Д-р Александър Стратев, анестезиолог - реаниматор и богослов: В реанимация няма атеисти |
Д-р Александър Стратев е приключил Втора британска гимназия Томас Джеферсън “ и Медицински университет – София. Отличен е с годишната премия на МУ-София на името на проф. Асен Златаров за „ Високи достижения в преодоляването на здравната просвета “. Специализант по „ Анестезиология и Интензивно Лечение “ от 2015 година. Редовен докторант към Катедра по „ Анестезиология и Интензивно Лечение “ от 2016 година. Преподавател (асистент) към Катедра „ Анестезиология и Интензивно Лечение “ от 2020 годна. Студент в Богословски факултет при СУ „ Климент Охридски “ от 2020 година.
Д-р Стратев, Вие сте на първа линия през цялото време на пандемията. Избор, професионализъм или подвиг е това?
По-скоро бих го определил като липса на избор. Следя обстановката с пандемията през цялото време и допусках, че рано или късно тя ще „ дойде “ в България. Винаги съм знаел, че като реаниматор ще вземам участие в лекуването на сериозно заболели пациенти с COVID-19. Нека го назовем осъществяване на професионален дълг.
Колко теста за COVID-19 имате направени досега?
Множество! След първите десетина стопирах да ги броя… На последното ми нощно дежурство, преди да ме освободят по бащинство, имах подозрение, че съм контактен. Приех пациент с данни за тежка дихателна непълнота. Бързият му тест за антитела се оказа позитивен, само че на другия ден PCR тестът излезе негативна. Моят следващ тест също беше негативен и бях освободен в бащинство. Общоприето за моята болница е, че при всяко дълготрайно неявяване, преди да се завърнем на работа, би трябвало да си пуснем нов тест.
Какви са мислите Ви, до момента в който чакате резултата?
Всеки път е друго. Още в самото начало за така наречен „ рисков личен състав “ от болничното заведение ни осигуриха бързи проби за антитела. Първият тест, който си направих беше по избор и както доста хора и аз тогава се надявах да излезе позитивен и да се окаже, че съм прекарал инфекцията без да схвана. Тестът беше негативен.
Като завърши първата ми промяна в коронавирус интензивно поделение чаках 12 часа в болничното заведение, до момента в който стане подготвен PCR пробата ми. С жена ми, която беше бременна по това време, имахме проект тя и синът ни да отидат при сестра ѝ, в случай че се окаже, че се съм се заразил. Чак откакто видях негативния резултат се прибрах при фамилията си. До момента всички проби, които съм си пускал са излизали негативни.
Как околните Ви одобряват извънредно натоварения Ви график в изключителната конюнктура?
В естествени условия часовете ми ексклузивен труд на месец са към 30. По закон при изключително състояние отпада таванът за изключителния труд и тогава имах месец с повече от 150 часа единствено ексклузивен труд. И това, в случай че организацията при нас беше много по-лека от тази в други огромни лечебни заведения, в които сътрудниците не излизаха от коронавирус отделенията по 2 седмици. Сами може да се досетите, че обстановка, в която с дни не се прибираш вкъщи, при околните си, е меко казана неприятна.
За мое благополучие, фамилията ми е извънредно толерантно към специалността ми! Тежко им е, само че постоянно са ми били голяма помощ и поддръжка в сложните моменти. Първият път, в който се наложи да вляза в коронавирус поделение беше тъкмо преди Великден. Празникът прекарах в отделението, а жена ми остана сама с детето у дома. Мисълта за тях и желанието да ги видя бяха главен извор на мощ, по време на работата в изолираност.
Какво е лицето на ковид?
Неизвестното постоянно поражда доза боязън. Коронавирусът няма лице с ясни черти. Все още няма ясни и сигурни правила по какъв начин би протекло болестта при всеки съответен човек. Не бих могъл да го сравня с нещо познато.
Как гледате на хората, които не имат вяра в пандемията и в ограниченията?
Има ясно открити правила при една епидемиологична конюнктура, каквато сега е оповестена на територията на страната. Тези правила са за всички и би трябвало да бъдат спазвани, без значение от персоналните ни убеждения. Отдавна съм се отказал да наставлявам или наставлявам хората. Мисля, че всеки носи морална и законова отговорност за постъпките си.
Освен доктор и учител, към този момент сте и студент в Богословския факултет. Как се стигна до това решение?
Любопитството ми към религията не е от през вчерашния ден. Предвид работата ми, постоянно обичам да споделям, че в реанимация няма атеисти. През 2016 година имам един опит да стартира бакалавърската стратегия „ Религията в Европа “ в същия факултет, само че нещата не потръгнаха. Явно не му е било времето тогава. Пандемията беше катализаторът този път. Такива феномени те предизвикат да се замислиш, че не е хубаво да отлагаш желанията и фантазиите си, тъй като никой не знае какво следва и по кое време ще стане невероятно да ги осъществиш.
Сблъсквали ли сте се със обстановки, които нямат разумно и здравно пояснение?
