Но ето оня зад тях, огромният - това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
- На тоя ли остров са били българските пленници? - запитвам наивно.
- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, какъв брой... Нямат брой...
- Удавени?
- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
- Че за какво?
- Как за какво? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкоз по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - един път там щяха да стоварят. Нашият капитан сподели: „ Хайде, момчета, да забележим какъв брой знаят да плават българите. Искаха море - дано го опитат ”... Нарочно спряхме парахода в намерено море, много надалеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, радостно беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето...
Аз потръпвах, изтезавах се надълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя безсрамен и нахален роман на гърка малко усещане ми прави. Вгледах се в синята необятна морска широчина. Колко злочести жертви е погребала тя! Но в този момент това непознато и далечно море като че ли е имало повече състрадание, в сравнение с потомците на една антична просвета. В своите необятни глъбини то е приютило мнозина, отървало е мнозина от ония безкрайни страдания, които злокобният остров е готвел за тях... Сега надълбоко някъде почиват техните кости и морето така ревниво и грижливо ги пази, както ги е и прибрало в необятните си обятия. Във Воло узнах, че морето е изхвърлило в самата местност на града няколко български натрупа. Попитах за техните гробове - демонстрираха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и отново ги хвърлили във водата. Да, положително, широко милостиво море!...
Вятърът напълно утихна и трябваше интензивно да се работи с веслата. Напредвахме постепенно.
- Къде ще спрем? - попита остарелият грък. - От другата страна в теснината, сред сушата и острова, ще е най-добре. Там има и къщи, черквата „ Св. Анна ”. Има и малко кафене. Тук, до платана, има добър залив, само че пусто е.
Въпреки това насочихме към платана. Беше ми прелестно, че там никой не живее, и моето идване нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са били стоварвани пленниците. Аз желаех още от тук, още през цялото време да преживея в душата тоя печален, кръстен ход на мъчениците в Трикери...
Но до там имаше още много път. И в този момент гребците се разприказваха за войната.
По-младият служил в Лариската дивизия е прекарал и двете войни. Попитах го каква е разликата съгласно него сред войната с турците и тая с българите. Искреният, доверчив и елементарен селяндур сподели самата истина.
- С турците - това дори не беше война. Заболяха ни единствено краката от вървене. Аз гръмнах десетина пъти - това беше всичко. Но другата война... Господине, от нея се бояхме.
Никой не вярваше, че ще победим. Българите не са турци, ние това го към този момент знаехме. Когато Кайларската дивизия се биеше с българите в Солун - една дивизия против една тайфа, ние бяхме зад града. Все чакахме, че българите изведнаж ще се покажат някъде от север, ще дойдат на помощ на своите... Не ни беше радостно... След това, рано сутринта на другия ден, доде уведомление: нашите завладели българския гарнизон. Тръгнахме напред. Офицерите непрекъснато ни убеждаваха, че българите са малко, че ще ги победим, „ тъй като, споделяха, ние сме петима против едного ”. Това ни окуражи. Но видяхме ги българите. Три дни се държаха. Не зная дали е истина, само че след Кукуш и Дойран офицерите почнаха да ни приказват към този момент друго: „ Българите, споделяха, са пет пъти повече, а не ние. ” Ако това е истина, на нас се пада най-голямата популярност. Те победиха турците, ние - тях. Това към този момент не е малко, нали?
Почнах незабелязано да майтапя тия благи xоpa. Разбира се, по-големи герои няма на света. Солун, Янина - какви огромни небивали победи! После 120 хиляди гърци преследваха 300 хиляди българи чак до София. Да, в случай че не беше Букурещкият мир, вероятно щяха и в София да влязат...
Гребците ме гледат радостно и щастливо се усмихват. Те ми имат вяра.
