В Деня на Холокоста да прочетем „Ти не си като другите майки“
Даниела Горчева
Днес, в Деня на респект към жертвите на Холокоста си коства да прочетем " Ти не си като другите майки " на немската писателка от еврейски генезис Ангелика Шробсдорф.
Това е автобиографичен разказ и една книга, която ни споделя за зашеметяващата атмосфера в Германия преди да дойдат национал - социалистите на власт и за България преди да дойдат комунистите.
Която ни споделя за една погубена Германия и една погубена България. Погубени от двете тоталитарни държави_ Третия Райх и Съюз на съветските социалистически републики, които дружно подпалиха Втората международна война с подялбата на Полша през септември 1939 година.
Елзе - майката на дребната Ангелика, е немска еврейка и с цел да бъде избавена от антиеврейските преследвания в своята татковина, тя и двете й дъщери прекарват цялата война в България.
Ангелика Шробсдорф разказва
една България, която е в внезапен контрастност с полуделия свят
и в която едно изтерзано немско дете от еврейски генезис внезапно е излекувано от страха си да върви на учебно заведение:
" Записаха ме във втори гимназиален клас и внезапно попаднах измежду доста български девойки на моята възраст.
Каква разлика единствено в съпоставяне със съученичките ми в Германия!
Бях призната без никакво изключение с доста топлина и искреност, бях прегръщана, хващана на разположение, за ръка, бях осведомена за учебните правила, имената на сестрите и всички останали.
Ни един път не видях от тези девойки някаква неучтивост, ни един път не чух злобна или просташка дума, ни един път не долових в погледите им подлост.
Държането посред им също се основаваше на женска взаимност. Имаше другарства, само че не и клики, имаше щури, само че не нападателни игри.
Аз се усещах прелестно и уютно в тяхната общественост. Ние носехме черни престилки с бели якички и дълги черни чорапи. Единственото, което не ми харесваше, бе това, че не можех да заедно съм с пусната коса. Намирах се във фаза, когато за пръв път проявявах суетност и отдавах огромно значение на косата си, с чието накъдряне се занимавах всяка вечер - една много сложна работа, като се има поради, че нямаше ролки и трябваше да употребявам компактно навити ленти от вестник. Беше трудно заран да преглеждам в огледалото красивите си къдрици и незабавно по-късно да ги скапвам, като ги прибирам на опашка и ги забождам с фиби.
Сприятелих се с Елена и Лили и това другарство надживя многогодишната ни разлъка... "
*
Романът ни придвижва в Германия преди войната, в детските и младежките години на Елзе - майката, която не е като другите майки.
Писателката ни вкарва в средите на германците и на немските евреи, разказва първите години от появяването на Хитлер до постепенната узурпация на цялата власт и превръщането на Германия в тоталитарна страна.
Не без известна самоирония авторката разказва себе си като едно капризно от богаташки живот в изискана и удобна среда дете, което роптае против относително по-примитивните битови условия, в които го захвърля емигрантската орис.
И разказва неочакваното си изцеление от капризите и рецесиите, когато след бомбардировките в София, е принудена от събитията, да напусне софийската улица Оборище и да отиде да живее дружно с майка си в едно българско село.
И това е най-красивата ода, написана в миналото от чужденец за България и за нейните гостоприемни хора:
" За мен Бухово бе признание. Никога преди този момент и в никакъв случай по-късно не съм била по-близо до естеството както там, не съм се усещала по този начин свободна, по този начин сигурна, по този начин душевно и физически здрава, по този начин непомрачено щастлива.
Бухово ме научи какво е животът в неговата изконна форма, какви могат да бъдат хората, които живеят с открита душа.
Никога преди този момент и в никакъв случай по-късно не станах очевидец на такава безкористна благотворителност както от страна на тези безимотни селяни, на такова благородно държане към непознати хора, за които не се знае нищо друго, като се изключи че са в неволя, на такава дълбока и същинска съпричастност.
Неотдавна още веднъж бях там и се видях с братята.
И след четиридесет и шест години по-възрастният, Васил, си спомняше точната дата, на която бе умрял брат ми, обявена му от майка ми при едно от неговите визити у нас в София. Когато сподели: „ А той бе единственият наследник на мути! “, в очите му се появиха сълзи.
През живота си съм се срещала с безчет хора, положителни, дружелюбни, сърдечни, само че в никакъв случай повече не срещнах такива като Васил и Йонка.
Тя бе любяща сестра и непознаваща злоба другарка, бе строга възпитателка, и храбра настойничка.
Ние бяхме чужденци, ние живеехме в къщата им и по тази причина за тях бе естествено да поемат отговорност и да се грижат за нас - не от прозорливост и фукане, не от насадени религиозни или етически правила, а само и единствено от потребността да оказват помощ и да ни предпазят от неприятности.
Те бяха хора, чиито действия се диктуваха от присъщ нюх за такт и от непогрешим инстинкт за това, което е вярно и порядъчно.
Всичко това осъзнах едвам по-късно, тогава единствено имах възприятието, че съм попаднала на остров, където не може да ми се случи нищо неприятно, нищо долно, нищо подло.
Всичко бе ясно, просто, същинско. Аз, която постоянно влачех някакви заболявания, борех се със страховете си и мъчителните си реакции, гнусях се без причина и се затварях пред всекиго, внезапно се трансфорах във външно и вътрешно постоянен, благополучен, обичащ живота човек.
Дали валеше като из ведро или бушуваше стихия, дали имаше зрял фасул и на обед, и на вечеря, дали трябваше да излизам нощем в адския мраз до ямата в дъсчената колиба или да цопам из калта, с цел да донеса вода, дали облеклата ми бяха омалели, дали косата ми бе мокра и сплъстена, дали в киселото мляко шаваше муха или дали ръката на дребния Гошо, с която ми подаваше парче самун, бе мръсна до немай къде, моето равновесие не можеше да бъде нарушено.
Аз цъфтях като самия живот и по този начин се и усещах. "
*
Но романът не е единствено това.
Той е необикновен роман за Холокоста, за спасението на Елзе, Ангелика и Бетина от тоталитарна Германия, за безпомощността на фамилията да избави майката на Елзе - Мина, за смелата увереност и самопожертвователност на първото дете на Елзе - Петер, нейният единствен наследник, братът на Бетина и Ангелика.
Това е нюансиран роман за разнообразни по генезис и характер хора, роман цветен, богат и нюансиран, който не разделя опростенчески света на черно и бяло, а с търпението на академик над микроскопа се взира в цветния калейдоскоп на отминалите години и търси своите отговори в неговите бързо разпадащи се и още веднъж сътворявани картини.
Търси ги със смесени усеща - с яд и любов, с горест и с наслада, с удивление и отчаяние, с вяра и обезсърчение...
Това е разказът на една своенравна щерка за нейната дръзка майка.
Дръзка, тъй като в едно патриархално еврейско общество дръзва да наруши всички догми, да се държи без значение, непредвидимо и свободолюбиво.
Така Елзе дръзва скандално да скапе уредения от фамилията си годеж с почтения евреин, проваляйки сигурността на този добре организиран брак, с цел да последва своята обич. И не стига, че нейният обичан не е евреин, ами е и стихотворец, че и без пари. Но Елзе не се поколебава да се омъжи за него и да има дете в сложните години на апетит след Първата международна война и на инфлуенцата, която отнася брат й и за малко не коства живота на първородния й наследник.
Но дързостта на Елзе не стопира дотук.
