Да раздава обич чрез творчеството си - на близки, приятели

Да раздава любов посредством творчеството си - на близки, другари и непознати, в чиито очи обаче открива добрина. На това се е посветила Вида Пиронкова - прочут композитор, пианист, стихотворец, певица, публицист, музикален редактор, занаятчия и на бижута, галерист. Заложбите й са многочислени, а евентуално с изключение на геният й, за тях й оказва помощ й безконечният й оптимизъм, както и ползата към историята, философията, астрологията, природата. Родена е в първия ден на един от най-слънчевите месеци - юни в един от най-древните, културни, бохемски градове - Пловдив, в фамозния пловдивски жанр Пиронкови.

От дребна Вида се е посветила на високото изкуство, на класическата музика, на пианото. От родителите си е научена, че същинският и предан създател не може да получи нищо безплатно, той би трябвало да реализира всичко самичък с неотклонен труд, битка и даже ограничения. Вида Пиронкова написа музика и текстове за песни за едни от най-големите ни поп артисти. Твори в региона и на камерната музика, написа музика за спектакли, за филми и за мюзикъли. Вида Пиронкова сега е редактор " Култура " на списание DIVA! 

В началото на декември бе пусната новата й ария “Слънце ти, аз луна “, в осъществяване на Борис Илиев, като бе показан и клипът към нея. За вдъхновението, за любовта, за свободата на създателя и битката за просвета, за коледния дух и новите планове - по тези тематики Lupa.bg беседва с Вида Пиронкова.



Снимки: АГНЕС МЕТОДИЕВА

 

- Г-жо Пиронкова, през последните години в навечерието на Коледа пускате нова ария. И тази година спазихте традицията и напълно неотдавна излезе песента ви „ Слънце ти, аз луна ”. Има ли забавна история към основаването й и за какво посветихте песента на брачна половинка си?

- Преди Рождество в действителност обичам да пущам песни. Те не постоянно са коледни, само че предходната година беше коледна. Зимата е доста интензивно време за всички създатели. През лятото всички са на почивки, на море, на плаж. И през горещите дни не се твори хубаво, до момента в който зимата и есента имат един уют, една топлота и излъчват по-особени положения, в които влиза създателят. Това е нашият интервал за творчество. Има доста забавна история към основаването на „ Слънце ти, аз луна ”. Това е план от 10 доста красиви песни, който се споделя „ Песен до безкрайност ”. С него през 2020 година аплайвах във фонд „ Култура ” на Музикаутор и те ме подкрепиха.

След това направих няколко концерта, където сама пеех и свирих песните си. От плана има осъществени няколко песни – дуетът сред Христо Мутафчиев и Роберта – „ Таен остров ”, втората ария „ Ще сложа край ” я изпях аз, защото поради текста никой не изиска да я изпее, тъй като е непокорен. Приятели и сътрудници ми помогнаха да я запиша и да създадем клип. С горделивост я пях и свирих по време на митингите през 2020 година Третата ария – „ След нея “ я изпя при започване на тази година Йорданка Христова, а „ Слънце ти, аз луна ” я дадох на артиста Борис Илиев – млад, хубав, надарен, трудолюбив и учтив мъж. Освен текста, който доста му хареса, на него му хареса и тематиката с пианото, което звучи в песента – това комбиниране сред предкласика и романтизъм.

Песента е отдадена на моя благ брачен партньор Хараламбос. В „ Слънце ти, аз луна “ е заложено, че аз пея на него. Във всеки мой текст и във всяка моя ария това са персонално изживени положения. Те и по тази причина доближават до хората, тъй като са естествени човешки взаимоотношения, усеща, страсти, които всеки един човек изживява. В текста става дума, че любовта е като фара, който ни заслепява и тогава ослепяваме за нея и ставаме две птици в една.

И дружно вървим през житейските стихии и към този момент на брега на есента, когато е нашата зрелост, ние гледаме усмивките на децата си, които ни се усмихват. Това е щастието. Последствията на тази бурна обич, осветявана от фара, е младостта в очите на нашите деца и тяхното благополучие.



- Бихте ли повдигнали завесата на персоналния си живот - какъв човек е брачният партньор ви, с който скрепихте българо-гръцката дружба?

