Иван Гранитски: Внимателно бързайте! Какво стои зад страшните четири въпросителни на „Народе????”
Член-кор. проф. д.н. Иван Гранитски
186 години от рождението на Васил Левски
150 години от гибелта на Васил Левски
1
Повече от век биографите на Левски и откривателите на неговото документално завещание се пробват да разгадаят трагичната загадка на страшните четири въпросителни след вопъла „ Народе???? “. Дали в действителност това е стон, поплак, печален възклик, пронизващо ридание, или зовящ и литаврен зов? Тържествена бойна тръба или едвам доловима въздишка? А може би е покъртващ шепот или философско-съзерцателен, насочен към дълбините на свръх-Аза въпрос?
Очевидно би трябвало да търсим разбулването на загадката в самия темперамент на Апостола на българската национална гражданска война, в многопосочните измерения на неговите нрав, темперамент, характер, социално-политически възгледи и цялостна духовна настройка. Ако препрочетем още веднъж писмата му (особено тези до Данаил Попов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Любен Каравелов, до обособени революционни комитети) или редове от неговия персонален бележник (Джобното тефтерче, 1871–1872), ще открием удивителна причинност и поредност в използването на цели изречения емблеми, близки словосъчетания, зад които са кодирани главните правила на националнореволюционната философия на Левски, ясната и стройна система от неговите политически възгледи за бъдещото устройство на свободна България, както и самобитният му духовен катехизис.
Свръхзадачата на живота за Апостола е освобождението на Отечеството. И още през цялото време ние виждаме, че реализирането на тази задача той преглежда в две основни плоскости. Първата е постигането на съответното национално избавление от варварския агарянски терор. С метафорична бляскавост и кондензираност тази цел е дефинирана още при започване на неговия незавършен опит за автобиография в стихотворна форма:
Аз, Васил Лъвский в Карлово роден
от българска майка левент аз роден,
не щях да съм турский и никакъв плебей,
същото да виждам и на благия си жанр.
В Сърбия вървях и по Влашко скитах;
от нийде помощ за наша независимост.
От мига, в който смъква свещеническото расо, цялата сила, пристрастеност, воля, целенасоченост, всеобхватната му витална стратегия са отдадени на битката за национално избавление на Отечеството. Той не може и не желае да се помири с „ гнусното и погрешно тиранство “. И таман тъй като у него викат, крещят до възбог националната горделивост и самодостойнството, съвсем във всяко от писмата му диша вулканична непоносимост към всекидневните „ страдания и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта “. Ключовите думи емблеми за Левски са Отечество, Народ, Свобода, Република, Независимост, Справедливост, Любов, Хармония, Милосърдие… В писмо до Иван Кършовски в евангелско-притчов изказ Апостола формулира морала на дееца на революцията:
„ Приписвате ми, какво в очите си гредата ни [не виждам], пък косъмът във вашите очи виждам по-лесно! Ти, в случай че откровено ми казваш от горната страна на писмото си: „ Любезний ми брате “, то тогава не би трябвало таквоз побутване и за[о]бикалки, само че кажи: „ Това и това ти е неточност “, та да се поправя, в случай че съм чист човек, както и за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории, не ги замлъквам. За отечество[то] работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и [в]се да си вървим вкупом, в случай че ще бъдем хора! “
Няма измежду българските националреволюционери и поборници персона, толкоз лишена от суетност, горделивост и самонадеяност, фукане, самовъзвеличаване и самооблъщение. В отношението към самия себе си Левски като че ли е изтъкан от примирение, колкото и инак да има желязна воля и вулканичен темперамент. Той непрестанно повтаря, че даже и в жестоките условия на националноосвободителната битка са нужни състрадание, добротворство, толерантност, приемливост, единодушие и обич.