И по какъв начин да не имат вяра, когато по същия метод подиграва своите съотечественици и гръцкият публицист Георги Цокопулос. В своята книга, издадена тази година, „ Гръцко-българската война ” той потвърждава, че българите на всички места са били в няколкократно числено предимство, че на всички места са имали по-добри позиции и по-силна артилерия. Всичките победи трябвало да се отдадат единствено на персоналните военни добродетели и смелост на гърците. Нека да е по този начин! Най-после идваме. В залива беше хвърлила котва огромна рибарска лодка. Рибарите почиваха на брега, някои се скитаха в близост и събираха дърва.
- Тук стоварваха пленниците - обърна се към мене остарелият моряк. - Някои имаха лагер там, на оная височина, само че множеството оттатък, на другата страна на острова. Ако желаете, по-добре е да ви чакаме там с лодката. Ще ви бъде по-близо до манастиря.
Съгласих се. Когато по-късно аз стъпих на брега, несъзнателно си спомних първия стих от „ Славия ” на Колара: „ Спрете, нозе, свещена е земята, по която вървите! ”... Да, свещени са тия места! Места, осветени от безкрайните страдания, от огромната горест на злочестите пленници. Трикери! Кой в България не знае това име? Една злокобна дума, която облива сърцата с кръв и бразди челата си с бръчките на невъздържан гняв и жадност за отплата. Трикери!
Един немислим пъкъл, основан от злобата и жестокостта, една печална огромна гробница.
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли недълбоки ями, разсеяни на всички места из жълтите пясъци на брега.
- Това са кладенци, които си копаеха тук българите - изяснява ми един риболовец, който самичък черпеше вода. - На целия остров няма ни един извор. Злочести пленници! Аз знаех тия крайморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В преди малко изкопаните ями изначало се събира много добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но последователно на тая вода се възстановява горчиво-соленият усет и водата от тия кладенци освен че не уталожва жаждата, само че още повече я разпалва. Едно остава - нов бунар! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият единствено тая вода, тъй като друга в острова е нямало!
Моите лодкари не желаеха да излязат на брега - опасяваха се от холерата. Но аз самичък желаех това, нямаше най-малко да ме видят, че снимам българските гробове, и да описват за това във Воло. Поисках още един път да ми обяснят где ще ме чакат с лодката и потеглих. Преминах през височината, дето е бил лагерът на първата група пленници. Тук нямаше какво изключително да се види: на места захвърлени разноцветни дрипи, сухи, изоставени огнища, продълговати ями, които вероятно са служили за кревати. Това беше всичко, което показваше, че в миналото тук е имало лагер.
Аз стопирах тук прекомерно малко и потеглих по-нататък. От лидер нямах потребност, островът е дребен и манастирът, изправен на самотната височина, се вижда съвсем от всички страни. След половина час аз съм пред отворените врати на манастиря. Влизам. Манастирят е огромен. Широк, застлан с плочи двор в средата, на който стои нова църква. От двете страни - високи тъмни кипариси. Околните сгради са остарели, едноетажни, тясно сгушени едно до друго. Две огромни кучета се спущат върху ми, препречват ми пътя и аз на вятъра диря с очи човек, калугер. Но ето на пруста на ниските сгради се демонстрира една остаряла жена, с черна надиплена забрадка на глава. Старата калугерка извика на кучетата и слезе долу. Казах й, че съм пристигнал да видя манастиря.
- Много няма какво да видиш. Нов е - дава отговор ми тя.
Заведе ме в черквата. Когато видя, че турнах в тенекиената касичка няколко драхми, остарялата жена стана по-приветлива и приказлива. Каза ми, че живее в манастиря с още едно семейство, споделя се Малама и е тук от есента.
- Когато бяха тук българите - продължи тя, - в манастира живееха нашите бойци и офицерът им, та аз трябваше да си отида.
- Казват, че тук са умрели доста българи?
- Да. Ако искаш, ще те заведа при гробовете им.
Престорих се, че това прекомерно не ме интересува, и продължих да преглеждам черквата. След като обиколих и другите сгради на манастиря и бях всичко видял, колкото да тогава равнодушно попитах бабата не желае ли да ме заведе при гробищата на пленниците.
