За Белене и за народа, който не умее и не желае да помни своите жертви
Д-Р Любомир Канов
Вчера бях на остров Персин. Лагерът в Белене. Втори Обект. Минах по пътя на българската Голгота с кола, което единствено по себе си, беше светотатство. Срамното беше, че в действителност, имаше дори път, пандизчии бяха построили път, по който да мине кола. Път! Такъв тогава не е имало. Не е подходящо тук да разказвам отново този опит да се разсъни от забравата тази, по този начин наречена “българска памет ” пред събраното голям брой, което въпреки остаряло и болно, пристигна, с цел да склони глава в респект пред почтените жертви на комунизма. С тирада и молитва и с поклонение. Нямаше го несъмнено “натовският офицер ” на това поклонение. “Главата на народа ” липсваше в мястото за памет. Дойде обаче един различен някогашен Президент и сподели правилните думи на поклонение и позор. С болежка и неспокойствие описа, че на този остров, са погубени с апетит и пердах доста очаквания за този народ, който
не умее и не желае да помни своите жертви
Не е единствено Христо Ботев и Левски, добре е да се знаят най-малко имената на тези починали, също за свободата на България. Не толкоз славни, нито задоволително именити, само че значими за духа на тези, които към момента ги помнят и тачат. Имаше там доста мощни остарели тела, пристигнали с бастуни и постепенно кретащи из местата на този остров, където е била погубена младостта им. Силни по душа остарели хора. Дойдоха въпреки всичко, все пак. Последните от това потомство.
За мен беше доста мъчно, (с моята кола), да си показва този път в тези времена, в миналото, какъв е бил той за задържаните клетници. Кален път, където конни полицаи са пришпорвали дядо ми, дедо Дойчо, правилният земеделец, Гичевист и почитател на Стамболийски, с тояги и бичове все по-далече от понтона, в джунглата от лиани, върби и комари към бараките, измазани с тиня. Подгонен дружно с всички тези елитни и образовани хора, почтени и ненавиждани “врагове ”
ритани и бити по цялата тази Голгота
Там в тези изплетени от върбови пръчки бараки е щял да живее той до кофата с пикня много години, доста надалеч от 4-те си деца и фамилията си и всяка заран да става в 5 часа за робския труд из блатата, Дойчо, бащата на майка ми.
Тук хиляди и хиляди високообразовани и почтени хора са претърпяли унижения и са страдали доста и знаех, че никой в това голям брой от младежи застанало за респект под яркото слънце, няма никаква визия, какво е да прекараш в този пъкъл в лагера даже един час, изкоренявайки полугладен дънери на стогодишни дървета. На този див остров, който би могъл да бъде Рай, единствено в случай че отецът католик Паоло Кортези вълшебен би могъл да върне времето обратно и бе станал градоначалникът на тази Преизподня, вместо полковник Томов или някой сходен изрод.
Като нравствен човек обаче, дружно с другите вероизповедни чиновници, той се помоли за благосклонност, помилван и съгласие сред хората. Дори прикани
да се помолим за душите на нашите палачи
Така и би трябвало да бъде. И въпреки всичко, още веднъж и още веднъж се пробвах да си показва ходилата на дедо си по тази безкрайна кална пътека из високите треви, джавакащата тиня сред пръстите му, обути с единствените му гумени цървули на необут крайник, шаячното сетре, затъващ в блатата под бичовете на конните полицаи. Беше мой персонален облик, подробен. Аз към момента го помня, въпреки че се спомина преди близо шейсет години. Виждах като в сън мухите и комарите, плискането на мътния “Син Дунав ” към понтона, мощното течение на тази обичана за мен мощна река край остров Персин. Над мен в този вчерашен парещ ден кръжаха орли, а сред тях се появи ненадейно един черен щъркел. Върху пътеката, настлана с циментови блокове бе седнала и ме гледаше една любопитна лисица с жълти лъжливи очи на комарджия. Сякаш ме питаше:
“Кога да ви очаквам назад тука… Аз в никакъв случай не бързам… ”
“Да, - отговорих, - само че, почакай още малко! Много скоро отново ще ни покарат с бичовете тук. Всичките ни жертви бяха безполезни! ”
“Пляс! “ -каза тя с опашка и изчезна в гъстите шубраци.