А в писмото си до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. особено подчертава: „ Дай боже, единодушие и обич първо сред националните ни главатари! Пък име[то] българско дано е челник! “
Дори когато е прекомерно постоянно омерзен от интригите и козните на обособени кръгове измежду родната емиграция, той акцентира, че делото е значимо, а не думите, и по-скоро с огорчение, в сравнение с с гняв, възкликва: „ Стига към този момент на таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамотия към този момент и от ромите! На думи да не гледаме, н[о] на работа! “ Търпението на Левски към хората, които сортира в изнурителната си работа по основаването на революционните комитети, е пословично. Той доста добре схваща какъв брой мъчно е след вековния свиреп терор да се разбудят самостоятелните волеви и интелектуални качества на българите, какъв брой постепенно и трудно проглеждат даже и мнозина от дейните дейци на революцията. В писмо до Данаил Попов, разсъждавайки за същинските патриоти, обрекли се като жертва на Отечеството, всеки от които има обаче своите недостатъци, той възкликва: „ Ако на таквиз се не допускам, то с камъните ли ще работя? “
За Апостола единомислието и единодействието на комитетските дейци е в основата на бъдещия триумф на революцията. Затова той непрекъснато приказва, че би трябвало да има „ добра сетнина в предприятието ни “, тъй като в случай че не се приготви деликатно и както би трябвало бъдещата гражданска война, тя е обречена на неуспех. И както той дебело акцентира „ твърдо сме уверени, че би трябвало най-малко толкоз да се подготвим, колкото е нужно да се планува една добра сетнина в предприятието ни, тъй като в нищо не приготвени ще има сетнина нищо и никаква! “
Нека поразсъждаваме върху удивителната жертвоготовна всеотдаденост на Левски в името на Отечеството – в редица от своите писма Апостола показва, че никакви жертви не са напразни, щом са отдадени на освобождението на България. Той гледа на епохата като на самобитен национален жертвеник. Пред неговия олтар и в името на святата независимост се показват душите на поборниците и националреволюционерите. Но Левски натоварва думата „ жертва “ и с по-възвишени и многопластови значения – непринудено и радостно посвещение в името на заветната идея, изцяло прояснение, езотерично тълкувание на предназначението на обособената човешка персона. В писмо до Филип Тотю от 1 март 1871 г. изригва:
Какво желая повече, като виждам Отечеството си, че ми е свободно! Такова нали е предначертанието ми през днешния ден за него, не да видя себе си на огромен чин, само че да умра, братко. Това тряб[в]а на [в]секи служащ български: да даваме таквоз намерение и тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка страна в цяла Европа. И нагъсто тряб[в]а да се съветуваме ний, дейците, щом спазим един другиму погрешките си, тъй като [в]секи бърка, па немой да се съ[в]земе. На драго сърце тряб[в]а да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инък той не е наш другар. “
2
Дякон Игнатий, на чиито рамене Провидението е упълномощило да бъде основният деятел на българската национална гражданска война, е един от отдадените духове в новата ни история. Той непринудено приема и избира пътя си, който в очите на непосветените наподобява единствено като жертва, тъй като е схванал, че това е не просто самостоятелният неизменен избор на неговата душа, само че и вярната посока за реализиране на възкресението и възраждането на националния дух. Страданията, компликациите, тегобите, трудностите единствено извисяват и просветляват сърцето на същинския служащ български. Така точно се реализира предначертанието на всеки заслужен родолюбец – и тогава ние виждаме по какъв начин делата на отдадените в българската национална гражданска война са осветени от особена вътрешна светлина. „ Работата ни ще свети “ – неведнъж акцентира Васил Левски, когато разсъждава за положителното и плодотворно развиване на комитетските каузи.
Неведнъж Апостола поучава поборниците да заобикалят дори и най-малка горделивост, да не присвояват за себе си нищо, само че да отдават всичко на националното. Нито страданията и оскъдиците, нито мизериите на турските мекерета, ибрикчиите, чевръсто отърчаващите в конака „ изродици български “, пречат на просветления взор на Васил Левски в бъдещето. Той провижда в това бъдеще и не се уморява да приказва, че като народ би трябвало да се пазим от вражди, от каквито е пропадало хиляди пъти Отечеството.