- Но да изчакаме - добавям. - Нека да си изпия кафето.
- Хайде! - подканям я по-късно и тръгваме. Малама е седемдесетгодишна, само че още издръжлива, здрава.
Слизахме много бързо из урвите на височината - на противоположната страна, отдето додох. След малко попадаме на първите следи от лагера. Няколко кръгли и плитки окопи посочваха мястото, дето са стояли палатки.
- Тук бяха палатките на нашите бойци - изяснява ми Малама.
Те, несъмнено, си избрали най-хубавото място, сенчесто и високо, отдето са могли да виждат цялата котловина, открита като на длан.
- А там, в онази котловина, там беше лагерът на българите.
Малама показваше с ръка долината. Една тясна дълга котловина, изпъстрена с маслинени дървета, някъде редки, някъде цели шубраци. Долината се простира далеко и свършва на самия бряг, където се белеят гребените на вълните и свети ясното небе.
Пред моите очи стоеше злокобното лобно място, в безмълвната тишина, която царуваше в този момент, като че ли беше застинало горко страдалчество и тъга. Колко са били тия нещастници?
Гърците ги демонстрират за 7000. От тях и половината дори не са били бойци. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, някогашни комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е дори и една жена, както ми заяви Малама.
- Нещо неприятно споделила за бойците, когато отвеждали мъжа й. Па взели и нея...
Храбрите евзони на крал Константин! Те демонстрираха своята смелост върху беззащитните и безоръжени селяни. Не стига това - те завладели и дами!
И Европа, така доста сензитивна и придирчива, Европа, която непрекъснато обвиняваше в свирепост единствено българите - може би тя не знае това!
Вървя постепенно из пустия, необитаем лагер. Утъпканата прашна земя е осеяна с парцали, скъсани опинци, ръждясали и смачкани канчета, празни тенекиени кутии от консерви, които вероятно са служили за съдове. Вземам една и на етикета й прочитам няколко съветски думи: „ Черноморскiй цех... консервы ”. Това са консервите, които са паднали в ръцете на гърците от складовете в Серес и Демир Хисар. С тях те са хранили, колкото са можали да стигнат, пленниците.
Някои пленници са имали и палатки, отново видях няколко кръгли и плитки окопи. Но огромната част са спели под намерено небе. Те си правили четириъгълни ями, обиколени със землена ограда - отбрана от водата във време на дъжд. Намерих и няколко пещи, изкопани в земята. Това са неголеми дупки в някоя урва, с дребен отвор от горната страна за дима и начело различен за дървата.
Сега е май. Слънцето пече немилостиво, горещо и тежко. Но какво ли е било тук в горещите летни месеци, когато през целия ден не полъхва и най-слабият ветрец, когато земята е гореща, когато въздухът е имобилен, зноен и тежък до задушване. Редките маслинови дървета не дават огромна сянка. Има тук портокалови и лимонени дървета. Но под тяхната прохладна и гъста сянка, безгрижни и сити, излежавали са се гръцките бойци.
Разбирам и самичък като че претърпявам тъгите на тия хиляди пленници. Денем убийствена, непоносима горещина, безкрайното недружелюбно и непознато море от всички страни. Нощем е нямало успокоение от хилядите комари. Пленниците са лягали и ставали гладни и жадни. Отначало, както чух във Воло, постоянно всеки ден е идвал параход с самун, само че по-късно той е почнал да идва все по-рядко и по-рядко и най-сетне съвсем не идвал. Но и хлябът не е бил добър. За да отровят и тоя нищожен залък на пленниците, моряците хвърляли от парахода чувалите с хляба във водата. Пленниците, премалели от апетит, се хвърляли сами в морето, с цел да ги ловят и изнасят на брега. Хляб от най-лошо брашно, освен това и пропит със солената и горчива морска вода.
