Да спрем саморазправата с времето. То няма да ни прости.

Да спрем саморазправата с времето. То няма да ни елементарни. Държавата дано да направи най-простото нещо – референдум.

Дълго време се нагледахме на станалата към този момент управническа лавина от уличната експанзия на хора, някои от които живеят единствено във фейсбук, влезнали неизвестно по какъв начин в ролята на спасители на историята, без да схващат, че история се гради от безспорни персони и хора с дела и потвърдени гении.

Години наред сме очевидци по какъв начин улицата се разпореждаше по какъв начин да се реставрира да вземем за пример Ларгото /днес един прелестен обект/, на хора, които стачкуваха и споделяха какво да се прави и какво не при съществуване на шестима проектанти – архитекти от най-високо равнище.

Самодейна безредица, която истерично крещеше и получаваше удовлетворение при събарянето на паметника на Валентин Старчев при НДК. Услужливи кметове и псевдодемократи слугински самоинициативно рушаха и претопяваха за скрап в името на това да отхвърлят едно време. А създатели безмълвно спомагаха за рушенето и унищожаването на личните си творби, разчитайки, че това ще почисти биографията им.

Не беше толкоз от дълго време, когато едни управленци, които в живота си даже едно дърво не бяха посадили, гледаха по какъв начин се събаря мавзолея. А през днешния ден такива като тях безпардонно и нелегално протягат ръка на всичко, с което считат, че могат да бъдат видяни като „ същинските носители “ на понятието народна власт, въвличайки ни в някакво ново време и нова смяна на бездарието им.

Най-странното е, че от самото начало виждах по какъв начин множеството от тях бяха потомци и синове на семейства от тежката комунистическа номенклатура, както и отрочета на Държавна сигурност и партийни велможи, пораснали в топлата прегръдка на комунизма и образовани в най-елитните по това време учебни заведения, а през днешния ден през анархията и крясъците, че са демократи, демонстрират, че единственото, което желаят, е власт. И за жал от митингите те непосредствено към този момент са във властта.

Безразборно хора са си присвоили правото да споделят какво би трябвало и какво не, като от всичко това тъжното е, че страната е тотално абдикирала и е предоставила ръководството на страната в ръцете на анархично мислещи хора. Аз не съм последовател и симпатизант на каквато и да е непозната агитация или какъвто и да е нашенски слугински нрав.

Аз знам, че в живота всичко е допустимо – както нещо може да бъде съградено, по този начин може да бъде и унищожено. Именно по тази причина бях индивидът, който сътвори Музея на изкуството по време на социализма – не за друго, а с цел да бъдат съхранени творби на едни от най-хубавите и надарени български създатели, какъвто е казусът с паметника на Съветската войска.

Ако за момент забравим, че това е афиш, който възхвалява непозната войска, то обаче скулптурните композиции са решени извънредно професионално, открит е типичен метод за създаване на монумент и фигурите са основани от едни от най-хубавите ни създатели – проф. Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров, Петър Дойчинов, Борис Ангелушев, арх. Данко Митов и архитектите Борис Капитанов, Иван Васильов, Любен Нейков… Както в случай че забравим за миг, че в музея на изкуството по време на социализма един от портретите е на Мара Малеева, основан от огромния ваятел Величко Минеков, то аз бих се подписал с двете си ръце, че това е един шедьовър в портретната статуя.

При съществуването на прелестен наш музей на изкуството по време на социализма, то станахме очевидци на медиен репортаж за подобен музей в Будапеща. Жалко, че някои не знаят какво имаме в личната си страна.

Системите и идеологиите са в болните мозъци на тъй наречените политици. А огромните български имена нямат виновност нито за социализма, нито за сбърканата народна власт. Техният огромен гений и специалност е да отразяват времето такова, каквото го живеят. Ако някой е трагичен от предишното или от сегашното си, то тогава политиците да поемат виновността.

Изумен съм за следващ път, че гилдии и креативен съюзи, в които някои хора са с претенциите и комплексите че са незаменими за времето си, са потънали в дълбока тишина. Медийното пространство сътвори чудовищна говорилня от хора, които хал хабер си нямат по какъв начин се основава една статуя. Денонощното облъчване на обществото с вандалщина, с флексове за рязане и авторитетно и значимо говорене на нелепости ми идва допълнително.

Именно по тази причина укорявам за мълчанието моите другари и сътрудници от Съюза на българските художници, където има извънредно положителни сътрудници и хора, които най-добре схващат всичко това, само че съюзът като институция трябваше да вземе отношение за рушенето на паметниците.

Но това, което е най-важно, е, че страната и държавността са абдикирали от своите отговорности. На тая земя както нещо може да бъде съградено, то по този начин може да бъде и отстранено, само че зависи по какъв начин. Градската среда принадлежи освен на тези, които желаят да разрушават, само че също толкоз принадлежи и на тези, които не желаят да се разрушава – без значение дали става дума за монумент или за дом.

А страната вместо да се крие от боязън поради митингите и нервностите на улицата, дано да направи най-простото нещо – референдум, посредством който да се допита до цялото ни общество и тогава умно и елементарно ще взема своите управнически решения. Да ръководи улицата и страхът на политиците – това може да изиграе доста неприятна смешка за бъдещето. Защото главното за една безредица е да разрушава. Създаването е доста по-труден развой.

Да спрем саморазправата с времето. То няма да ни елементарни.

Автор: Вежди Рашидов, Труд

Още вести четете в категория Коментари.