Срещу враждата, завистта, омразата, интригите и прочие Левски изправя единомислието, единоборството, единодействието, единодружието, единотворчеството. И в никакъв случай не пропуща да уточни, че изборът – бил самостоятелен или групов, е персонален и свободен. В последна сметка от нас зависи какво ще изберем – „ черно иго или златна независимост “, „ чиста независимост или юнашка гибел “, национална горделивост и екстаз или разпад на отечествените идеали.
Апостола на българската гражданска война има поразително предусещане за висшата правдивост на историята. Той знае не толкоз с разсъдъка, колкото със сърцето си, че в „ Оня ден “ всекиму ще бъде отдадено своето. Зад израза „ Оня ден “ схваща, естествено, деня на освободителното въстание, само че постоянно го натоварва и с незабележим подтекст – Оня ден, Съдния ден, Последния ден, Деня на безстрашието и саможертвата в името на Отечеството… В сходни случаи като че ли оракулски усеща всевиждащото око на „ златната ни независимост “. Свободата става сублимация на божественото, на висшата правдивост, на нравствената святост, на цялостната отдаденост на висшата национална идея. В подобен аспект Левски и основните му помощници изумително наподобяват на Христос и неговите апостоли. При цялото съблюдаване на историческите и духовните мащаби, при забележителното разграничение не можем да не забележим, че Левски върви през революцията и към героичното бесило, както Христос върви към своята Голгота. Той се отнася и към помощниците си и правилните дейци на националната гражданска война навремени, както Христос към своите възпитаници и апостоли. За учениците си Апостола с горделивост споделя: „ Всеки левент има намерение от Привременното ни държавно управление в главата си, с което да преваря всяко зло и награжда[ва] всяко положително. Той носи на челото си независимост чиста или гибел. “
Виждайки непрекъснатите зверства на прогнилата и разпадаща се империя над неговите сънародници, в писмата си Левски става все по-остър и внезапен. И не се тормози да споделя, че всеки, който заплашва общата освободителна идея, всеки, който предава националните ползи, заслужава гибел. И това е релефно и ясно очебийно в „ Наказателен закон “, писан преди септември 1871 г. Съзирайки от време на време безпомощността на думите, в дописка до в. „ Свобода “ възкликва: „ Думи и разсъждения са към този момент напразни, тъй като за глухите е [в]се едно Гамбета ли приказва, или крава мука. Нож тряб[в]а да играе, нож; мастилото към този момент не оказва помощ! Ние викаме и протестираме, ние [в]се плачеме и молиме за помощ; а турците всекидневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярата ни и народността ни. “
Но при цялата си от време на време заостреност и рязкост Левски по едно и също време с това е необикновено търпелив, веротърпим, съчувствен, благонамерен, доброразположен. Многократно акцентира, че същински свободна България ще бъде невъзможна, в случай че всички етноси, племена и нации на нейната бъдеща територия не живеят в братско единство, пълноправие, обич и обществена и расова естетика. Дори когато е най-яростен и ядосан в експлоадиранията си против Османската империя, Апостола приказва против страната като система и инструмент за подтисничество и национално подчиняване, а не срещу турския народ. В един пример на заплашително писмо до чорбаджиите за набиране на средства той категорично акцентира: „ …ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа с благословението божие от пъкъла в рай; всичките нации, споделям, ще живеят равноправно с българинът под едни чисти святи закони, както е обещано за индивидът да живее от бога. Така ще бъде в наша България и за турчинът, и за чифутинът, и прочие Само в случай че припознае законите равно с българинът.
3
За Левски не е задоволително единствено националното избавление на Отечеството. Постигането на отечествената независимост още надалеч не е всичко. Едновременно с това нравственият човек би трябвало да се бори и за обществена правдивост, за всеобхватно избавление на индивида от кумири и идоли, от чорбаджии и нови тирани, от възприятието за национална непълноценност или обратно – от болестта „ национална пренебрежителност “. В такива случаи, говорейки за свободата, Левски се показва като стихотворец и мъдрец, като мъдрец, който има провидчески нюх за развиването на историческите събития след десетилетия и епохи. Тъкмо в това двойно качество – борци за национална и обществена свобода – Апостола вижда историческото намерение, съдбовната съдба на българските юнаци, задачата на поборниците, сходни на Христовите апостоли.