И в този момент не ми се вижда чудно за какво когато тия нещастни бойци се връщаха от плен, бяха така немощни и слаби, опираха се на тояги, едвам пристъпваха, а някои трябваше даже да ги носят на шинели. Не, аз се чудя единствено по какъв начин въобще са можали хора да пренесат всичките премеждия на трикарския плен. Чудят се на това и самите гърци, които са вярвали, че нито един българин жив не ще може да излезе от Трикери. Пет месеци, пет дълги месеци апетит и жадност, безсънни нощи, неизказана горест и тъмна безрадостна неопределеност за участта на далечния роден край - пет месеца да чувстваш освен по какъв начин постепенно гасне и чезне личният ти живот, само че и тоя на една нация - всичко това е над елементарните човешки сили. Но тия неизказани страдания можаха да изтърпят тия, които знаеха единствено да побеждават.
Гладът, жаждата, най-страшните ограничения и потребности, най-мъчителните душевни страдания - всичко това е дало почвата на тежки заболявания, даже и на епидемии. Казват, че са умрели повече от 1000 пленници. Умрели са без лекарска помощ, без разтуха и вяра. Едни те отново между тях са си помагали, другарят е помагал на другаря си. И когато болният е издъхвал след своите премеждия, неговите приятели отново са му оказвали и последната услуга: изкопавали гроб, погребвали са го и над гроба са туряли елементарен, дървен кръст. Печални тихи обреди, изпълнени с нежна другарска любов, обреди надалеч от родния край, когато скръбта, може би, е била така огромна, че даже сълзи не е имало в сухите угаснали очи…
- Ето гробищата - споделя Малама и демонстрира пространното поле.
Спирам се скован. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете - един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други - изгубени и обрасли с плевели и ниските шубраци и единствено приведеният кръст демонстрира, че тук тлеят останките на някой злощастник.
Навеждам се пред първия кръст и чета: „ Тук почива Иван Тончев, подовицер (така е написано) умря 8.IX.1913 година ”. От где е родом, от кой полк е бил - не е казано. Отивам по-нататък: „ Тук почива Минчо Кинов, ефрейтор с.... (не се чете) ок[олия] Старозагорска. Почина 15.IX.1913 година ”.
Гробове, единствено гробове... Спирам се при кръст с по-четлив надпис: „ Тук почива боеца от 28 п[олк] Дончо Ив. Каламов родом от гр. Сопот, въз[раст] 32 год., умря 27.IX.1913 год. ”.
Но тук не са заровени единствено бойци. На доста кръстове аз чета единствено думите: „ заложник от Струмишко ”,... „ от Гевгелийско ”, и други сходни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени към този момент от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя приятел, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника? На други кръстове се четяха единствено кръщелните имена: „ Коста от Зарово ”, „ Георгий от гр. Воден ”. Злочести изгнаници от долините на Вардара и Струма, от всички кътове на Македония. И техните имена не са написани ни на гръцки, ни на сръбски: това са елементарни и задушевни български слова!...
Пред един кръст аз се спирам, изумен и сюрпризиран. Единственият каменен кръст. С каква тъга, с какво прочувствено самообладание би трябвало да е бил издялан той! Чета: „ Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска) ” - Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, тъй като българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкоз труд, с цел да издяла каменния кръст, той е обичал доста, прекалено много покойника. Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и бурен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха един до друг по няколко еднородни братя, татко със своя наследник - младеж, напуснал ученическата пейка. Манол Станков! Може би това е единствен наследник на татко, също боец. Може би те вкупом, под сянката на своето знаме, са видели не едно стълкновение и не една победа и най-сетне тук, в тоя необитаем остров, надалеч от родний край, младият момък, нежният, непорочен живот е загаснал на бащините гърди... Или това може би е дребен брат, обичан и ласкан, сходно на кроткия Венеамин в библейската легенда - и починал в ръцете на възрастните си братя? Кой знай? Кой ще ми отговори? Но аз чувствувам, че под тоя каменен кръст, грижливо и дълго дялан под град от сълзи,- под него е оставено създание доста скъпо, доста обично... Народ популярен в своя подвиг, в своето злощастие и в своята тъга!...
