Приказка за лъжата ♥ Светослав МИНКОВ
Да си прекомерно толерантен, става известно е съдбовна добродетел. За закъснялата Истина и злополучната орис на Търпелан, с една мъдра приказка, написана през 1956 година
(Светослав Минков, 1934)
Много се е говорило за Истината и Лъжата, само че това, несъмнено, не пречи да разкажем и ние една приказка за тях.
Веднъж Лъжата намисли да погуби един човек, а Истината реши да го избави.
Но дано кажем на първо време кой беше тоя човек. Той по нищо не се различаваше от другите хора, единствено беше доста толерантен и по тази причина го назоваха Търпелан.
И така, потегли Лъжата през гори и планини и де кого срещнеше из пътя, пошепваше му на ухото всякакви измислици за Търпелан. Скоро тя стигна и в самия град, където живееше Търпелан, и с още по-голямо старание стартира да одумва и даже напряко да клюки почтения човек. От заран до вечер Лъжата сновеше из градските улици и площади, влизаше в къщите, сядаше край непознатите трапези и каквато си беше бъбрица – с оня ми ти дълъг нос, с ония ми ти оцъклени змийски очи, – караше всички да я зяпат и да я слушат с любознание.
Лека-полека хората се увлякоха от измислиците на незнайната одумвачка и освен повярваха нейните клюки и ругатни, само че сами започнаха да съчиняват нови измислици. И разнесе се всякаква мълва за Търпелан. Търпелан бил лъжец. Търпелан бил апаш. Търпелан бил палач. С една дума – Търпелан не бил човек, а чудовище невиждано, страшилище рисково.
Хилядоустата мълва стигна и до ушите на царя и той се намръщи и рече:
– Ще има да му пати главата на тоя изверг!
А Търпелан слушаше умерено всички клюки и нападки, тъй като, както казахме, беше толерантен човек и знаеше, че рано или късно Истината ще победи и ще потвърди неговата непорочност.
И, несъмнено, Истината не стоеше със скръстени ръце. Както постоянно, по този начин и в този момент тя вървеше след Лъжата и събираше удостоверения, свидетелства и доказателства, с цел да обори несправедливите обвинявания против Търпелан. Но тая работа не беше лека, защото Истината трябваше да обикаля доста институции и да беседва с доста хора, а известно е, че малко на брой са ония, които имат смелостта да оказват помощ на оклеветения човек, щом и царят е срещу него. Затова и Истината се движеше бавничко към града на Търпелан.
А в същото време Лъжата продължаваше да клюки нещастния човек и към този момент бе съумяла да го опозори дотолкоз, че хората бягаха от него като от чумав. Дори най-близките му другари престанаха да го поздравяват, правеха се, че не го виждат, и подмятаха зад тила му всевъзможни небивалици. И заредиха се една след друга неволите и злочестините.
Търпелан остана без работа, без самун и без заслон и никой не искаше да му протегне ръка за помощ. Отвсякъде нахокван и гонен, той скиташе като бездомно пес из улиците и замръкваше гладен в покрайнините на града. Но Търпелан понасяше твърдо тестванията и вярваше, че Истината ще спечелва.
– Защо не накажеш злодея? – съскаше Лъжата в ушите на царя.
И царят се разгневи и заповяда да изправят Търпелан пред съд.
Наредиха се съдиите в полукръг и започнаха да съдят Търпелан. Както и трябваше да се чака, основен очевидец беше Лъжата. Тя загреба с цялостни шепи най-тежките грехове и закононарушения, каквито съществуват по света и ги струпа върху главата на подсъдимия. Намериха се и други очевидци, които потвърдиха думите на клеветницата и прибавиха, че са видели с очите си всички осъществени злодеяния. И съдиите заклатиха премъдрите си глави и отсъдиха: да се хвърли Търпелан в тъмницата!
И Търпелан бе хвърлен в тъмницата, в една влажна дупка с малко решетесто прозорче на каменната стена. И заживя наказаният като аскет. По през целия ден седеше сгънат до прозорчето и гледаше през решетката далечното синьо небе, по което плуваха белите кервани на облаците. И дните се точеха също като тия облаци и потъваха в глъбините на времето. Състари се пандизчията и косата му побеля от тъга, само че надълбоко в душата му към момента мъждукаше вярата, че Истината ще пристигна и ще му върне свободата.
А къде се губеше Истината и за какво не се явяваше да избави Търпелан? Дали тя не бе го оставила на волята на ориста и не си спомняше към този момент за него? Не, Истината не бе не запомнила Търпелан, само че нейният път бе посипан с тръне и многочислени бяха премеждията, през които тя трябваше да мине.
Не се знае какъв брой време бе изтекло, само че един ден най-накрая Истината се яви в града на Търпелан с огромна торба през рамо. Тя беше потънала в прахуляк и от нозете й капеше кръв. Имаше нещо страдалческо в хубавото й лице, очите й гледаха изтощено и тъжно.
Наизлязоха хората от къщите и затичаха към просторния градски площад да видят невероятната гостенка.
И тогава пред насъбрания народ Истината описа, че всички грехове и злодеяния на Търпелан са измислени от Лъжата, която е желала да погуби един почтен човек. И като описа това, далечната пътница сне торбата от рамото си и изтърси на земята цяла камара удостоверения, свидетелства и доказателства, които тя бе събирала грижливо за отбрана на Търпелан. И народът разбра, че е бил излъган от Лъжата и че не е имало никакво чудовище невиждано и никакво страшилище рисково. И царят и съдиите се почесаха по носа и не посмяха да кажат нищо, тъй като се уплашиха от гнева национален. И Лъжата също се уплаши и избяга в горите тилилейски и никой повече не я видя. А тия, които най-вече хулеха и клеветяха Търпелан, в този момент започнаха най-високо да викат, че той е почтен.
Да, правдата спечелва, само че Търпелан, за жалост, не беше към този момент жив. Не изтърпя, горкият, теглилата и умря, без да дочака Истината.
А Истината, дано си признаем, пристигна доста късно. Много време бе изгубила тя, до момента в който изпълни торбата си с тия пусти-опустели удостоверения, свидетелства и доказателства за невинността на Търпелан.
1956 година
„ Приказка за лъжата “, Светослав Минков, оповестена за пръв път във в. „ Литературен фронт “, бр. 7, февруари 1962 година
Снимка: Светослав Минков, 1934; Държател: Национална библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “, dictionarylit-bg.eu