И по тази причина с ясно схващане Васил Левски приказва за „ историята, която ний възкресяваме “. „ Ний “ в тази ситуация са самоотвержените юнаци, които турят отечествените ползи извънредно по-високо от персоналните, зарязват дом и семейство, подценяват кроткия и мил уют на родното гнездо и се хвърлят безстрашливо във водовърта на оная историческа мелница, която конформистите присмехулно посочват буна и случка, а същинските патриоти назовават работа за Отечеството. Натрапчиво, непрекъснато, непрестанно Левски поучава своите следовници, основните си помощници, а и редовите дейци на националната гражданска война: „ Внимателно бързайте! “
Осъзнавайки ясно титаничните мащаби на битката за национално и обществено избавление, дяконът бунтовник няма илюзии, че някой различен извън ще свърши черната работа. И неведнъж с огорчение възклицава във връзка с така наречен велики сили, че ние прекомерно постоянно сме били тяхна „ машина “. И дори в писмото си до Панайот Хитов от
10 май 1871 г. непосредствено изстрелва: „ Не сме ли били чак до момента тяхна машина да си вършат работи каквото и йоще някои и други има да им мекеруват за жал. Изгориха ни! Тия отново посяха сред нас [в]сякакви интриги и отново се не съ[в]зимаме. Затова ни и думат хората от извън, че не сме били почтени йоще за такава нам независимост. С тая тяхна и огромна дума на нас ни е урок, че тряб[в]а по-напред да си понаредим работите извътре, че след да им се молим за по-голямото. И по този начин е. “
Но какво е въпреки всичко скритото обръщение на този така явен и трагичен акцент – „ Внимателно бързайте! “? Като никой различен титанът на националноосвободителната и революционна мисъл и процедура осъзнава, че постигането на националното и общественото избавление изисква безчет скъпи жертви – в случай че би трябвало, „ брат брата да убие “; „ наследник татко, татко сина си да убие! “. В същото време на него му е до болежка позната демагогията на Европа, която се втурва да „ оказва помощ “ единствено когато има користни ползи. Затова Левски изгаря в непрекъснатото предпочитание да насочи младите български юнаци да преодолеят заблудите и да осъзнаят своите длъжности, да проумеят „ що е независимост “. Ето за какво толкоз мъчително той приканва, че на знамето на българската национална гражданска война би трябвало да бъдат изписани единствено три думи:
„ Свобода и всекиму своето. “ Яростта, презрението, омерзението, погнусата на Апостола на българската гражданска война са еднообразно мощни и към вековните мъчители (а основно прогнилата османска институция), и към „ предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки “, които ще „ да висят на едно дърво с нашите неприятели “. И в практическата активност на Апостола, и в неговите писма и бележки в Джобното тефтерче прозира разбирането, че за реализиране на основната цел – националното и общественото освобождение – „ ний не отхвърляме помощта и от дяволът “. Тук обаче следва постоянно едно емблематично „ НО “: „ Но имаме си намерение. “
Много пъти е официално представена и незадълбочено оценена фамозната фраза на Васил Левски: „ Цели сме изгорели от парене, и отново не знаем да духаме! “ Този и редица други фрагменти постоянно са изваждани от общия подтекст или скандално незадълбочено интерпретирани. Ако желаеме да разберем дълбочината на националноосвободителната философия на Апостола, би трябвало да разгледаме тази фраза в по-широка рамка (която изяснява от кое място потегля мисълта му, от кое място той черпи логичен рационални причини за своята теза и каква е съответната историческа канава):
„ …а българите доста хубаво направиха, че се не излъгаха след четите; защ[ото] на четите обязаността беше не да бунят народът, само че да привикват от градовете и селата умни хора и да им демонстрират по какъв начин би трябвало да се подготвят, че като им се даде знак за гражданска война, да бъдат всички подготвени. …че българите, в случай че бяха се повлекли след четите, щяха да принесат изгода на съветският цар, пък за тях си щяха да изгубят най-хубавите си юнаци, на кои в ръцете стои българската свобода; пък тогава дано отсвирюва България чак до един век йоще. Това по този начин потвърждавам на нашите родолюбци, щото да престанат от ония бърборенията. С факт имам да потвърдя, че с съветски сътрудници съм имал да работя, без да знам. В 69-то [лято] предложен единият от одеските българи за доб[ъ]р асистент на българите; пък не излезе по този начин? Улових му няколко шарлатанлъци и хайде, отгдето е дошел. Коги стане за нужно, сподели ще го с [в]сичките му работи. Цели сме изгорели от парене и отново не знаем да духаме! “