- Той е доста умен човек и в никакъв случай с нищо не се е опитвал да ме лимитира, постоянно ми е давал и дава най-точните препоръки в тежки за мен моменти. Бабис е и неутрален оценител, с доста висок аршин, на творчеството ми, и когато каже: " Тази ария ще стане шлагер ", то тя става. Или - " Тази музика е прелестна ", то тя в действителност е такава. Много държи на поезията и текстовете ми. От него знам, тъй като ми е разказвал дълго, че в Гърция, песните им по тази причина са обичани и пети с години от всички, поради смислените текстове, нормално писани от огромни поети - били те любовни или обществени - цялата нация ги запява.

Често сме дискутирали, че обществените текстове в песните, тези, които са покрай ежедневните проблеми на народа, са най-тачени.

Обещала съм му да напиша такива ария, макар че ние българите нямаме тези обичаи. Но истината е, че когато пуснах песента ми " Ще сложа край ", която има тази обществена устременост, доста гръцки другари и познати ми се обадиха да изразят поддръжката и възхищението си, а аз бях щастлива!

С Бабис, доста се обичаме и на 20 март вършим 20-годишнина от сватбата ни и ще се наложи да му напиша нова ария за този мотив, и най-вероятно ще е на гръцки!

- Защо решихте да се занимавате с музика?

- Аз съм подготвен и просветен музикант, отделил 30 години на образованието си по музика, което обаче продължава и с натрупването на опит. Навремето татко ми (бележитият художник Енчо Пиронков, б.а.) обичаше да споделя: „ Аз съм вложил ужасно доста в теб и в твоето обучение ”, което е безспорната истина. Освен че учех в Музикалното учебно заведение, ходех и на частни уроци, това беше денонощен труд. Няма събота, няма неделя, няма почивни дни, няма ваканции, няма Коледа. Ти си на пианото и свириш или пък пишеш музика.

Бях на 14 години, когато баща ми сподели: „ Ти ще станеш композитор.

Започваш да гледаш по какъв начин са писали огромните, гледаш Бах, гледаш твоя обичан Шопен, гледаш Шуберт. Гледаш по какъв начин върви мелодичната линия, по какъв начин върви хармонията, по какъв начин върви полифонията, какви хватки има вътре. И почваш да пишеш и да си го повтаряш. И като го повториш 100 пъти, след две години ще станеш композитор ”. Точно по този начин стана и до ден сегашен аз съм почитател на моите обичани Бах и Шопен. Шопен като романтизъм и като мелодик, което е мощно заложено при мен, а Бах е като старогръцкия за всички други езици. Научиш ли тези закони, следваш ли ги, започнеш ли да боравиш с тях свободно, може да се каже, че си овладял композиционната техника. Нарушиш ли ги, излизаш отвън хармонията.



- Кои са вашите учители, които ви дадоха най-ценните препоръки в първите ви стъпки като композитор?

- Когато бях 20-годишна почуках на вратата на Ценко Минкин, който в този момент е ръководител на Съюза на композиторите. Ходих на уроци и при него, и при Александър Текелиев, който ни беше комшия, и при Виктор Чучков. Но и тримата ми споделиха: „ Какво има да те учим? ” Ценко Минкин ми го изясни най-добре: „ Композицията е като любовта – или го имаш, или го нямаш. Някой да те научи по какъв начин се прави обич – не помни! Плюс това ти си се справила прелестно. Няма какво да се въвличам. ” Придобих самочувствие още като напълно млада. По това време се явих и на Младежки конкурс за рок и поп ария с песента „ Някой ден “ по текст на Маргарита Петкова и завоювах премия. Там се срещнах с Васил Петров и започнахме да работим дружно.

През 1993 година завоювах Наградата на публицистите на Международния песенен фестивал „ Златният Орфей “ за песента „ Ела “, която е по моя музика и по мой текст. Песента я извърши една италианка. Тото Кутуньо, който гостува на фестивала, персонално пристигна да ме поздрави. Качи се на сцената, целува ми ръка и сподели: „ Много съм очарован от песента. Как е допустимо толкоз красива, млада жена да сътвори такава ария “. Аз се възгордях.

По същото време бях изпратила ария в Съединени американски щати. И радио „ Гласът на Америка “ доста хареса песента, която се споделяше “Kiss My Dream “. Въртяха я доста постоянно. Първия път, когато ми се обадиха от радиото и ми оповестиха, че пускат песента ми, не можех да допускам. Почнах да се ощипвам да не би да сънувам. Много дълго време я въртяха.

И тогава ме дръпна един наш музикален деятел, чието име няма да загатна, и ми сподели: „ Ти къде си се залетяла? Много високо искаш да летиш. ” Викам: „ Да, обикновено, аз съм и работлива, и надарена, както виждате. ”

„ Ние в този момент ще ти клъцнем крилцата и в случай че слушаш като станеш на 40-50 години може да ти изгрее отново звездата “, заплаши ме той.

