Човек може да попадне в някои много различни емоционални състояния,

Човек може да попадне в някои доста разнообразни прочувствени положения, постоянно подбудени от най-различни детайли. Мнозина най-вероятно познават и депресията като едно от най-коварните положения. Тя може да се заради от безусловно всичко, само че сигурно се разграничава от зимната меланхолия и по-точно синдромът за края на зимата. Едва ли има човек, който би могъл да изпита тъкмо тази меланхолия, има ли човек, който обича зимата? Оказва се, че да.

В търсенето на толкоз тежки фетишисти ще открием, че полярните бази на Антарктида – Туле, Тревога и Еврика, са имали опцията даже да изследват това положение. Тяхната зимна меланхолия или синдром включва някои от следните положения: бодърствуване, загуба на здрав разсъдък, нервност, промяна на настроенията, неточен корем и даже предпочитание за принуждение.

Тук можем да прибавим даже хипнотични отклонения и халюцинации, а постоянно самите жители въз основата остават с един празен взор, без да могат да реагират, като че ли някой ги е изключил като апарат от електрическата мрежа. Точно това положение има и още едно име – арктически взор. След установяването на първите признаци, множеството хора стартират да изпитват загуба на паметта, изнемощялост и даже несръчност.

По време на арктическата зима, всевъзможни контакти с външния свят публично завършват. Няма доставки със самолети, липсва достъп до кораби и даже поща. Сухият арктически климат може да сложи всеки на тестване, изключително откакто атмосферното налягане също пада. Температурите доближават равнище от -51 до -85 градуса по Целзий. Поради неналичието на придвижване, еднообразност, суровият климат и даже полово ограничаване, множеството откриватели са принудени да се изправят пред едно от най-тежките положения.

Цялото страдалчество продължава към 7-8 месеца, до момента в който не свърши полярната зима, само че даже и по-късно има последствия. И странното е, че постоянно попадаме на хора, които са подготвени непринудено да преживеят тази страст. Ейнар Микелсен е точно подобен воин, изключително откакто би трябвало да тества духа и тялото си в продължение на 28 месеца. Как се стига до това? През 1909 година датският полярен откривател е изпратен на задача, с цел да прибере картата и дневника на една изгубена експедиция.

Нейното лобно място е северните крайбрежия на Гренландия и въпреки и да се чака тъкмо тази експедиция да отнеме единствено 10 месеца на Ейнар, интервалът се трансформира фрапантно. През 1891 година откривателят Робърт Пейри обрисува източното крайбрежие на Гренландия и показва каналите, които вероятно могат да разделят острова. Нарича територията – земята на Пейри и по този начин дава късмет на Съединени американски щати да сложи своите териториални условия. Скоро датчаните няма да бъдат удовлетворени и ще стартират експедиции, с цел да отхвърлят американското право да употребяват острова и водите към него като свои лични.

Те отпътуват през 1907 година и откакто в никакъв случай не се връщат, Ейнар е изпратен да ги открие. През август 1909 година неговият транспортен съд остава в плен на арктическите ледове и дистанцията до сушата е към 200 благи – някъде там неговите сътрудници най-вероятно са посрещнали бялата гибел. 200 благи не са чак толкоз доста и несъмнено биха лишили към седмица за прекосяване, само че в случай че изискванията са естествени.

В тези ледове има надалеч по-сурови правила. Екипаж от 6 индивида със самия Ейнар, потеглят на задача, само че в следствие капитанът остава единствено с един некомпетентен моряк, до момента в който останалите се връщат. Кой обаче е този толкоз самоуверен или толкоз малоумен човек? Роден е на 23 декември 1880 година и в Дания, Ейнар е човек, който обича морето и е сигурен, че един ден ще отдаде живота си на него, изследвайки всички секрети или най-малко арктическите. В този интервал израстват няколко генерации и всички слушат легендите за славните авантюристи.

Логично е, че в един миг и този датчанин желае завършения. Едва на 14 години, Микелсън потегля на своето първо странствуване. През 1896 година минава към 320 благи от Стокхолм до Гьотенберг, с цел да потвърди на различен шведски откривател – Саломон Андре, че може да се оправи със студа и не инцидентно точно Ейнар ще бъде поканен в балона с парещ въздух за още един опит за подчинение на ледниците.

Добрата вест е, че младият откривател отхвърля на време и след това чете във вестниците, че неговия сътрудник е умрял, до момента в който се пробва да стигне до Северния полюс. Всички останали пасажери умират. През 1900 година Микелсън получава място и е поканен от сър Джордж Карл Армдруп за експедиция до Източна Гренландия. На борда е поканен и геологът Ърнест де Ковен Лефингуел. Тяхното странствуване е от близо 500 благи и в интервал от 2 години, всички съумяват да опишат бреговата линия.

През идната година съумяват да сверят данните благодарение на картографа Евелин Болдуин, съумяват даже да опишат и Арктическия архипелаг, който до през днешния ден се употребява само от съветската войска. През 1906 година бащата на Лефингуел получава средства, с цел да направи една арктическа експедиция и да потърсят китове, видяни покрай нос Бароу в Аляска. С 5000 $ и безмоторна лодка, авантюристите потеглят на странствуване, само че едвам към остров Флаксман са принудени да спрат. На това място, локалните поданици демонстрират по какъв начин се впрягат шейни с кучета и по какъв начин могат да продължат пътя си през ледовете. През февруари 1907 година след пропътуването на към 120 благи в границите на 60 дни, двамата откриватели съумяват да стигнат до една съдбовна точка, която няма по какъв начин да се пресече и вземат решение да се върнат назад, следвайки своите стъпки.

