Биляна Борисова: Чудомир днес
Чудомир е от тези създатели в българската литература, за които всеобщата аудитория сякаш знае доста, само че в действителност това „ доста “ е мощно преекспонираното „ малко “, обвързвано с една най-обща визия за художествения свят на неговите къси карикатурно-хумористични разкази.
Това хипертрофирано „ малко “ е визията за писателя хуморист, основал превъзходни, занимателни и, за жал, някак постоянно модерни комедийни картинки из живота в българското село или на провинциалния градец, изпълнени със запаметяващи се облици на герои, въплътили разпознаваеми и до през днешния ден социално-психологически черти на националния ни темперамент. Благодарение на тази редукция на визията за творчеството му Чудомир продължава да усилва известността си на класик, като в това време действително става все по-непознат. Литературноисторически той все по-категорично стои в линията Иван Вазов, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Елин Пелин, рецептивно – сюжетите на разказите му от ден на ден капсулират ера, която непреклонно окончателно чезне във възприемателния небосвод на всяко последващо потомство читатели. Затова въпросите по какъв начин наподобяват епохата и българинът през творчеството на Чудомир, какво е място и смисъла му като създател през днешния ден и дали губим нещо от непознаване на творчеството му нямат еднопосочен отговор.
Представителната част от литературното дело на Чудомир е основана през 30-те и 40-те години на ХХ век. Кратките фейлетонно-белетристични произведения преди да бъдат събрани в сборници (1935, 1937 и 1940 г.) имат своето журнално съществуване на страниците на литературната прибавка на в. „ Зора “, като самият създател не гледа уместно съществено на тези свои творения (много показателно е, че през целия си живот Чудомир се възприема като художник, а не като писател). В тази си форма на битие разказите имат звученето на белетризирана фейлетонистика, чрез която посредством детайлите на фейлетонното в действителното историческо време създателят хумористично експонира рецидиви на поведенческо и морално неприемливото в груповото живеене каквито са скъперничеството, злобата, клюкарството, сметкаджийството, лицемерието и сходни. Това придава на тези къси произведения с изключение на шеговитост и свойствената за фейлетона злободневна забавителност. В същото време типизацията на равнище сюжет и на равнище персонажи води до обобщаване на посланието по законите на художествената прозаичност. Така кратковременното развлечение с настоящи и достоверни държания и обстановки в сюжета отстъпва на смешно-тъжно различаване на съсловна културно-поведенческа характерология, която даже по отношение на момента на основаване на разказите се схваща като остаряла, немодерна, непрестижна, поведенчески компрометира и която като такава към този момент е оневинен обект на хумористично присмиване. Конкретни житейски случки, които самият Чудомир вижда като „ правилни родни картинки “, само че „ поръсени с комизъм “, се трансформират в късите му произведения от фейлетонни в литературни обстановки, родеещи се със обстановки в „ Чичовци “ на Вазов, в „ Бай Ганьо “ на Алеко Константинов, в „ Българи от остаряло време “ на Любен Каравелов или в разкази на М. Георгиев, Тодор Влайков или даже Елин Пелин. Реално съществуващи лица пък биват художествено трансформирани в литературни видове, а някои от непрекъснатите герои в тези разказите като Лъжлив Съби, Дудунът, хаджи Койо хаджи Стойоолу, как`Сийка и други изравняват литературната си стойност с тази на видове като Бай Ганьо, хаджи Генчо, Иванчо Йотата и под. Нещо повече – като резултат на непреклонно растящата отдалеченост във времето читателите възприемат от ден на ден и повече тези герои даже не като литературни, а като народопсихологични видове. Убедителното художествено резюме, резултат на художническата бдителност и гения на карикатурист на създателя придава на тези герои както исторически съответстваща национална, обществена и културна известност, по този начин и надисторическо антропологично звучене. Качествата, чертите, особеностите на характера, осмени през сюжетите и типажите са разпознаваемо български, само че и сигурно не всеки българин ги има и демонстрира наложително. Чудомировите герои (подобно на героя на Алеко Константинов Бай Ганьо) са българи, само че не всеки българин е като тях. Разказаните закачливо смешни битови обстановки, в които повърхностно леко изскачат колоритни и елементарно разпознаваеми типажи на пресметливия, остроумен, злобничък, смешно спестовен селски човек или на симпатичния хитроумен, незлобливо злорад, смешно любопитен, само че и себелюбив, прозорлив, самолюбив недодялан еснафин са оттатък подозрение картина на българското и българина, само че не са изчерпващи българското.
Чудомировите разкази през днешния ден биха говорили на актуалния български четец не с ексцентричните (защото са непознати и чужди) детайлности на бита, а с незлобливата искреност на проявление на базисни нелицеприятни националнопсихологически черти. Тяхното четене през днешния ден би донесло изгодата не от етнографската археология или от достоверното битоописателство, а от осъзнаването на дълбинни черти на груповия темперамент и настройки, би работило като форма по едно и също време на самопознание (при това без репресията на досадно морализаторстване) и на самолечение посредством „ сладкия мас “ на хумора, както прочее се надява и самият създател, съгласно който „ у нас има още доста рани за лечение “. /БГНЕС
-----------------
Д-р Биляна Борисова, учител по история на българската литература след Освобождението. Анализът е написан особено за БГНЕС.