Гологлав, дълго стоях безгласен и печален пред тоя гроб.
От надписите по гробовете разбрах, че множеството смъртни случаи са били през август. Това е прекомерно понятно, тъй като тоя месец е най-горещ и зноен - августовското слънце в Гърция просто убива.
С огромни старания можах да убедя остарялата Малама да ме фотографира на гробищата. Обясних й лесната операция с апарата, само че тя дълго се колебаеше и някак недоверчиво поклащаше глава.
- Да не си българин?
- Защо?
- Ей по този начин... доста разглеждаш всичко...
- Не съм българин, сестро. И вие, и аз - хора сме, а тези мъртъвци и те бяха християни!...
- Право казваш. Бедните, и те са имали деца и остарели майки...
Погледнах изумен Малама, която стоеше със скръстени ръце. В очитe й четях откровена тъга и състрадание. Неволно погледът ми още веднъж пада върху няколко полусчупени кръста и в мозъка ми се поражда една щастлива мисъл. Извадих от джеба си един златен наполеон.
- Ще бъде твой - споделих й, - иди донес чук, мотики. Ще изправим някои от гробовете и кръстовете. И ти заслуга ще имаш пред Бога.
Не зная кое подeйствува повече - първото ли, или последното, на бабата, само че бабата прекомерно бързо се насочи към манастиря.
Останах самичък.
Наоколо безмълвна дълбока тишина. Никакъв тон - ни пеене на птички, ни звук от дърветата. Гробове, гора от дъсчени изкривени кръстове. Сънният спокоен покой на безбройни мъртъвци. Сядам при един гроб - и за какво да укривам! - очите ми се просълзиха. И кой, освен славянин, само че въобще човек, би могъл да задържи сълзите си. Тук пред гробовете на ония герои, които летяха във вихрените офанзиви при Лозенград, Люле Бургаз; герои, които влязоха в непристъпните фортове на Одрин и, неудържими и непобедими, се изправиха по хълмовете на Чаталджа - пред самия Цариград. А след това - позорен плен, жестока гибел в необитаем отдалечен остров. Не, не бих бил славянин, в случай че останех безучастен. Защо да се преструвам? Аз бях самичък - самичък измежду тия заспали бездънен сън герои...
Мъчно ми е да опиша възприятията, които пълнеха душата ми. Голямата тъга се редеше с отвращение и гняв. Гръцката история има към този момент двама българоубийци. Първият е бил наименуван по този начин, тъй като най-жестоко е ослепил 15 000 български пленници при Беласица; вторият се изрича самичък българоубиец и, може би, не за някакви победи над шепата изтощени бойци от ІІ българска войска, само че за това, че в Трикери, в най-страшни страдания, захвърли да загинат хиляди български пленници. Подобно на античния си предходник, новият Палеолог има еднакъв, само че прекомерно незнаен успех.
Жалък народ! Народ, жестокостта на който е така огромна, както е огромно и лукавството му, станало историческо от епохи. Нещастни жертви на тая свирепост и на това коварство, почивайте умерено! Почивайте надалеч от своята татковина. На вашите гробове няма да дойдат ни майките ви, ни дамите, ни децата ви. Вашите гробове ще обраснат в шубраци и плевели, слабите дървени кръстове ще изгният й паднат и след година, след две, може би, никой не ще може да познае мястото, дето почиват толкоз скъпи остатъци. Но вие няма да бъдете забравени, за вас ще отмъстят. Аз имам вяра, че тоя ден ще пристигна, че той е, може би, доста близо...
Малама се върна, съпроводена от друга една баба, странна и смешно облечена. Трябваше и на нея да обещая бакшиш и незабавно двете остарели дами се заеха на работа. Те поправяха гробовете, аз - кръстовете. Извадените и паднали кръстове сложих на местата им, закрепвах ги колкото можах по-здраво, заковавах напречните им дървета. Така поправих съвсем всички най-повредени кръстове. Заплатих на бабите и самичък взех решение да се върна към този момент към морето, дeто ме чакаше лодката. Двете дами се отдалечиха. Малама даде обещание да заобикаля гробовете.