Тя има три деца от трима мъже, водена от разбирането си, че една жена би трябвало да има дете от всеки мъж, който обича.
Това е роман, който ни потапя в атмосферата на един Берлин от 20-те години - едно искрящо празненство на живота сред двете международни войни, един въодушевен танц сред двете кланици, една атмосфера на отприщила се наслада, необуздана жизнеспособност, въртоп на младостта, либерализма, изкуството, разчупване на догмите и отменяне на консерватизма.
Ангелика Шробсдорф разказва тези години като
комета, оставила необятна следа в нощта:
" Представям си двадесетте години като комета, която оставя необятна светла следа в късата, беззвездна нощ сред две международни войни. Родена в края на това десетилетие, т.е. в миг, когато тази комета към този момент угасва, аз единствено съм слушала за невероятния ѝ искра и величина. Онези, които се опитваха да ми я опишат, а те бяха мнозина както в Германия, по този начин и в Израел, като че ли още се намираха в нейната орбита. Говореха с интонацията на човек, който споделя приказка, усмихвайки се дяволито или замечтано, с горест или с ненадейно раздвижване.
Един възрастен господин, чиито крайници не го държаха напълно и непрестанно се постановяваше да внимава по какъв метод стъпва, даже ми сподели, за мое голямо терзание, по какъв начин се танцува чарлстон. Той се е вихрил в миналото по паркета на жокей-клуба с някакво русо момиче, подстригано на линия и облечено със зелена рокля, като споменът за това в този момент би трябвало да го бе окрилил.
Една не по-малко стара госпожа ми изпя тогавашните шлагери и с всеки идващ гласът ѝ ставаше все по-млад. Това бе тук, в Йерусалим; тях двамата към този момент ги няма. Тях съвсем всичките към този момент ги няма, щастливците, които са видели кометата, а двадесетте години, наречени „ златни “, родени от жестоките последни акомпанименти на Първата международна война, потушени от зверската въведения на Втората, се трансфораха в легенда.
Аз също растях с огромна част от това, което те бяха донесли, и без подозрение също съм повлияна от него.
Но то нахлу още веднъж в мен чак много по-късно, когато подвигнах бариерата към предишното, оставяйки го да се смеси с чутото, видяното и прочетеното. От пъзела в никакъв случай не излезе картина.
Из паметта ми се мяркат имена на писатели и критици, художници и архитекти, композитори и диригенти, режисьори и актьори; имена на театри и киносалони, нощни клубове и бални зали, заведения за хранене и кафенета, вестници и издателства; останали са мелодии от „ Опера за три гроша “, рефрени от шлагери, фрагменти от песни, фрагменти от текстове и стихотворения от Меринг и Тухолски, Кестнер и Рингелнац, Клабунд и Брехт; усещания от картини, рисунки, карикатури, които съм виждала тук и там.
От майка си не научих нищо за този интервал.
В България, до момента в който бяхме в емиграция, тя в никакъв случай не говореше с мен за предишното. Вероятно се боеше да не би да ме смути и да разбуди спящите вълци на носталгията.
Наруши табуто единствено един път, когато в София даваха „ Бълнуващата уста “ с Елизабет Бергнер.
Бергнер бе кумир за нея, както и за доста дами от нейното потомство, и тя към този момент бе гледала кино лентата няколко пъти в Берлин. Когато тръгнахме към киното, бе възбудена като младо момиче, което отива на първата си среща, и ми довери:
- Тичах да виждам всяка пиеса, в която на сцената се появяваше Бергнер. Тя бе най-хубавата! Още я виждам като Пук в постановката на „ Сън в лятна нощ “ на Макс Райнхард. Какво благополучие, че съумях да съпреживея всичко това... него никой не може да ми го отнеме, никой!
- А по кое време бе това? - попитах аз.
- През двадесетте години, по този начин наречените златни. "
*
" Наистина ли бяха толкоз златни? - желаех да чуя по-късно от Ени.
- Бяха фантастични - отвърна тя, - не ще и дума.
Пробивът в едно ново, съвременно, еманципирано време, което нямаше късмет. Един величествен прощален танц! Невероятно е какви великани на изкуството и духа роди тогава за една нощ Берлин. Половината бяха евреи. Е да, на нас ни се удаде да убием всичко: евреите, изкуството и духа. "
Романът „ Ти не си като другите майки “ не е просто синовен дълг на една щерка, която желае да опише за майка си, а опит да се премисли предишното, да се откри отговор на въпроса къде сбъркаха всички, които позволиха основаването на още една тоталитарна страна след Съюз на съветските социалистически републики - Третия Райх. Неизбежна ли е била нейната поява?
" Елзе се втурва в тези златни години, които ръждата таман е почнала да разяжда. Тя поема от всичко - от културата и от пороците. Краткото избухливо време на разцвет, комбинация от обновяване и упадък, което постоянно предшества упадъка, трансформира града както в метрополия на изкуството и духа, по този начин и в Содом и Гомор.
Берлин към този момент не е резиденция на кайзера със непоколебим етикет, викторианска благонравност и пруска дисциплинираност, той е сърцето, любимецът, владението на жителите си, които, освободени от принудите, най-накрая го построяват по собствен усет и му постановат отпечатъка на своето лице и темперамент.
Едно смело лице, един открит темперамент.
Проправят си път нови ясни форми, нови стегнати линии, нови свободни порядки, нов прям звук.
Стилът Баухаус се счита за изискан, спортът, нудизмът, киното, фокстротът, нощният клуб, списанието, съдържащо разказ с продължение, шестдневното надпреварване в двореца на спорта, импортираният от Америка съблазън.
Ражда се съобразителният, повратлив берлинчанин, както и отраканата и трезва берлинчанка с прочут сексапил.
Това е
великото време на дамите,
които, освободени внезапно от оковите, могат да вземат участие в света на мъжете и да дават израз на потиснатите си или изтласкани усеща, упования и потребности.
Те хвърлят от себе си престилките и корсетите, сладникавата си женственост, безполовата си податливост към послушание и се демонстрират в ефирни, свободни рокли, с непокрити колене, сърцевидно начервени устица и мъжки пострижки - прелъстителни гаменки, в доста връзки по-леки, в какъвто и смисъл на думата да се схваща това.
Те седят, пиейки и пушейки на бара, стоят, пеейки фриволни песни по сцените на кабаретата, танцуват, нищожно облечени, във вариететата, скачат с впити по тялото трика във водата, мяркат се в сумрачни локали, флиртуват по цяла нощ, възторгват се от черната, гола до кръста Жозефина Бейкър и от боксьора тежка категория Макс Шмелинг; а хареса ли им някой мъж, не отхвърлят.
В този обърнал се с главата надолу свят Елзе се усеща като риба във вода.
Сега тя към този момент не плува против течението, а отпред на рояк съидейници. Нейният сексапил е станал провокационен, мозъкът ѝ - изострен, жизнеността ѝ - напориста, насладата ѝ - прекомерно шумна. Тя дава тона, увлича след себе си или проправя път. "
Този бляскав от младост и незадълбоченост бохемски свят съжителства настрана, само че спокойно с другия, консервативния свят на благовъзпитаните германци.
В Германия от 20те години като че ли има място за всички - и за необузданите бохеми и дръзки авангардисти, и за непоправимите романтици и идеалисти от 19 век, потънали в поезията и философията на Германия отпреди Първата международна война и живеещи в своите кули от слонова кост, и за еснафския морал и благовъзпитание на порядъчните немски фамилии, и за гневните социалисти, които манифестират по улиците, бият се едни с други (комунисти с национал-социалисти) и желаят коренно да излекуват главоболието на този свят … като го обезглавят.