Разбира се! Макар и рядко, случва се развиването на положението при даден пациент да не може да бъде обяснено разумно от медицината. Както съм чувал постоянно мой по-възрастен сътрудник да споделя – „ Две плюс две в медицината постоянно не е равно на четири “.
Казвате, че в реанимация няма атеисти. Как наподобява вярата?
Като споделям, че няма атеисти, не желая да уточнявам, че всеки сътрудник изповядва избрана вяра. Всеки от нас обаче има вяра в нещо, без значение дали е провидение, върховенството на научните достижения и медицината, учредена на доказателства, даже личните ни човешки сили и качества. Всеки намира разтуха в това, в което има вяра. Естеството на работата ни е такова, че ти би трябвало да вярваш и да се осланяш на нещо, от което да черпиш сили.
Що се отнася до сериозно болните пациенти и околните им, ще си разреша да споделя още една обичана фраза: „ Стените на лечебните заведения са чули повече същински молебствия от храмовете “.
Трябва ли да сме на крачка от гибелта, с цел да оценим това, което имаме?
Времето по принцип е висша човешка полезност и е може би единственото нещо, което не можем да спечелим, подарим или наваксаме. Близката среща със гибелта, с неизбежния край, и осъзнаването на човешката тленност и последователност, доста постоянно провокира смирение у нас. То може да бъде от друго естество, само че най-често е горест по едно отминало време, по една неизказана истина или несподелена страст. Макар и да не е наложително, тъжната действителност е, че това е най-честият миг за такава равносметка.
Юнг споделя, че хората вършат всичко допустимо, с цел да избегнат среща с душата си. Толкова ли е страшна тази среща?
Мисля, че душата е мястото, където човек съхранява всичко това, което се опасява да изложи на показ пред света. Дали ще е съкровищница или кутията на Пандора? В взаимозависимост от това с какво сме я пълнили, се дефинира дали срещата ще е страшна. Предполагам, че за доста хора несъмнено е.
Затова ли се плашим по този начин неистово и от болката?
Ще си разреша да отговоря чисто научно на въпроса – болката е главен алармен механизъм, че нещо неправилно се случва в тялото ни. Нормално е това да ни плаши и постоянно болката вади доста грозни неща от душата ни. Няма нищо сантиментално в нея. Дълбоко нямам доверие в модерната фраза „ No pain, no gain ”. Като анестезиолог имам привилегията да мога да лишавам болката на хората.
Среща на медицина и религия – това ли е най-краткото изложение за знамение?
За множеството хора би трябвало да се случи фактически знамение, с цел да се срещнат медицината и вярата, само че за себе си съм съумял да стигна до извода, че те не си пречат, в противен случай – допълват се. Там, където свършва медицината, стартира вярата.
Чудо или повече примирение е нужно, с цел да овладеем пандемията?
Нещо доста по-просто - дисциплинираност.
Д-р Стратев, Вие сте на първа линия през цялото време на пандемията. Избор, професионализъм или подвиг е това?
По-скоро бих го определил като липса на избор. Следя обстановката с пандемията през цялото време и допусках, че рано или късно тя ще „ дойде “ в България. Винаги съм знаел, че като реаниматор ще вземам участие в лекуването на сериозно заболели пациенти с COVID-19. Нека го назовем осъществяване на професионален дълг.
Колко теста за COVID-19 имате направени досега?
Множество! След първите десетина стопирах да ги броя… На последното ми нощно дежурство, преди да ме освободят по бащинство, имах подозрение, че съм контактен. Приех пациент с данни за тежка дихателна непълнота. Бързият му тест за антитела се оказа позитивен, само че на другия ден PCR тестът излезе негативна. Моят следващ тест също беше негативен и бях освободен в бащинство. Общоприето за моята болница е, че при всяко дълготрайно неявяване, преди да се завърнем на работа, би трябвало да си пуснем нов тест.
Какви са мислите Ви, до момента в който чакате резултата?
Всеки път е друго. Още в самото начало за така наречен „ рисков личен състав “ от болничното заведение ни осигуриха бързи проби за антитела. Първият тест, който си направих беше по избор и както доста хора и аз тогава се надявах да излезе позитивен и да се окаже, че съм прекарал инфекцията без да схвана. Тестът беше негативен.
Като завърши първата ми промяна в коронавирус интензивно поделение чаках 12 часа в болничното заведение, до момента в който стане подготвен PCR пробата ми. С жена ми, която беше бременна по това време, имахме проект тя и синът ни да отидат при сестра ѝ, в случай че се окаже, че се съм се заразил. Чак откакто видях негативния резултат се прибрах при фамилията си. До момента всички проби, които съм си пускал са излизали негативни.
Как околните Ви одобряват извънредно натоварения Ви график в изключителната конюнктура?