Останах отново самичък. Обиколих още един път гробовете, откъсах колкото цветя открих, хвърлих ги върху тях и едвам чуто прошепнах: „ Сбогом! Злочести самотници! ”. Не е ли това първата нежна милувка, която те получават, не са ли това едничките звуци на родна тирада, които те чуват тука...
Тръгнах към морето. Изведнъж, изумен, аз се стопирах: в храсталака пред мeне стояха два кръста, и двата без надписи. Два самотни гроба. Кои лежат тука и за какво са отстранени така? Може би умрели от холера? Може би последно предпочитание на интимна, любяща се двойка?
Минавам през тогавашния лагер. Източната му част допира до лимоновата гора. И тук, както при гробовете - безмълвна мъртва тишина. Замислям се несъзнателно. Тия свежи, засмени лимонови шубраци и тия остарели, с посивяла напукана кора маслини - едни ще знаят въздишките, молитвите и проклятията на мъчениците в тоя лагер. Ония, които са лягали тук, в тия ями, с цел да се разсънят на другия ден за нови страдания. Ония, които са заспивали, без да знаят дали ще се разсънят и ще видят новата зора. При шума на това безпределно и безстрастно море, с очи, обърнати на север, умирали ли са тия клетници, ориста на които е отредила да не дочакат освобождението си. Из тоя лагер са се движили останалите живи, изпити и бледи - скръбни безмълвни призраци. В сянката на тия маслини бащите тъгували за своите деца, мъжете - за своите дами, синовете - за майки и сестри. Тъгували са за далечните бащини огнища, без да знаят дали там е останал още ъгъл, непощаден и неопетнен от сонма врагове...
Чувствах неизразима тъга. Струваше ми се, че аз ходя из места, гдето са умирали мои лични братя, умирали са от горест за родния си край. Да, мои братя са в действителност тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прахуляк! От името на всички, които знаят да обичат своята родна земя и да умират за нея - реверанс пред тяхната памет! Спете безшумно, трикерски мъченици! Ще доде ден и може би прекомерно скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз имам вяра това повече от всеки различен път, имам вяра това точно тук, мястото на вашето страдалчество. Да, вас няма да не помнят. Там някъде на крайбрежията на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните флагове, техните тръби, техните ура... Сурови, само че нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст...
Посетих и напуснатата черквица „ Св. Георги ”, в която, както ми сподели Малама, са се молили пленниците.
Те са се молили тук и са палили свещ пред две икони на дребния олтар, търсейки разтуха и сили за по-нататъшни страдания. И тая дребна напусната черквица, осветена с молитвите на толкоз мъченици, не е ли една същинска и огромна българска реликва?...
„ Св. Варвара ” ме чакаше в близкия залив. Извиках гребците, които спяха, и скоро ние тръгнахме. Зад нас от ден на ден и повече се отдалечаваше тоя злокобен остров - островът на мъртвите, на страданието и скръбта. Слънцето залязваше. Трикери изчезна в морската отдалеченост, само че в моята памет, уви, той в никакъв случай не ще изчезне!..
*
Малко сведения
Датата 16 юни 1913 година е черна дата за България. Това е началото на Междусъюзническата война, която е съдбоносна за оставената на сигурна гибел българска тайфа в Солун. Става дума за Трета тайфа от 14 Македонски полк под командването на майор Велизар Лазаров. Срещу едвам 1200 български бойци са съсредоточени цели две гръцки дивизии. Съотношението е 1 към 20 в интерес на гърците.
Българите са обречени, барикадират се в учебното заведение и се борят героично на 17 юни и през нощта против 18 юни. На 18 юни сутринта, с цел да запазят българското население от изтребване, дружината смъква оръжие. Майор Лазаров и офицерите на дружината, духовният лидер на солунските българи архимандрит Евлогий, неговият секретар Христо Батанджиев (един от създателите на бъдещата ВМОРО), както и мнозина други видни солунски българи са качени на транспортен съд и отведени в незнайна посока.