И има място даже за ортодоксалните, пристигнали от Русия и Полша евреи, които са презирани от останалите, от немските евреи поради своята средновековна застиналост:
" Вътрешният срив на страната настава по-бързо, в сравнение с злополуката на фронта. След метежа в океанския флот избухва Октомврийската гражданска война. Кайзерът абдикира, републиката бива провъзгласена. На 11 ноември се подписва помирение с страните от Антантата. Възцарява се мир. А в Берлин - улични боеве, политически убийства, картечен огън, гладни протести, обезобразени инвалиди от войната, изпаднали безработни, мизерия. “
Единствено политически добре осведоменият човек знае защо става дума.
Фриц и Елзе, техните родственици и другари имат единствено бегла визия. Те са хора на културата и заниманията, хора без отношение към историята и политиката.
Едните живеят в свят на буржоазно благоденствие и са правилни на кайзера, консервативни, патриотични германци.
Другите живеят в света на изкуството и хуманизма и не симпатизират никому. За тях политиката е нещо тривиално и пошло, тъй че не си губят времето с нея.
„ Понятието социализъм, което най-често объркват с комунизъм, ги хвърля в смут. Те познават индустриализацията с нейните горчиви последствия, гладуващия пролетариат в големите здания с квартири чартърен и задни дворове единствено от книгите на Герхарт Хауптман и от рисунките на Кете Колвиц, само че това е литература и изкуство. Не са го виждали онлайн.
И по същия метод като Мина и Даниел и като многочислените им родственици кракът им не е стъпвал в квартала „ Шойнен “, където ортодоксалните източни евреи с къдрици на слепоочията си, с огромни, обшити с кожа шапки и кафтани, водят изолирано средновековно съществувание и са позор за тях, асимилираните евреи с немско поданство.
Те засвидетелстват известно почитание към политическите величия като да речем Роза Люксембург и Карл Либкнехт, възмущават се от убийството им, само че бързо ги не помнят след някоя дирижирана от Фуртвенглер симфония или някоя режисура на Макс Райнхард.
Преглеждат незадълбочено политическите вести във вестниците, с цел да се заемат след това интензивно кой с икономическия раздел, кой - с културния. По радиото слушат музика. По това време светът е още по този начин необикновено огромен, а разпространяването на вести по този начин лимитирано, че даже това, което става в личната ти страна, може да бъде пренебрегнато. Игнорират го толкоз дълго, до момента в който се трансформират в простаци. "
И ето тук следва описанието, което кара всеки демократично мислещ човек да потръпва от гадност и което припомня изумително на комунистическа София:
" Берлин стартира да я отвращава. Той хърка в задушаващата хватка на нацистите и придобива нов, тевтонски образ, цялостен със флагове и паради, униформи и облекла, засвидетелстващи лоялност към Германия, с Шилерови драми и Вагнеров екот, с вдигнати за хитлеристки привет ръце и събрани токове.
Не, това към този момент не е нейният Берлин, от който изтръгват корените ѝ, от който изчезват от ден на ден познати лица на хора, обожавани отдалеко като създатели, обичани от близко като другари.
Тя желае да се махне от този град, в който е родена, с който е израснала, в който е познала живота, любовта, щастието и който се е трансформирал в този момент за нея във враждебна чужбина. "
Заменете в този момент думата Берлин със София,
израза " лоялност към Германия " с " лоялност към Съюз на съветските социалистически републики ", пиесите на Шилер с тези на Горки, музиката Вагнер със руски маршове, цветът на знамето остава същият, само че вместо свастика - на него има сърп и чук, а " вдигнатите за хитлеристки привет " с " вдигнатите за комунистически привет " ръце, прибавете и виковете " Смърт, гибел, гибел " и всичко си идва на мястото.
Но да се върнем в Берлин през 30те и към описа на Ангелика Шробсдорф.
Немислимото се случва и Елзината красива, лъчезарна другарка Илзе, с която са правили лудории и са се смели толкоз доста, както и Елзиният проницателен другар Валтер, с който по този начин хубаво са се забавлявали, отпътуват за Палестина. А дружно с тях и някаква част от обичания им Берлин - невъзвратимо, изрично.
" Илзе и Валтер Хирш напущат Берлин с двамата си дребни сина през април 1936-та с трен еврейски изселници, тръгващ от гара „ Анхалт “. Стотици и стотици хора се тълпят на перона и край прозорците на влака, стотици и стотици оставят зад себе си това, което са съградили, което са обичали.
И внезапно измежду тази тълпа се появява един мъж, рус, грациозен, стърчащ с цяла глава над тълпата.
- Бях толкоз сюрпризирана да видя татко ти - продължи Илзе, - а в това време ми беше и някак неудобно, тъй като незабавно се виждаше, че не е от нас, т.е., че не е евреин.
Но се и зарадвах, несъмнено, и му махнах. Той си проправи път и когато ни приближи, а на мен ми мина мисълта, че може би се виждаме за последно, ми стана въпреки всичко доста мъчително.
Двете книги, които ѝ дава на разлъка, и през днешния ден са в библиотеката ѝ. Едната носи таман като за случая заглавието „ Нашата Германия “, другата - „ Берлин “. А посвещението вътре гласи:
„ Мила Илзичке, в случай че през годините споменът за Берлин избледнее, прелисти тази книга и тогава може би ще си помислиш и за нас - което не би навредило. До скоро виждане. От все сърце твой Ерих. “
- Да - сподели Илзе, - това беше татко ти. Той живееше в някакъв различен свят. "
Този роман - за другите хора, за другите реакции, изненадва читателя нееднократно.
Например, с описа на едно еврейско момиченце от Германия, защитавано от своята немска другарка, член на Хитлерюгенд.
И ни припомня, че нещата не са черно-бели като в гневната комунистическа или нацистка агитация и по тази причина доста би трябвало да се мисли преди да се жигосват хората с лека ръка:
" Виждам я да влиза в класната стая дружно с дракона: момиче, още по-високо, по-яко и по-грозно облечено от останалите, лицето му с бяла кожа и сини очи - още по- жестоко, плитките - още по-дебели и дълги, само че по тази причина пък - от чисто злато.
- Това е новата ви съученичка Карин Шрьодер - сподели драконът и я докара до моя чин, единствения, на който бе останало празно място.
Карин ми кимна, седна, извади си нещата и скръсти ръце пред гърдите си в очакване на нови разпоредби. Усетих, че до мен седи човек, който в никакъв случай в живота си не бе изпитал боязън.
Този ден имахме класно по алгебра и откакто поразгледах листа, към този момент знаех, че няма да реша ни една задача.
До мен седеше Карин, смяташе с главозамайваща експедитивност и записваше отговорите в тетрадката си. След като бе подготвена доста преди избраното време, хвърли един взор върху моя лист, видя, че не се случва нищо и побутна тетрадката си към мен. Бях по този начин стъписана, че въобще не реагирах и продължавах да виждам втренчено пред себе си. Тя ме ритна под чина и приближи тетрадката си още малко. Това бе моментът, в който станахме неразделни приятелки и на тъгите ми, било в класната стая или на двора, се постави край.
Карин освен ми беше другарка - вярна като куче, твърда като камък, тя бе и моя телохранителка и последователка.