Веднага откакто се завръщат, Лефингуел се досеща за какво неговият транспортен съд не е на място – той е потопен и към този момент е под дебела завивка лед. Лефингеул остава да изследва леда, до момента в който Микелсън има малко по-различни проекти. Той употребява шейната, с цел да премине още към 2300 благи, с цел да стигне до нос Бароу и Ном, където продължава към Феърбанкс, Валдез и залива на Аляска. Успява да се върне и да бъде провъзгласен за един от първите откриватели. Мнозина биха останали удовлетворени на това развиване, само че не и Ейнар, неговото най-голямо премеждие следва. През 1907 година група датчани би трябвало да потвърдят, че Гренландия е цялостен остров и принадлежи на Дания. Избраните откриватели са Лудвиг Майлус Ериксен и Нийлс Петер Хоег-Хаген.

Тяхната теза е заимствана от картите на Робърт Пийри. Изследователите се насочват към Североизточна Гренландия и стартират разглеждането на острова. Издирват прословутия канал на Пийри, който разделял острова на две елементи, само че в никакъв случай не го открива и съумяват да се изгубят. През 1908 година тялото на Бронлунд е намерено с карти и дневници. Останалите откриватели не са открити. Дълго време никой даже не заема с търсенето, само че един английски вложител е подготвен да заплати за нова експедиция и Ейнар и неговите другари нямат нищо срещу да завършат започнатото. Преди обаче да тръгнат Микелсън взема решение, че средствата би трябвало да бъдат платени от датчани и по тази причина се насочва към държавното управление, което би трябвало да пази своята територия. Сделката е, че британецът и държавното управление ще поделят разноските си, до момента в който една част ще остане изплатена от дарения на обществото.

Изследователят избира към 6 души за екипаж и се качва на 45-тонния транспортен съд Алабама, който по това време разполага с 15 конски сили мотор. Същият потегля на 20 юни 1909 година По пътя си, екипажът взима и младия монтьор и доброволец – Ивер Иверсън от Исландия. След като идват покрай островите Фарои, експедицията стартира да бедства. Първо се оказва, че кучетата, които би трябвало да теглят впряговете са се разболели. Докато съумеят да открият здрави животни от остров Аммасалик, тяхното странствуване се оказва още веднъж забавено до късния август. В края на лятото, дървеният транспортен съд е заземен от ледовете покрай остров Шанън.

На 27 август 1909 година Микелсън е заставен да напусне кораба и дружно с екипа да създадат подслон на твърда земя. Наистина се намират единствено на 200 благи дистанции от последната известна датска позиция. След като чакат известно време за кучешкия впряг, Ейнар и Ивер потеглят на поход, до момента в който останалата част от екипажа остава да пази лагера. Успяват да открият следи и схващат, че датчаните преди тях са се отправили на разстояние от към близо 500 благи на север. Ейнар се връща назад на кораба и чака да премине зимата, а по-късно се готви да тръгне на нова експедиция на пролет. В книгата си „ Изгубен в Арктика “, Ейнар споделя, че напущат кораба през март 1910 година

До края на месец май са съумели да открият още един дневник – този на Майлус – Ериксен, който удостоверява, че каналът на Пийри просто не съществува. Доказателството е налично, само че тъкмо тогава стартират и огромните беди. Идва лятото, а с него и ледът стартира да се топи и то с висока скорост. Безопасният маршрут за шейната към този момент не може да бъде спазен. За да не пропаднат под тънкия лед, авантюристите имат потребност от 8 месеца в планирането на маршрута. От апетит и бедност са принудени да изядат кучетата, които теглят шейната, а за похлупак на всичко стартират да халюцинират и преследват мислени животни, когато и последното куче е убито и изядено. Когато най-сетне доближават до Алабама, схващат, че техните приятели са ги изоставили.

По пътя е минал различен транспортен съд, който им разрешил да се приберат безвредно до Дания. Ейнар и неговия нов най-хубав другар ще би трябвало да прекарат още две тежки зими в Гренландия. Оцеляването им ще зависи от лимитирани хранителни ресурси, както и преминаващия див звяр, който може да се употребява. Макар и да се пробват да наберат някакви ресурси, осъзнават, че няма да имат задоволително за идната дълга зима. Използват дървото от пода на Алабама, с цел да основат дребна колиба, в която да живеят. Всеки ден вземат решение да раздробят нещо от Алабама, за което са сигурни, че може да гори. Едва на 19 юли 1912 година са открити от норвежкия параход Сьоблимстен.

Само 2 години по-късно датчанина ще се върне, този път, с цел да поведе експедиция в Източна Гренландия. Той желае да бъде един от последните живи хора в една от най-далечните и не толкоз другарски точки на света. През 1932 година е още веднъж водач на 8 откривателя, които би трябвало да стигнат до зона покрай нос Далтън, където зоната да се картографира. На 90-я си рожден ден, Ейнар е награден от държавното управление за своите заслуги – огромна част от приключенията са разказани в разнообразни книги и даже филмирани. На 1 май 1971 година един от най-лютите откриватели ще бъде открит вкъщи си, а лекарите ще потвърдят, че е умрял в съня си. На негово име е кръстен транспортен съд на датската брегова защита, към това прибавяме връх в Гренландия и несъмнено, в Дания могат да бъдат открити редица монументи в негова чест.