В естествени условия часовете ми ексклузивен труд на месец са към 30. По закон при изключително състояние отпада таванът за изключителния труд и тогава имах месец с повече от 150 часа единствено ексклузивен труд. И това, в случай че организацията при нас беше много по-лека от тази в други огромни лечебни заведения, в които сътрудниците не излизаха от коронавирус отделенията по 2 седмици. Сами може да се досетите, че обстановка, в която с дни не се прибираш вкъщи, при околните си, е меко казана неприятна.
За мое благополучие, фамилията ми е извънредно толерантно към специалността ми! Тежко им е, само че постоянно са ми били голяма помощ и поддръжка в сложните моменти. Първият път, в който се наложи да вляза в коронавирус поделение беше тъкмо преди Великден. Празникът прекарах в отделението, а жена ми остана сама с детето у дома. Мисълта за тях и желанието да ги видя бяха главен извор на мощ, по време на работата в изолираност.
Какво е лицето на ковид?
Неизвестното постоянно поражда доза боязън. Коронавирусът няма лице с ясни черти. Все още няма ясни и сигурни правила по какъв начин би протекло болестта при всеки съответен човек. Не бих могъл да го сравня с нещо познато.
Как гледате на хората, които не имат вяра в пандемията и в ограниченията?
Има ясно открити правила при една епидемиологична конюнктура, каквато сега е оповестена на територията на страната. Тези правила са за всички и би трябвало да бъдат спазвани, без значение от персоналните ни убеждения. Отдавна съм се отказал да наставлявам или наставлявам хората. Мисля, че всеки носи морална и законова отговорност за постъпките си.
Освен доктор и учител, към този момент сте и студент в Богословския факултет. Как се стигна до това решение?
Любопитството ми към религията не е от през вчерашния ден. Предвид работата ми, постоянно обичам да споделям, че в реанимация няма атеисти. През 2016 година имам един опит да стартира бакалавърската стратегия „ Религията в Европа “ в същия факултет, само че нещата не потръгнаха. Явно не му е било времето тогава. Пандемията беше катализаторът този път. Такива феномени те предизвикат да се замислиш, че не е хубаво да отлагаш желанията и фантазиите си, тъй като никой не знае какво следва и по кое време ще стане невероятно да ги осъществиш.
Сблъсквали ли сте се със обстановки, които нямат разумно и здравно пояснение?
Разбира се! Макар и рядко, случва се развиването на положението при даден пациент да не може да бъде обяснено разумно от медицината. Както съм чувал постоянно мой по-възрастен сътрудник да споделя – „ Две плюс две в медицината постоянно не е равно на четири “.
Казвате, че в реанимация няма атеисти. Как наподобява вярата?
Като споделям, че няма атеисти, не желая да уточнявам, че всеки сътрудник изповядва избрана вяра. Всеки от нас обаче има вяра в нещо, без значение дали е провидение, върховенството на научните достижения и медицината, учредена на доказателства, даже личните ни човешки сили и качества. Всеки намира разтуха в това, в което има вяра. Естеството на работата ни е такова, че ти би трябвало да вярваш и да се осланяш на нещо, от което да черпиш сили.
Що се отнася до сериозно болните пациенти и околните им, ще си разреша да споделя още една обичана фраза: „ Стените на лечебните заведения са чули повече същински молебствия от храмовете “.
Трябва ли да сме на крачка от гибелта, с цел да оценим това, което имаме?
Времето по принцип е висша човешка полезност и е може би единственото нещо, което не можем да спечелим, подарим или наваксаме. Близката среща със гибелта, с неизбежния край, и осъзнаването на човешката тленност и последователност, доста постоянно провокира смирение у нас. То може да бъде от друго естество, само че най-често е горест по едно отминало време, по една неизказана истина или несподелена страст. Макар и да не е наложително, тъжната действителност е, че това е най-честият миг за такава равносметка.
Юнг споделя, че хората вършат всичко допустимо, с цел да избегнат среща с душата си. Толкова ли е страшна тази среща?
Мисля, че душата е мястото, където човек съхранява всичко това, което се опасява да изложи на показ пред света. Дали ще е съкровищница или кутията на Пандора? В взаимозависимост от това с какво сме я пълнили, се дефинира дали срещата ще е страшна. Предполагам, че за доста хора несъмнено е.
Затова ли се плашим по този начин неистово и от болката?
Ще си разреша да отговоря чисто научно на въпроса – болката е главен алармен механизъм, че нещо неправилно се случва в тялото ни. Нормално е това да ни плаши и постоянно болката вади доста грозни неща от душата ни. Няма нищо сантиментално в нея. Дълбоко нямам доверие в модерната фраза „ No pain, no gain ”. Като анестезиолог имам привилегията да мога да лишавам болката на хората.
Среща на медицина и религия – това ли е най-краткото изложение за знамение?
За множеството хора би трябвало да се случи фактически знамение, с цел да се срещнат медицината и вярата, само че за себе си съм съумял да стигна до извода, че те не си пречат, в противен случай – допълват се. Там, където свършва медицината, стартира вярата.
Чудо или повече примирение е нужно, с цел да овладеем пандемията?
Нещо доста по-просто - дисциплинираност.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