Не удостояваше нито едно от другите девойки с внимание и в случай че някое ме погледнеше изкривено, бе задоволително са̀мо да пристъпи към него, с цел да го подплаши. Много ми завиждаха за нея и за непоклатимото ѝ другарство. Знаеше се коя е: първокласна спортистка, ас в играта на национална топка и ръководител на нейната група към Съюзът на немските девойки (СГМ).
Мен това въобще не ме впечатляваше. Нямах никакво отношение към спорта, намирах играта на национална топка за отвратителна и не се интересувах от функционалностите на един ръководител от СГМ.
Когато за пръв път ни посети вкъщи, Карин се появи с униформата си. Вероятно това бе най-хубавата ѝ дреха или искаше да се хареса на майка ми, а може и да идваше напряко от някоя своя изява, обвързвана с плетене, пеене или спорт. Във всеки случай тя стоеше пред вратата ни обмундирана както си му е редът - тъмносиня пола, бяла блуза, черна вратовръзка с кожен възел, пречупен кръст, не зная към този момент на кое тъкмо място: самият първообраз на напетото хитлеристко момиче.
Майка ми за секунда си глътна езика. Плъзна очи от Карин към мен и назад, а аз гордо споделих:
- Това е Карин, моята нова другарка.
- Чудесно - отвърна майка ми и ѝ подаде ръка.
Карин направи поклон. Тя бе възпитана доста строго от родителите си, които ми напомняха за нашите портиери на Хубертусалее господин и госпожа Хьоне. Винаги споделяше „ апелирам “ и „ благодаря “, и „ добър вкус “, и „ Хайл Хитлер “ - последното обаче не вкъщи, тъй като знаеше, че го намирам за неуместно.
Веднъж ме попита за какво не съм в СГМ и аз ѝ отвърнах чистосърдечно, че единствената и същинска причина е неналичието на въодушевление за сходна скука. Карин одобри без повече въпроси както това пояснение, по този начин и неналичието на въодушевление от моя страна. Тя приемаше всичко, което споделях, вършех, не вършех, изисквах. Доколкото аз не споделях нейните ползи, тя се нагоди към моите.
Така че ние с часове си четяхме приказки, разкази и цели книги. Слушахме дружно грамофонни плочи - от шлагери до оперни арии. А след това за рождения ден на майка ми разучихме някакъв балет.
Карин танцуваше като слон в стъкларски магазин, само че го правеше индиферентно и с наслада и пожъна огромни овации от доста дисциплинираната аудитория, която съумя да остане сериозна. Аз пък, с помощта на приятелката си, се трансфорах в доста добра ученичка, преписвах класните си без неточност и постоянно давах верните, подсказани ми от нея отговори.
Граничещата с робство лоялност на Карин ми вдъхваше възприятие за сигурност и отговорност. Тъй като произхождаше от бедна среда, гледах да не ѝ липсва нищо и да опознае и съпреживее хубавата страна на живота.
Тя идваше с нас, когато отскачахме до Берлин, излизахме на излет в Шпреевалд или прекарвахме ваканциите в Пец. Яздеше понито, караше каручката, люлееше се, стъпила зад мен на дъската. Строяхме си колиби в градината, където живеехме единствено двете, и се качвахме на моето дърво, само че без да съчиняваме стихове, доколкото на това нямаше по какъв начин да я науча. Аз, която постоянно ужасно държах едно или друго нещо да си бъде „ само мое “, в този момент бях щастлива, в случай че и Карин можеше да му се порадва. Поделях си с нея моите животни и моите книги, моите играчки и моите дрехи; а когато ми подариха чифт ролкови кънки, ѝ дадох лявата и ние се пързаляхме дружно с по една.
Карин, едрото, напето хитлеристко момиче, и аз, дребното полуеврейче с сложен темперамент, станахме, подкрепяйки се взаимно, нови щастливи деца.
Това беше през 1936 година. "
*
В книгата има някои фактологически грешки, които нервират историците, само че които евентуално няма да бъдат видяни от мнозина. Например, авторката написа, че България била оповестила война на Англия и Съединени американски щати през ….ноември 1940. А по това време България даже не е член на Тристранния пакт, да не приказваме, че Съединени американски щати влизат във война с Япония, а оттова и с Германия и страните от Тристранния пакт едвам след нападението над Пърл Харбър през декември 1941.
И други такива грешки има, само че те не са болежка за умиралка.
Интерес буди и едно отлично изявление на Румяна Таслакова с Ангелика Шробсдорф за Дойче веле ( https://www.dw.com/bg/писането-като-въпрос-на-оцеляване/a-3451869?fbclid=IwAR1ilQN-7OtVJnTQmBOj1B0JKTCcWvMF7-U2lnPGjYoAhkWpBqK0T3Y4xmk )
Ето фрагмент от него:
- Наред с Израел България е мощно застъпена в творчеството Ви. В книгите “Пътуване до София?, “Ти не си като другите майки ”, “Грандхотел България ”. Когато в този момент си спомняте за България, кои са първите мисли?
“Страната, великодушието на хората.... хората бяха прелестни... тогава по отношение на нас. Те бяха благородни хора. Така дребните девойки в учебното заведение видяха какъв ужасяващ боязън изпитвах, тъй като с немските деца постоянно имах големи проблеми. Страхуваш се от децата в Германия, тъй като ме усещаха като непозната, друга, каквато и бях. Те се държаха неприятно с мен, бяха подли... в най-хубавия случай им бях безразлична. А в България, когато влязох в класа, когато застанаха там уплашена, отслабнала до кости, децата усетиха какво изпитвах. И пристигнаха при мен. Аз се стреснах, О Боже, какво ще стане? Те пристигнаха, прегърнаха ме, утешиха, вдъхнаха ми кураж. Една – в никакъв случай няма да я не помни, Христина се споделяше – тя ме хвана за ръка и сподели “Ела, ще седнеш до мен на чина и ще ти обясня всичко. Ще ти кажа какво би трябвало да правиш ”. Така беше в България!
И от този ден обикнах България.
В началото, когато дойдох в София, бях обезверена, страдах, че би трябвало да напусна Берлин, квартала Груневалд, хубавите неща, хубавите мемоари, да се разделя със фамилията, с всички и всичко. Когато дойдох в България, единственото ми предпочитание бе да се върна в Германия. От този миг в учебното заведение, който се запечата надълбоко в паметта ми – по какъв начин дребните деца се отнесоха като майки към мен – обикнах страната. ”
*
На черно-бялата фотография виждаме Ангелика като дете в София с харизано й котенце.
Тя, майка и сестра й прекарват на несъмнено цялата война в България и до момента в който беше жива, международно известната писателка не спираше да споделя истината за България в романите си и в интервютата си.
Сестра й Бетина се влюбва в Димитър Станишев, омъжва се за него и остава в България, преживявайки ужасните години на комунистическия режим и споделяйки сложната орис на семейство Станишеви по време на комунизма.
Книгата " Ти не си като другите майки ", в която Ангелика Шробсдорф споделя за живота си в България по времето на Втората международна война, е преведена и издадена на български от Даря Хараланова. (
https://www.aquarius-books.com/.../%d0%b8%d1%81%d1%82%d0.../ )
Трябва да споменем и обстоятелството, че по едно време, Ангелика е брачна половинка на фамозния френски режисьор Клод Ланцман – това е режисьорът, който направи най-хубавият, най-точният документален филм за Шоа - цели 9 часа. Има го на Ютюб, струва си да се види.
И оттова се схваща, че от самото начало на войната е била прецизно защитавана и прикривана същинската цел на „ Изселването на евреите в Източните лимити на Райха “ - даже вътре, в самия лагер, до последно.