Това хипертрофирано „ малко “ е визията за писателя хуморист, основал превъзходни, занимателни и, за жал, някак постоянно модерни комедийни картинки из живота в българското село или на провинциалния градец, изпълнени със запаметяващи се облици на герои, въплътили разпознаваеми и до през днешния ден социално-психологически черти на националния ни темперамент. Благодарение на тази редукция на визията за творчеството му Чудомир продължава да усилва известността си на класик, като в това време действително става все по-непознат. Литературноисторически той все по-категорично стои в линията Иван Вазов, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Елин Пелин, рецептивно – сюжетите на разказите му от ден на ден капсулират ера, която непреклонно окончателно чезне във възприемателния небосвод на всяко последващо потомство читатели. Затова въпросите по какъв начин наподобяват епохата и българинът през творчеството на Чудомир, какво е място и смисъла му като създател през днешния ден и дали губим нещо от непознаване на творчеството му нямат еднопосочен отговор.
Представителната част от литературното дело на Чудомир е основана през 30-те и 40-те години на ХХ век. Кратките фейлетонно-белетристични произведения преди да бъдат събрани в сборници (1935, 1937 и 1940 г.) имат своето журнално съществуване на страниците на литературната прибавка на в. „ Зора “, като самият създател не гледа уместно съществено на тези свои творения (много показателно е, че през целия си живот Чудомир се възприема като художник, а не като писател). В тази си форма на битие разказите имат звученето на белетризирана фейлетонистика, чрез която посредством детайлите на фейлетонното в действителното историческо време създателят хумористично експонира рецидиви на поведенческо и морално неприемливото в груповото живеене каквито са скъперничеството, злобата, клюкарството, сметкаджийството, лицемерието и сходни. Това придава на тези къси произведения с изключение на шеговитост и свойствената за фейлетона злободневна забавителност. В същото време типизацията на равнище сюжет и на равнище персонажи води до обобщаване на посланието по законите на художествената прозаичност. Така кратковременното развлечение с настоящи и достоверни държания и обстановки в сюжета отстъпва на смешно-тъжно различаване на съсловна културно-поведенческа характерология, която даже по отношение на момента на основаване на разказите се схваща като остаряла, немодерна, непрестижна, поведенчески компрометира и която като такава към този момент е оневинен обект на хумористично присмиване. Конкретни житейски случки, които самият Чудомир вижда като „ правилни родни картинки “, само че „ поръсени с комизъм “, се трансформират в късите му произведения от фейлетонни в литературни обстановки, родеещи се със обстановки в „ Чичовци “ на Вазов, в „ Бай Ганьо “ на Алеко Константинов, в „ Българи от остаряло време “ на Любен Каравелов или в разкази на М. Георгиев, Тодор Влайков или даже Елин Пелин. Реално съществуващи лица пък биват художествено трансформирани в литературни видове, а някои от непрекъснатите герои в тези разказите като Лъжлив Съби, Дудунът, хаджи Койо хаджи Стойоолу, как`Сийка и други изравняват литературната си стойност с тази на видове като Бай Ганьо, хаджи Генчо, Иванчо Йотата и под. Нещо повече – като резултат на непреклонно растящата отдалеченост във времето читателите възприемат от ден на ден и повече тези герои даже не като литературни, а като народопсихологични видове. Убедителното художествено резюме, резултат на художническата бдителност и гения на карикатурист на създателя придава на тези герои както исторически съответстваща национална, обществена и културна известност, по този начин и надисторическо антропологично звучене. Качествата, чертите, особеностите на характера, осмени през сюжетите и типажите са разпознаваемо български, само че и сигурно не всеки българин ги има и демонстрира наложително. Чудомировите герои (подобно на героя на Алеко Константинов Бай Ганьо) са българи, само че не всеки българин е като тях. Разказаните закачливо смешни битови обстановки, в които повърхностно леко изскачат колоритни и елементарно разпознаваеми типажи на пресметливия, остроумен, злобничък, смешно спестовен селски човек или на симпатичния хитроумен, незлобливо злорад, смешно любопитен, само че и себелюбив, прозорлив, самолюбив недодялан еснафин са оттатък подозрение картина на българското и българина, само че не са изчерпващи българското.
Чудомировите разкази през днешния ден биха говорили на актуалния български четец не с ексцентричните (защото са непознати и чужди) детайлности на бита, а с незлобливата искреност на проявление на базисни нелицеприятни националнопсихологически черти. Тяхното четене през днешния ден би донесло изгодата не от етнографската археология или от достоверното битоописателство, а от осъзнаването на дълбинни черти на груповия темперамент и настройки, би работило като форма по едно и също време на самопознание (при това без репресията на досадно морализаторстване) и на самолечение посредством „ сладкия мас “ на хумора, както прочее се надява и самият създател, съгласно който „ у нас има още доста рани за лечение “. /БГНЕС
-----------------
Д-р Биляна Борисова, учител по история на българската литература след Освобождението. Анализът е написан особено за БГНЕС.
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