Честно ви споделям – тъкмо по този начин се случи. Аз обаче на излизане от тази среща му споделих: „ Аз ще го доживея това време, само че вие доста скоро няма да сте тук. ” И той на идната година умря. Но към този момент ми беше навредил. Но на всеки човек не му се губи това, което му е било писано – дали ще е по-рано, дали ще е по-късно. Тогава бях на 25 години. Едва към 50 пристигна и моята популярност.

- Как си обяснявате това отношение към вас при започване на кариерата ви – със злоба ли?

- Единствено със злоба. Цял живот не ме позволяват в средите им, тъй като те доста добре осъзнават, че имам заложба, че върша стойностни неща, които хората харесват, а това малко или доста засенчва тяхната активност. Ако ме пуснат свободно да се развъртвам, аз ще се разпръсна като бръшлян и ще ги задуша. Много е разумно да ги е боязън. И когато има по какъв начин да ме смачкат и да ме заврат в ъгъла го вършат. Пред мен са благи и общителни, само че другояче са лицемери. А аз съм доста свободомислещ човек и обичам да числя се единствено на себе си. Освен това приказвам това, което мисля. Аз съм зодия Близнаци и Огнен кон по китайския хороскоп - това са своенравни хора. Аз съм пожар. Асцендентът ми е Рак и той малко ме поуспокои на остарели години, другояче беше доста ужасно.



- Вие, с изключение на композитор, сте и създател на текстове на доста песни. В това ли се състои за вас хармонията – с изключение на думите да измисляте и мелодията към тях?

- Песента се състои от два съставния елемент – мелодия и текст. Акомпаниментът е трети проект, който може да бъде прибавен, само че може и да не бъде прибавен. Спомняте си едно време в учебно заведение имаше песнопойки – имаше петолиния с ноти и изпод думи, разграничени на срички. Това значи ария, а не, както е съвременно през днешния ден – тръгнало от бийта, пък след това „ актуалните създатели ” поставили три акомпанимента от горната страна, след което има нещо като мелодия от три тона и чак най-после се измисля текст и го сплотяват и миксват. Аз ги назовавам тези песнички еднодневки, тъй като тя е измислена за един час и толкоз ще бъде и продължителността й на слушане, в случай че не е реплика на свръх талантлив извънбългарски шлагер.

Музиката няма граници. Пуснеш ли я в ефира иди и я стой. Еднодневките обаче угасват, тъй като не може да останат в бъдещето. Не че моите песни ще са безконечни, само че най-малко ще се задържат 15-20 години, едно потомство – да стигнат най-малко до внука ми ще съм доста удовлетворена. Не сме като едно време да оставяме такива огромни огромни творби като Бетовен, Моцарт, Шопен, Бах, Шостакович, тъй като няма кой да ги слуша.

А за какво няма кой да ги слуша? Защото няма това обучение, не са научени благите деца. Детето би трябвало да бъде хванато за ръчичка и да бъде заведено в концертната зала, в оперната зала и да бъде научено по какъв начин да може да схваща тази музика и да я слуша, с цел да я заобича и да има потребността като порасне да влезе в залата и да я слуша.

- Как се зароди вашата обич към пианото?

- Никой у нас не е бил музикант, аз съм единствената у дома. Помня, че бях в първи клас, когато една учителка по пеене ми сподели, че желае да се види с нашите. „ Това е парадокс, те не вървят по наставнически срещи ”, й отвърнах. Аз си споделих какво пък толкоз съм направила с това пеене, че да викат родителите ми. И до ден сегашен имам огромно благоговение към татко ми, по този начин ни е възпитал, с доста патриархални, мощни устои.

Но учителката един ден ме хвана за ръка и пристигна у нас. Другарката ми по музика посъветва родителите ми да ми купят пиано, тъй като съм била доста музикална. Баща ми единствено това и чакаше. Обади на един от най-хубавите пианисти в Пловдив – Георги Петров. И двамата дружно отидоха в единствения магазин на Главната и чичо Гошо ми избра пианото. Вечерта го донесоха у дома и го пльоснаха в хола. И двамата с брат ми Стою ни записаха на уроци по пиано. Той се отхвърли на втория-третия месец. Аз продължих вечно. 

- И никакви детски игри на улицата?

- Никога не съм имала детски игри на улицата.