Днес, в Деня на респект към жертвите на Холокоста си коства да прочетем " Ти не си като другите майки " на немската писателка от еврейски генезис Ангелика Шробсдорф.
Това е автобиографичен разказ и една книга, която ни споделя за зашеметяващата атмосфера в Германия преди да дойдат национал - социалистите на власт и за България преди да дойдат комунистите.
Която ни споделя за една погубена Германия и една погубена България. Погубени от двете тоталитарни държави_ Третия Райх и Съюз на съветските социалистически републики, които дружно подпалиха Втората международна война с подялбата на Полша през септември 1939 година.
Елзе - майката на дребната Ангелика, е немска еврейка и с цел да бъде избавена от антиеврейските преследвания в своята татковина, тя и двете й дъщери прекарват цялата война в България.
Ангелика Шробсдорф разказва
една България, която е в внезапен контрастност с полуделия свят
и в която едно изтерзано немско дете от еврейски генезис внезапно е излекувано от страха си да върви на учебно заведение:
" Записаха ме във втори гимназиален клас и внезапно попаднах измежду доста български девойки на моята възраст.
Каква разлика единствено в съпоставяне със съученичките ми в Германия!
Бях призната без никакво изключение с доста топлина и искреност, бях прегръщана, хващана на разположение, за ръка, бях осведомена за учебните правила, имената на сестрите и всички останали.
Ни един път не видях от тези девойки някаква неучтивост, ни един път не чух злобна или просташка дума, ни един път не долових в погледите им подлост.
Държането посред им също се основаваше на женска взаимност. Имаше другарства, само че не и клики, имаше щури, само че не нападателни игри.
Аз се усещах прелестно и уютно в тяхната общественост. Ние носехме черни престилки с бели якички и дълги черни чорапи. Единственото, което не ми харесваше, бе това, че не можех да заедно съм с пусната коса. Намирах се във фаза, когато за пръв път проявявах суетност и отдавах огромно значение на косата си, с чието накъдряне се занимавах всяка вечер - една много сложна работа, като се има поради, че нямаше ролки и трябваше да употребявам компактно навити ленти от вестник. Беше трудно заран да преглеждам в огледалото красивите си къдрици и незабавно по-късно да ги скапвам, като ги прибирам на опашка и ги забождам с фиби.
Сприятелих се с Елена и Лили и това другарство надживя многогодишната ни разлъка... "
*
Романът ни придвижва в Германия преди войната, в детските и младежките години на Елзе - майката, която не е като другите майки.
Писателката ни вкарва в средите на германците и на немските евреи, разказва първите години от появяването на Хитлер до постепенната узурпация на цялата власт и превръщането на Германия в тоталитарна страна.
Не без известна самоирония авторката разказва себе си като едно капризно от богаташки живот в изискана и удобна среда дете, което роптае против относително по-примитивните битови условия, в които го захвърля емигрантската орис.
И разказва неочакваното си изцеление от капризите и рецесиите, когато след бомбардировките в София, е принудена от събитията, да напусне софийската улица Оборище и да отиде да живее дружно с майка си в едно българско село.
И това е най-красивата ода, написана в миналото от чужденец за България и за нейните гостоприемни хора:
" За мен Бухово бе признание. Никога преди този момент и в никакъв случай по-късно не съм била по-близо до естеството както там, не съм се усещала по този начин свободна, по този начин сигурна, по този начин душевно и физически здрава, по този начин непомрачено щастлива.
Бухово ме научи какво е животът в неговата изконна форма, какви могат да бъдат хората, които живеят с открита душа.
Никога преди този момент и в никакъв случай по-късно не станах очевидец на такава безкористна благотворителност както от страна на тези безимотни селяни, на такова благородно държане към непознати хора, за които не се знае нищо друго, като се изключи че са в неволя, на такава дълбока и същинска съпричастност.
Неотдавна още веднъж бях там и се видях с братята.
И след четиридесет и шест години по-възрастният, Васил, си спомняше точната дата, на която бе умрял брат ми, обявена му от майка ми при едно от неговите визити у нас в София. Когато сподели: „ А той бе единственият наследник на мути! “, в очите му се появиха сълзи.
През живота си съм се срещала с безчет хора, положителни, дружелюбни, сърдечни, само че в никакъв случай повече не срещнах такива като Васил и Йонка.
Тя бе любяща сестра и непознаваща злоба другарка, бе строга възпитателка, и храбра настойничка.
Ние бяхме чужденци, ние живеехме в къщата им и по тази причина за тях бе естествено да поемат отговорност и да се грижат за нас - не от прозорливост и фукане, не от насадени религиозни или етически правила, а само и единствено от потребността да оказват помощ и да ни предпазят от неприятности.
Те бяха хора, чиито действия се диктуваха от присъщ нюх за такт и от непогрешим инстинкт за това, което е вярно и порядъчно.
Всичко това осъзнах едвам по-късно, тогава единствено имах възприятието, че съм попаднала на остров, където не може да ми се случи нищо неприятно, нищо долно, нищо подло.
Всичко бе ясно, просто, същинско. Аз, която постоянно влачех някакви заболявания, борех се със страховете си и мъчителните си реакции, гнусях се без причина и се затварях пред всекиго, внезапно се трансфорах във външно и вътрешно постоянен, благополучен, обичащ живота човек.
Дали валеше като из ведро или бушуваше стихия, дали имаше зрял фасул и на обед, и на вечеря, дали трябваше да излизам нощем в адския мраз до ямата в дъсчената колиба или да цопам из калта, с цел да донеса вода, дали облеклата ми бяха омалели, дали косата ми бе мокра и сплъстена, дали в киселото мляко шаваше муха или дали ръката на дребния Гошо, с която ми подаваше парче самун, бе мръсна до немай къде, моето равновесие не можеше да бъде нарушено.
Аз цъфтях като самия живот и по този начин се и усещах. "
*
Но романът не е единствено това.
Той е необикновен роман за Холокоста, за спасението на Елзе, Ангелика и Бетина от тоталитарна Германия, за безпомощността на фамилията да избави майката на Елзе - Мина, за смелата увереност и самопожертвователност на първото дете на Елзе - Петер, нейният единствен наследник, братът на Бетина и Ангелика.
Това е нюансиран роман за разнообразни по генезис и характер хора, роман цветен, богат и нюансиран, който не разделя опростенчески света на черно и бяло, а с търпението на академик над микроскопа се взира в цветния калейдоскоп на отминалите години и търси своите отговори в неговите бързо разпадащи се и още веднъж сътворявани картини.
Търси ги със смесени усеща - с яд и любов, с горест и с наслада, с удивление и отчаяние, с вяра и обезсърчение...
Това е разказът на една своенравна щерка за нейната дръзка майка.
Дръзка, тъй като в едно патриархално еврейско общество дръзва да наруши всички догми, да се държи без значение, непредвидимо и свободолюбиво.
Така Елзе дръзва скандално да скапе уредения от фамилията си годеж с почтения евреин, проваляйки сигурността на този добре организиран брак, с цел да последва своята обич. И не стига, че нейният обичан не е евреин, ами е и стихотворец, че и без пари. Но Елзе не се поколебава да се омъжи за него и да има дете в сложните години на апетит след Първата международна война и на инфлуенцата, която отнася брат й и за малко не коства живота на първородния й наследник.
Но дързостта на Елзе не стопира дотук.
Тя има три деца от трима мъже, водена от разбирането си, че една жена би трябвало да има дете от всеки мъж, който обича.