Вчера бях на остров Персин. Лагерът в Белене. Втори Обект. Минах по пътя на българската Голгота с кола, което единствено по себе си, беше светотатство. Срамното беше, че в действителност, имаше дори път, пандизчии бяха построили път, по който да мине кола. Път! Такъв тогава не е имало. Не е подходящо тук да разказвам отново този опит да се разсъни от забравата тази, по този начин наречена “българска памет ” пред събраното голям брой, което въпреки остаряло и болно, пристигна, с цел да склони глава в респект пред почтените жертви на комунизма. С тирада и молитва и с поклонение. Нямаше го несъмнено “натовският офицер ” на това поклонение. “Главата на народа ” липсваше в мястото за памет. Дойде обаче един различен някогашен Президент и сподели правилните думи на поклонение и позор. С болежка и неспокойствие описа, че на този остров, са погубени с апетит и пердах доста очаквания за този народ, който
не умее и не желае да помни своите жертви
Не е единствено Христо Ботев и Левски, добре е да се знаят най-малко имената на тези починали, също за свободата на България. Не толкоз славни, нито задоволително именити, само че значими за духа на тези, които към момента ги помнят и тачат. Имаше там доста мощни остарели тела, пристигнали с бастуни и постепенно кретащи из местата на този остров, където е била погубена младостта им. Силни по душа остарели хора. Дойдоха въпреки всичко, все пак. Последните от това потомство.
За мен беше доста мъчно, (с моята кола), да си показва този път в тези времена, в миналото, какъв е бил той за задържаните клетници. Кален път, където конни полицаи са пришпорвали дядо ми, дедо Дойчо, правилният земеделец, Гичевист и почитател на Стамболийски, с тояги и бичове все по-далече от понтона, в джунглата от лиани, върби и комари към бараките, измазани с тиня. Подгонен дружно с всички тези елитни и образовани хора, почтени и ненавиждани “врагове ”
ритани и бити по цялата тази Голгота
Там в тези изплетени от върбови пръчки бараки е щял да живее той до кофата с пикня много години, доста надалеч от 4-те си деца и фамилията си и всяка заран да става в 5 часа за робския труд из блатата, Дойчо, бащата на майка ми.
Тук хиляди и хиляди високообразовани и почтени хора са претърпяли унижения и са страдали доста и знаех, че никой в това голям брой от младежи застанало за респект под яркото слънце, няма никаква визия, какво е да прекараш в този пъкъл в лагера даже един час, изкоренявайки полугладен дънери на стогодишни дървета. На този див остров, който би могъл да бъде Рай, единствено в случай че отецът католик Паоло Кортези вълшебен би могъл да върне времето обратно и бе станал градоначалникът на тази Преизподня, вместо полковник Томов или някой сходен изрод.
Като нравствен човек обаче, дружно с другите вероизповедни чиновници, той се помоли за благосклонност, помилван и съгласие сред хората. Дори прикани
да се помолим за душите на нашите палачи
Така и би трябвало да бъде. И въпреки всичко, още веднъж и още веднъж се пробвах да си показва ходилата на дедо си по тази безкрайна кална пътека из високите треви, джавакащата тиня сред пръстите му, обути с единствените му гумени цървули на необут крайник, шаячното сетре, затъващ в блатата под бичовете на конните полицаи. Беше мой персонален облик, подробен. Аз към момента го помня, въпреки че се спомина преди близо шейсет години. Виждах като в сън мухите и комарите, плискането на мътния “Син Дунав ” към понтона, мощното течение на тази обичана за мен мощна река край остров Персин. Над мен в този вчерашен парещ ден кръжаха орли, а сред тях се появи ненадейно един черен щъркел. Върху пътеката, настлана с циментови блокове бе седнала и ме гледаше една любопитна лисица с жълти лъжливи очи на комарджия. Сякаш ме питаше:
“Кога да ви очаквам назад тука… Аз в никакъв случай не бързам… ”
“Да, - отговорих, - само че, почакай още малко! Много скоро отново ще ни покарат с бичовете тук. Всичките ни жертви бяха безполезни! ”
“Пляс! “ -каза тя с опашка и изчезна в гъстите шубраци.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