- Баща ви ви е лишил детството, в случай че мога по този начин шеговито да кажа.

- Изобщо не е смешка. След това се роди и брат ми Петър. Помагах за развъждането на братята, свирене, частни уроци и след това влязох и в Музикалното учебно заведение в София. Не единствено нямах детство, само че нямах и младост. През 1979 година, когато бях на 14 години, се явих на първата Асамблея „ Знаме на мира “. Обикалях из София от 11-годишна, возих се по автобуси и трамваи. Бях като Джингиби. Почнах да пиша и лирика, тогава ме удари любовта, аз съм и влюбчива. Отдадох се и на любовната поезия. И по този начин хубаво се съчетаваше с музиката.

Любовта към пианото пък е като уредените, само че най-стабилни бракове. Първо опипваш, опознаваш и любовта постепенно, само че въпиющо се впива в теб и е за цялостен живот. И няма към този момент избавление. Така е и с пианото. Когато самичък си пишеш песните силата е напълно друга. Другият го интерпретира посредством неговата страст. Но не можах да преборя театралната тресчица. Много е ужасно, трептя, пързалят ми се ръце, крайници, не мога да нацеля долу педала на пианото – толкоз огромен боязън имам от осъществяване пред други хора. И до ден сегашен е по този начин. Вече, когато запея и засвиря, се укротявам. Но в случай че единствено изсвирвам доста се вълнувам.

Направих пианото тайния си ухажор. То си седи у дома и когато аз нуждая се от него отивам, поканвам го на любовна среща и той постоянно е там и ме чака. Когато ми пристигна въодушевление, тогава реализираме любовния акт. И постоянно е в въодушевление. Само ме чака да си сложа ръцете на клавиатурата и се стартира. Много хубава любовна връзка имаме с пианото и доста съм му признателна.



- Освен за специфичната ви връзка с пианото, бих желала да ви попитам и за едно друго ваше забавно занятие – правенето на бижута от благородни метали и от полускъпоценни камъни. Имат ли тези украшения душа съгласно вас?

- Как да нямат, нали аз съм си вложила моята душа. Много съм се интересувала от скъпоценните и полускъпоценните камъни, както и от благородните метали. Златото да вземем за пример защищава от неприятни очи, от черни намерения. Среброто те уравновесява, прави те по-благ, пречиства те. Не знам дали като бебе са ме хранили със сребърна лъжичка, само че кралските бебета и деца ги хранят със сребърна лъжичка. Защото тя дезинфекцира.

Винаги съм си мислила, че съм кралица, колкото и никой да не има вяра. Иначе, в случай че поставите една чаша вода до прозореца, тъй че да е на слънчева светлина, и сложите в нея нещо златно, на третия ден водата се зарежда с доста хубава сила. И се пие и по този начин може известно време да пиеш от нея като единствено доливаш вода в чашата. Има и сребърна вода, която също е потребна.

А камъните имат ужасно въздействие. Всеки един от тях има своята сила, оказва помощ за избрани неща, за избрани заболявания, за избрани усеща. Когато желая да получа пари си поставям един пръстен, който е във формата на голям нар с рубини. В мига, в който го сложа, отнякъде се появяват пари. А нарът в доста страни е знак на страната - като Грузия и Армения, в Гърция също е доста почитан. Имам и пръстен с опал. Перлите дават отговор на асцендента ми – зодия Рак, в тях има и някаква мистика.

Планинският кварц, " Косите на Венера " те пазят от злоба и завист и те качват на едно равнище над този вид хора в професионален проект и те пазят. Вярвам в тези неща и съм тествала въздействието на камъните, на златото и на среброто. Много обичам и нося златен берил, опушен кварц. Те са доста мистични, носят креативен заряд. Слагам ги и за 10 минути съм написала нещо гениално.

- Как възприехте слагането на „ златната “ арка на площад „ Св. Александър Невски “?

- Мен ме подразни не толкоз надписът „ Светлината в нас ”, а това, че си разрешиха да закрият гледката към най-големия християнски православен храм на Балканите. Всички туристи идват от чужбина, с цел да прегледат тази катедрала. Защо аз би трябвало да се привеждам, да минавам под някаква измислена арка, с цел да диря светлината. Тя закриваше купола с кръста. Кръстът е знак на християнството. Добре, че я махнаха.

- И въпреки всичко усещате ли коледен дух в София?