Това е роман, който ни потапя в атмосферата на един Берлин от 20-те години - едно искрящо празненство на живота сред двете международни войни, един въодушевен танц сред двете кланици, една атмосфера на отприщила се наслада, необуздана жизнеспособност, въртоп на младостта, либерализма, изкуството, разчупване на догмите и отменяне на консерватизма.
Ангелика Шробсдорф разказва тези години като
комета, оставила необятна следа в нощта:
" Представям си двадесетте години като комета, която оставя необятна светла следа в късата, беззвездна нощ сред две международни войни. Родена в края на това десетилетие, т.е. в миг, когато тази комета към този момент угасва, аз единствено съм слушала за невероятния ѝ искра и величина. Онези, които се опитваха да ми я опишат, а те бяха мнозина както в Германия, по този начин и в Израел, като че ли още се намираха в нейната орбита. Говореха с интонацията на човек, който споделя приказка, усмихвайки се дяволито или замечтано, с горест или с ненадейно раздвижване.
Един възрастен господин, чиито крайници не го държаха напълно и непрестанно се постановяваше да внимава по какъв метод стъпва, даже ми сподели, за мое голямо терзание, по какъв начин се танцува чарлстон. Той се е вихрил в миналото по паркета на жокей-клуба с някакво русо момиче, подстригано на линия и облечено със зелена рокля, като споменът за това в този момент би трябвало да го бе окрилил.
Една не по-малко стара госпожа ми изпя тогавашните шлагери и с всеки идващ гласът ѝ ставаше все по-млад. Това бе тук, в Йерусалим; тях двамата към този момент ги няма. Тях съвсем всичките към този момент ги няма, щастливците, които са видели кометата, а двадесетте години, наречени „ златни “, родени от жестоките последни акомпанименти на Първата международна война, потушени от зверската въведения на Втората, се трансфораха в легенда.
Аз също растях с огромна част от това, което те бяха донесли, и без подозрение също съм повлияна от него.
Но то нахлу още веднъж в мен чак много по-късно, когато подвигнах бариерата към предишното, оставяйки го да се смеси с чутото, видяното и прочетеното. От пъзела в никакъв случай не излезе картина.
Из паметта ми се мяркат имена на писатели и критици, художници и архитекти, композитори и диригенти, режисьори и актьори; имена на театри и киносалони, нощни клубове и бални зали, заведения за хранене и кафенета, вестници и издателства; останали са мелодии от „ Опера за три гроша “, рефрени от шлагери, фрагменти от песни, фрагменти от текстове и стихотворения от Меринг и Тухолски, Кестнер и Рингелнац, Клабунд и Брехт; усещания от картини, рисунки, карикатури, които съм виждала тук и там.
От майка си не научих нищо за този интервал.
В България, до момента в който бяхме в емиграция, тя в никакъв случай не говореше с мен за предишното. Вероятно се боеше да не би да ме смути и да разбуди спящите вълци на носталгията.
Наруши табуто единствено един път, когато в София даваха „ Бълнуващата уста “ с Елизабет Бергнер.
Бергнер бе кумир за нея, както и за доста дами от нейното потомство, и тя към този момент бе гледала кино лентата няколко пъти в Берлин. Когато тръгнахме към киното, бе възбудена като младо момиче, което отива на първата си среща, и ми довери:
- Тичах да виждам всяка пиеса, в която на сцената се появяваше Бергнер. Тя бе най-хубавата! Още я виждам като Пук в постановката на „ Сън в лятна нощ “ на Макс Райнхард. Какво благополучие, че съумях да съпреживея всичко това... него никой не може да ми го отнеме, никой!
- А по кое време бе това? - попитах аз.
- През двадесетте години, по този начин наречените златни. "
*
" Наистина ли бяха толкоз златни? - желаех да чуя по-късно от Ени.
- Бяха фантастични - отвърна тя, - не ще и дума.
Пробивът в едно ново, съвременно, еманципирано време, което нямаше късмет. Един величествен прощален танц! Невероятно е какви великани на изкуството и духа роди тогава за една нощ Берлин. Половината бяха евреи. Е да, на нас ни се удаде да убием всичко: евреите, изкуството и духа. "
Романът „ Ти не си като другите майки “ не е просто синовен дълг на една щерка, която желае да опише за майка си, а опит да се премисли предишното, да се откри отговор на въпроса къде сбъркаха всички, които позволиха основаването на още една тоталитарна страна след Съюз на съветските социалистически републики - Третия Райх. Неизбежна ли е била нейната поява?
" Елзе се втурва в тези златни години, които ръждата таман е почнала да разяжда. Тя поема от всичко - от културата и от пороците. Краткото избухливо време на разцвет, комбинация от обновяване и упадък, което постоянно предшества упадъка, трансформира града както в метрополия на изкуството и духа, по този начин и в Содом и Гомор.
Берлин към този момент не е резиденция на кайзера със непоколебим етикет, викторианска благонравност и пруска дисциплинираност, той е сърцето, любимецът, владението на жителите си, които, освободени от принудите, най-накрая го построяват по собствен усет и му постановат отпечатъка на своето лице и темперамент.
Едно смело лице, един открит темперамент.
Проправят си път нови ясни форми, нови стегнати линии, нови свободни порядки, нов прям звук.
Стилът Баухаус се счита за изискан, спортът, нудизмът, киното, фокстротът, нощният клуб, списанието, съдържащо разказ с продължение, шестдневното надпреварване в двореца на спорта, импортираният от Америка съблазън.
Ражда се съобразителният, повратлив берлинчанин, както и отраканата и трезва берлинчанка с прочут сексапил.
Това е
великото време на дамите,
които, освободени внезапно от оковите, могат да вземат участие в света на мъжете и да дават израз на потиснатите си или изтласкани усеща, упования и потребности.
Те хвърлят от себе си престилките и корсетите, сладникавата си женственост, безполовата си податливост към послушание и се демонстрират в ефирни, свободни рокли, с непокрити колене, сърцевидно начервени устица и мъжки пострижки - прелъстителни гаменки, в доста връзки по-леки, в какъвто и смисъл на думата да се схваща това.
Те седят, пиейки и пушейки на бара, стоят, пеейки фриволни песни по сцените на кабаретата, танцуват, нищожно облечени, във вариететата, скачат с впити по тялото трика във водата, мяркат се в сумрачни локали, флиртуват по цяла нощ, възторгват се от черната, гола до кръста Жозефина Бейкър и от боксьора тежка категория Макс Шмелинг; а хареса ли им някой мъж, не отхвърлят.
В този обърнал се с главата надолу свят Елзе се усеща като риба във вода.
Сега тя към този момент не плува против течението, а отпред на рояк съидейници. Нейният сексапил е станал провокационен, мозъкът ѝ - изострен, жизнеността ѝ - напориста, насладата ѝ - прекомерно шумна. Тя дава тона, увлича след себе си или проправя път. "
Този бляскав от младост и незадълбоченост бохемски свят съжителства настрана, само че спокойно с другия, консервативния свят на благовъзпитаните германци.
В Германия от 20те години като че ли има място за всички - и за необузданите бохеми и дръзки авангардисти, и за непоправимите романтици и идеалисти от 19 век, потънали в поезията и философията на Германия отпреди Първата международна война и живеещи в своите кули от слонова кост, и за еснафския морал и благовъзпитание на порядъчните немски фамилии, и за гневните социалисти, които манифестират по улиците, бият се едни с други (комунисти с национал-социалисти) и желаят коренно да излекуват главоболието на този свят … като го обезглавят.