Архимандрит Евлогий, Христо Батанджиев и част от българските първенци в никакъв случай повече не са видени живи – те са изхвърлени в морето от гърците и са оставени да се удавят. Съдбата на бойците от българската тайфа и на доста българи от Егейска Македония не е по-различна – отведени на остров Трикери в залива на град Волос.
Месеци след края на войната, 1800 българи са взети от Трикери от български транспортен съд и превозени до рамките на Царство България. Много от тях са живи скелети, изнемощели и с загаснал взор. Това са оживелите от общо 7000 души българи, въдворени на Трикери. Един огромен другар на българския народ – военният сътрудник Владимир Сис, подхваща година по-късно пътешестване до Трикери, а разтърсващата история за концлагера на остров Трикери е запечатана в книгата му „ Гробовете на Трикери “, издадена през 1914 година.
Случилото се на Трикери през 1913г. е военно закононарушение
Погромите в Егейска Македония, осъществени от гърците са документирани в така наречен „ Карнегиева анкета “ – обстоен фактологичен отчет на интернационална комисия за следствие на аргументите и провеждането на Балканските войни. Ужасът на Трикери е една дребна част от драмата, изживяна от локалните българи в Егейска Македония. Покушения са осъществени още в градовете Кукуш, Сяр и Солун, където гърците правят палежи, грабежи и малтретиране на локалното спокойно българско население. Десетки села са опожарени и разграбени, а жителите им – прокудени от домовете и родните си места.
В Карнегиевата анкета е оповестена хванатата гръцка поща, в която гръцки бойци разказват до домашните си зверствата, които правят против българите по разпореждане на своите командири.
Ето няколко от тези писма:
" Драги родители,
Те можаха да избягат и ние не успяхме да ги пленим. Ние хванахме единствено няколко, които убихме, тъй като такива заповеди имаме. Където се откри българско село, подпалваме го и го изгаряме, с цел да не може още веднъж да се възроди тази мръсна българска раса. Сега сме на българската граница, и в случай че не желаят да се поправят, ще идем в София.
Прегръщам ви
Ваш наследник Перикли Сумблис, 7 дивизия, 19 полк, 12-та рота Солун. "
*
" Това, което вършим на българите, е неописуемо, както и на българските селяни, – една касапница; няма български град и село, които да не са изгорени. Аз съм добрe, братовчеда С. Коловелонис също. Прегръщам те сърдечно.
Твой брат Н. Бриния. 11 юли 1913. "
*
" Драги братовчеде, здравей. Получих Вашето писмо от 1-и т. м. и съм прекомерно удовлетворен, че сте здрав, както сме, прочее, и ние също, до този миг. Знай, брате Аристиди, всичко, което ние претърпяваме през тази гръцко-българска война, денонощно прекосяваме местностите на България и даваме на всеки миг сражения; само че този, който ще остане жив, ще бъде страдалец […] Драги братовчеде, ние тука горим селата и убиваме българите, дами и деца. Знай още, че нашият братовчед Г. Кирицис е леко ранен в крайници и че всичките други наши родственици и другари са здрави, както и нашият шурей Ияни. Поздрави от моя страна татко ми и майка ми и всички у вас, както и братовчедка ми Олга. Това е всичко, което мога да ти кажа.
Прегръщам те от все сърце, ваш брат Атанас Ат. Патрос. "
*
" Драги Георги,
Най-сетне напреднахме и заехме моста на Струма. Имаше доста българи, скрити в всякакви места. След като заехме моста, ежедневно намирахме мнозина от тях и ги убивахме.Българите изгориха моста, с цел да спрат нашия поход към Серес.
Поздравлявам Ви.
Ф. Валантинаки.
Моят адрес е: Стилиан Валантино, 19-и полк, трета тайфа 9-та рота, 7 дивизия, Македония. "
Списък на жертвите
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