- Вие да го виждате някъде?! Аз го диря с лупа, обикалям улиците, тъй като обичам да вървя пешком. Имам кола, карам, само че не и тук, тук е парадокс – нито има пътища, нито има правила за придвижване, нито толерантни водачи. Мога да карам на всички места – в Италия, в Гърция, само че не и тук. За да караш в София би трябвало да гадаеш кой по какъв начин ще завие примерно. По същия метод в този момент предсказвам къде може да има коледна декорация. И ходя, и я диря по улиците.

Аз съм като един римски пехотинец, само че до момента не съм я разкрила. Никъде! Такава бедност, подобен мрак, такава нечистотия. Отделно, вървешком пеш, не можеш да вървиш обикновено, всичко е в дупки, в клатещи се плочки, в локви. Пешеходците сме за ожалване. Какъв коледен дух?! Вярно, че и ние сме непукисти и сами не си украсяваме къщите, както е в Америка да вземем за пример и в други страни. И самите ни къщи са потънали в мрак и горест. Бедни сме, да, само че въпреки всичко може да се поукраси с нещо.

- Какво приказва за равнището на ръководещите бюджет от 0,4% за просвета?

- А какво значи 0,4% от 0? С каквото и да умножиш 0 какво се получава? Една огромна, огромна светеща нула. Управляващите очевидно са решили, че нямаме потребност от просвета и обучение. Всичко е оставено на самотек и на самоизтребление. Тъжното е, че няма да има памет за това, което е основано в областта на изкуството и културата. Нали за това творим – да оставим нещо на идващите генерации.



- Да чакаме ли след новата ария и нова поетична книга?

- Да, напълно скоро чакам да е на пазара. Книгата е с моя лирика, много обемна. А по-късно имам покана да напиша биографична книга или по-скоро книга с биографична устременост.

Дадена ми е безспорната независимост. Както ви споделих, аз не мога да бъда ограничавана в каквото и да било. Нито в житейски обстановки, нито в любовни, нито в креативен. Дали през днешния ден ще изсвирвам, дали на следващия ден ще върша чаши, бижута или пък ще пиша, това е единствено мое решение. Но мога да подсигурявам, че всичко, което излиза и е подписано с моето име е високо стойностно и е цялостно с доста човечност. Нещо, което най-малко на мен доста ми липсва. И това ме кара да се затварям и да поддържам връзка с все по-малък кръг от другари. За създателя най-блаженото положение е самотата, да е самичък и никой да не го тормози.

- За какво най-силно молите Бог?

- Често си поддържам връзка с Него. Единственото, което желая от Господ е да ми даде повече време. Времето в никакъв случай не ми стига. На мен 24 часа в денонощието не ми стигат. За мен денят би трябвало да е 48 часа. И го апелирам, когато ми праща тествания да вземем за пример, да изчака, тъй като примерно пиша ария или стихотворения или работя по различен план.

- Работите с доста български музиканти. На какво държите най-вече в връзките си с тях?

- Аз съм отворена към всички. Надявам се те също да ме почитат и почитат. Казвам се Вида и виждам незримото. Когато погледна един човек в очите мигновено го сканирам, чувствам и душата му и знам с кого мога да си поддържам връзка по-късно и с кого не, кой е почтен към мен и кой не. Попадна ли на почтен човек в същността му, аз съм мед и масло. И той може да вземе всичко от мен. Но в случай че той постъпи непочтено към мен, тогава излиза черната Вида. Вида държи живота и гибелта в двете си ръце. Тя е съвсем приравнена с Онзи горе. Така че не ядосвайте черната Вида – тя може да бъде доста бяла и доста готина и е такава.

- Какво пожелава бялата Вида за Коледа?

- Повече светлина за душите, само че не като онази месинговата. Пожелавам хората да станем малко по-добри един към различен. Нищо няма да загубим, в случай че сме по-добри. На оня свят нищо няма да занесем – нито парите, нито парцелите, нито храната, нито облеклата, нито колите. Ще си отидем по-голи, откогато сме пристигнали. Но е значимо какво ще оставим в сърцата на хората и по какъв начин сме се отнасяли тук с тях.

Да те загатват с положително 10-15 години откакто си си отишъл, отново е нещо. Нищото, забравата е цялостен мрак. Все едно не си съществувал. Не го поисквам на никой. И по тази причина дано да бъдем по-добри, по-сърдечни, по-помагащи на другия. Да бъдеш хуманен с всеки, даже с неприятния човек. Защото в някакъв миг нещо в сърцето му ще трепне. Усмихне ли се един неприятен човек, това значи, че положителното е победило.