И има място даже за ортодоксалните, пристигнали от Русия и Полша евреи, които са презирани от останалите, от немските евреи поради своята средновековна застиналост:
" Вътрешният срив на страната настава по-бързо, в сравнение с злополуката на фронта. След метежа в океанския флот избухва Октомврийската гражданска война. Кайзерът абдикира, републиката бива провъзгласена. На 11 ноември се подписва помирение с страните от Антантата. Възцарява се мир. А в Берлин - улични боеве, политически убийства, картечен огън, гладни протести, обезобразени инвалиди от войната, изпаднали безработни, мизерия. “
Единствено политически добре осведоменият човек знае защо става дума.
Фриц и Елзе, техните родственици и другари имат единствено бегла визия. Те са хора на културата и заниманията, хора без отношение към историята и политиката.
Едните живеят в свят на буржоазно благоденствие и са правилни на кайзера, консервативни, патриотични германци.
Другите живеят в света на изкуството и хуманизма и не симпатизират никому. За тях политиката е нещо тривиално и пошло, тъй че не си губят времето с нея.
„ Понятието социализъм, което най-често объркват с комунизъм, ги хвърля в смут. Те познават индустриализацията с нейните горчиви последствия, гладуващия пролетариат в големите здания с квартири чартърен и задни дворове единствено от книгите на Герхарт Хауптман и от рисунките на Кете Колвиц, само че това е литература и изкуство. Не са го виждали онлайн.
И по същия метод като Мина и Даниел и като многочислените им родственици кракът им не е стъпвал в квартала „ Шойнен “, където ортодоксалните източни евреи с къдрици на слепоочията си, с огромни, обшити с кожа шапки и кафтани, водят изолирано средновековно съществувание и са позор за тях, асимилираните евреи с немско поданство.
Те засвидетелстват известно почитание към политическите величия като да речем Роза Люксембург и Карл Либкнехт, възмущават се от убийството им, само че бързо ги не помнят след някоя дирижирана от Фуртвенглер симфония или някоя режисура на Макс Райнхард.
Преглеждат незадълбочено политическите вести във вестниците, с цел да се заемат след това интензивно кой с икономическия раздел, кой - с културния. По радиото слушат музика. По това време светът е още по този начин необикновено огромен, а разпространяването на вести по този начин лимитирано, че даже това, което става в личната ти страна, може да бъде пренебрегнато. Игнорират го толкоз дълго, до момента в който се трансформират в простаци. "
И ето тук следва описанието, което кара всеки демократично мислещ човек да потръпва от гадност и което припомня изумително на комунистическа София:
" Берлин стартира да я отвращава. Той хърка в задушаващата хватка на нацистите и придобива нов, тевтонски образ, цялостен със флагове и паради, униформи и облекла, засвидетелстващи лоялност към Германия, с Шилерови драми и Вагнеров екот, с вдигнати за хитлеристки привет ръце и събрани токове.
Не, това към този момент не е нейният Берлин, от който изтръгват корените ѝ, от който изчезват от ден на ден познати лица на хора, обожавани отдалеко като създатели, обичани от близко като другари.
Тя желае да се махне от този град, в който е родена, с който е израснала, в който е познала живота, любовта, щастието и който се е трансформирал в този момент за нея във враждебна чужбина. "
Заменете в този момент думата Берлин със София,
израза " лоялност към Германия " с " лоялност към Съюз на съветските социалистически републики ", пиесите на Шилер с тези на Горки, музиката Вагнер със руски маршове, цветът на знамето остава същият, само че вместо свастика - на него има сърп и чук, а " вдигнатите за хитлеристки привет " с " вдигнатите за комунистически привет " ръце, прибавете и виковете " Смърт, гибел, гибел " и всичко си идва на мястото.
Но да се върнем в Берлин през 30те и към описа на Ангелика Шробсдорф.
Немислимото се случва и Елзината красива, лъчезарна другарка Илзе, с която са правили лудории и са се смели толкоз доста, както и Елзиният проницателен другар Валтер, с който по този начин хубаво са се забавлявали, отпътуват за Палестина. А дружно с тях и някаква част от обичания им Берлин - невъзвратимо, изрично.
" Илзе и Валтер Хирш напущат Берлин с двамата си дребни сина през април 1936-та с трен еврейски изселници, тръгващ от гара „ Анхалт “. Стотици и стотици хора се тълпят на перона и край прозорците на влака, стотици и стотици оставят зад себе си това, което са съградили, което са обичали.
И внезапно измежду тази тълпа се появява един мъж, рус, грациозен, стърчащ с цяла глава над тълпата.
- Бях толкоз сюрпризирана да видя татко ти - продължи Илзе, - а в това време ми беше и някак неудобно, тъй като незабавно се виждаше, че не е от нас, т.е., че не е евреин.
Но се и зарадвах, несъмнено, и му махнах. Той си проправи път и когато ни приближи, а на мен ми мина мисълта, че може би се виждаме за последно, ми стана въпреки всичко доста мъчително.
Двете книги, които ѝ дава на разлъка, и през днешния ден са в библиотеката ѝ. Едната носи таман като за случая заглавието „ Нашата Германия “, другата - „ Берлин “. А посвещението вътре гласи:
„ Мила Илзичке, в случай че през годините споменът за Берлин избледнее, прелисти тази книга и тогава може би ще си помислиш и за нас - което не би навредило. До скоро виждане. От все сърце твой Ерих. “
- Да - сподели Илзе, - това беше татко ти. Той живееше в някакъв различен свят. "
Този роман - за другите хора, за другите реакции, изненадва читателя нееднократно.
Например, с описа на едно еврейско момиченце от Германия, защитавано от своята немска другарка, член на Хитлерюгенд.
И ни припомня, че нещата не са черно-бели като в гневната комунистическа или нацистка агитация и по тази причина доста би трябвало да се мисли преди да се жигосват хората с лека ръка:
" Виждам я да влиза в класната стая дружно с дракона: момиче, още по-високо, по-яко и по-грозно облечено от останалите, лицето му с бяла кожа и сини очи - още по- жестоко, плитките - още по-дебели и дълги, само че по тази причина пък - от чисто злато.
- Това е новата ви съученичка Карин Шрьодер - сподели драконът и я докара до моя чин, единствения, на който бе останало празно място.
Карин ми кимна, седна, извади си нещата и скръсти ръце пред гърдите си в очакване на нови разпоредби. Усетих, че до мен седи човек, който в никакъв случай в живота си не бе изпитал боязън.
Този ден имахме класно по алгебра и откакто поразгледах листа, към този момент знаех, че няма да реша ни една задача.
До мен седеше Карин, смяташе с главозамайваща експедитивност и записваше отговорите в тетрадката си. След като бе подготвена доста преди избраното време, хвърли един взор върху моя лист, видя, че не се случва нищо и побутна тетрадката си към мен. Бях по този начин стъписана, че въобще не реагирах и продължавах да виждам втренчено пред себе си. Тя ме ритна под чина и приближи тетрадката си още малко. Това бе моментът, в който станахме неразделни приятелки и на тъгите ми, било в класната стая или на двора, се постави край.
Карин освен ми беше другарка - вярна като куче, твърда като камък, тя бе и моя телохранителка и последователка.
Не удостояваше нито едно от другите девойки с внимание и в случай че някое ме погледнеше изкривено, бе задоволително са̀мо да пристъпи към него, с цел да го подплаши. Много ми завиждаха за нея и за непоклатимото ѝ другарство. Знаеше се коя е: първокласна спортистка, ас в играта на национална топка и ръководител на нейната група към Съюзът на немските девойки (СГМ).
Мен това въобще не ме впечатляваше. Нямах никакво отношение към спорта, намирах играта на национална топка за отвратителна и не се интересувах от функционалностите на един ръководител от СГМ.
Когато за пръв път ни посети вкъщи, Карин се появи с униформата си. Вероятно това бе най-хубавата ѝ дреха или искаше да се хареса на майка ми, а може и да идваше напряко от някоя своя изява, обвързвана с плетене, пеене или спорт. Във всеки случай тя стоеше пред вратата ни обмундирана както си му е редът - тъмносиня пола, бяла блуза, черна вратовръзка с кожен възел, пречупен кръст, не зная към този момент на кое тъкмо място: самият първообраз на напетото хитлеристко момиче.
Майка ми за секунда си глътна езика. Плъзна очи от Карин към мен и назад, а аз гордо споделих:
- Това е Карин, моята нова другарка.
- Чудесно - отвърна майка ми и ѝ подаде ръка.
Карин направи поклон. Тя бе възпитана доста строго от родителите си, които ми напомняха за нашите портиери на Хубертусалее господин и госпожа Хьоне. Винаги споделяше „ апелирам “ и „ благодаря “, и „ добър вкус “, и „ Хайл Хитлер “ - последното обаче не вкъщи, тъй като знаеше, че го намирам за неуместно.
Веднъж ме попита за какво не съм в СГМ и аз ѝ отвърнах чистосърдечно, че единствената и същинска причина е неналичието на въодушевление за сходна скука. Карин одобри без повече въпроси както това пояснение, по този начин и неналичието на въодушевление от моя страна. Тя приемаше всичко, което споделях, вършех, не вършех, изисквах. Доколкото аз не споделях нейните ползи, тя се нагоди към моите.
Така че ние с часове си четяхме приказки, разкази и цели книги. Слушахме дружно грамофонни плочи - от шлагери до оперни арии. А след това за рождения ден на майка ми разучихме някакъв балет.
Карин танцуваше като слон в стъкларски магазин, само че го правеше индиферентно и с наслада и пожъна огромни овации от доста дисциплинираната аудитория, която съумя да остане сериозна. Аз пък, с помощта на приятелката си, се трансфорах в доста добра ученичка, преписвах класните си без неточност и постоянно давах верните, подсказани ми от нея отговори.
Граничещата с робство лоялност на Карин ми вдъхваше възприятие за сигурност и отговорност. Тъй като произхождаше от бедна среда, гледах да не ѝ липсва нищо и да опознае и съпреживее хубавата страна на живота.
Тя идваше с нас, когато отскачахме до Берлин, излизахме на излет в Шпреевалд или прекарвахме ваканциите в Пец. Яздеше понито, караше каручката, люлееше се, стъпила зад мен на дъската. Строяхме си колиби в градината, където живеехме единствено двете, и се качвахме на моето дърво, само че без да съчиняваме стихове, доколкото на това нямаше по какъв начин да я науча. Аз, която постоянно ужасно държах едно или друго нещо да си бъде „ само мое “, в този момент бях щастлива, в случай че и Карин можеше да му се порадва. Поделях си с нея моите животни и моите книги, моите играчки и моите дрехи; а когато ми подариха чифт ролкови кънки, ѝ дадох лявата и ние се пързаляхме дружно с по една.
Карин, едрото, напето хитлеристко момиче, и аз, дребното полуеврейче с сложен темперамент, станахме, подкрепяйки се взаимно, нови щастливи деца.
Това беше през 1936 година. "
*
В книгата има някои фактологически грешки, които нервират историците, само че които евентуално няма да бъдат видяни от мнозина. Например, авторката написа, че България била оповестила война на Англия и Съединени американски щати през ….ноември 1940. А по това време България даже не е член на Тристранния пакт, да не приказваме, че Съединени американски щати влизат във война с Япония, а оттова и с Германия и страните от Тристранния пакт едвам след нападението над Пърл Харбър през декември 1941.
И други такива грешки има, само че те не са болежка за умиралка.
Интерес буди и едно отлично изявление на Румяна Таслакова с Ангелика Шробсдорф за Дойче веле ( https://www.dw.com/bg/писането-като-въпрос-на-оцеляване/a-3451869?fbclid=IwAR1ilQN-7OtVJnTQmBOj1B0JKTCcWvMF7-U2lnPGjYoAhkWpBqK0T3Y4xmk )
Ето фрагмент от него:
- Наред с Израел България е мощно застъпена в творчеството Ви. В книгите “Пътуване до София?, “Ти не си като другите майки ”, “Грандхотел България ”. Когато в този момент си спомняте за България, кои са първите мисли?
“Страната, великодушието на хората.... хората бяха прелестни... тогава по отношение на нас. Те бяха благородни хора. Така дребните девойки в учебното заведение видяха какъв ужасяващ боязън изпитвах, тъй като с немските деца постоянно имах големи проблеми. Страхуваш се от децата в Германия, тъй като ме усещаха като непозната, друга, каквато и бях. Те се държаха неприятно с мен, бяха подли... в най-хубавия случай им бях безразлична. А в България, когато влязох в класа, когато застанаха там уплашена, отслабнала до кости, децата усетиха какво изпитвах. И пристигнаха при мен. Аз се стреснах, О Боже, какво ще стане? Те пристигнаха, прегърнаха ме, утешиха, вдъхнаха ми кураж. Една – в никакъв случай няма да я не помни, Христина се споделяше – тя ме хвана за ръка и сподели “Ела, ще седнеш до мен на чина и ще ти обясня всичко. Ще ти кажа какво би трябвало да правиш ”. Така беше в България!
И от този ден обикнах България.
В началото, когато дойдох в София, бях обезверена, страдах, че би трябвало да напусна Берлин, квартала Груневалд, хубавите неща, хубавите мемоари, да се разделя със фамилията, с всички и всичко. Когато дойдох в България, единственото ми предпочитание бе да се върна в Германия. От този миг в учебното заведение, който се запечата надълбоко в паметта ми – по какъв начин дребните деца се отнесоха като майки към мен – обикнах страната. ”
*
На черно-бялата фотография виждаме Ангелика като дете в София с харизано й котенце.
Тя, майка и сестра й прекарват на несъмнено цялата война в България и до момента в който беше жива, международно известната писателка не спираше да споделя истината за България в романите си и в интервютата си.
Сестра й Бетина се влюбва в Димитър Станишев, омъжва се за него и остава в България, преживявайки ужасните години на комунистическия режим и споделяйки сложната орис на семейство Станишеви по време на комунизма.
Книгата " Ти не си като другите майки ", в която Ангелика Шробсдорф споделя за живота си в България по времето на Втората международна война, е преведена и издадена на български от Даря Хараланова. (
https://www.aquarius-books.com/.../%d0%b8%d1%81%d1%82%d0.../ )
Трябва да споменем и обстоятелството, че по едно време, Ангелика е брачна половинка на фамозния френски режисьор Клод Ланцман – това е режисьорът, който направи най-хубавият, най-точният документален филм за Шоа - цели 9 часа. Има го на Ютюб, струва си да се види.
И оттова се схваща, че от самото начало на войната е била прецизно защитавана и прикривана същинската цел на „ Изселването на евреите в Източните лимити на Райха “ - даже вътре, в самия лагер, до последно.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