4
Няма различен български националреволюционер, деятел на освободителната ни битка, който толкоз надълбоко, многостранно и проникновено да схваща невидимите движещи пружини на личната историческа орис. Ето за какво Левски е по този начин деликатен, внимателен и предвидлив, толкоз постоянно упорства за рационален разбор, за задълбочено и изцяло обглеждане на съответната обстановка или на цели вериги от причинни зависимости. Именно тук би трябвало да търсим разгадката на съвсем магическата натовареност на израза „ Внимателно бързайте! “. Защото той добре осъзнава, че всяка неразумна, прочувствена, непремислена, експресивна, непремерена стъпка би могла да повреди съдбовно на основната кауза – националното, а и общественото избавление на Отечеството. По тази причина таман Левски в своите писма ни сервира необикновено прецизен разбор по кое време е най-подходящото (дори и в сезонен аспект – пролет или зима) време за всенародното въстание за разлика от пишман родолюбците и безконечните бърборковци от Добродетелната тайфа и други лъжепатриоти.
Препрочитайки писмата на Левски, както и редовете от неговото Джобно тефтерче, от позиция на самостоятелната и обществената логика на психиката ние не можем да не бъдем удивени какъв брой тъничък и остроумен психолог е бил Апостола, наблюдавайки превъплъщенията на обособената персона, а и на цели обществени групи. В хода на разгръщането на революционната обстановка той изследва метаморфозите на индивида и обществената група.
И се пробва да изясни тези избождащи очите образци, при които индивидът „ през днешния ден е човек, а на следващия ден магаре “. И добре осъзнава, че самостоятелните особености са разследване на расови особености, артикул на обществени диспозиции и исторически предопределени закономерности.
С удивителна лекост и непринуденост на изрече и в това време изчерпателност, прозорливост и мъдрост Левски концентрира погледа на поколенията върху хрумвания за бъдещото държавно и социално-политическо устройство на свободна България. Той освен неведнъж прокламира, че след освобождението основната служба и предначертанието на откровения служащ български са да се посвети на построяването на чиста и свята република. Но в изумителния си „ Наказателен закон “ Левски непосредствено прокламира в § 3: „ Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „ демократска република “ и сформира партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се смятат за неприятели на отечеството ни и ще се санкционират съ[с] гибел. “
5
Нека в този момент се върнем към реторичния въпрос от началото – какво се крие зад загадъчния стон „ Народе???? “. Според нас в този възглас Левски е кондензирал цялата си непомерна и неизтощима обич към българския народ, състрадателното си схващане и приемане на неговите кривици и исторически обременености, само че в това време и възторжено-ликуващото предчувствие за блестящото му бъдеще. Словесната гръмотевица „ Народе???? “ изяснява и драмата на националноосвободителната битка с всички зигзаги, черни изменничества, светли мъченичества, пропадания и възземания. И философията на изключителната веротърпимост, която носи в корените си българският етнос (по обясними исторически причини). И мистериите на няколко велики антични цивилизации, втъкали мощта и гения на своите хилядолетни послания във вените на историческата българска кръв. И безумството на храбрите, за които няма власт над оная глава, решила да се отдели от плещите си в името на отечествената идея. И мъдрото съзерцаване, в което може би зрее мъждукащият пламък на подозрението. А какво би станало, не дай Боже, в случай че насочен към националното си избавление, нашият народ трагично и окончателно пропусне звездните си мигове?
6
Вероятно още доста нюанси има скрити във вулканичния поплак „ Народе???? “. Нашата задача и намерение през днешния ден са да разгадаваме пластовете на десетките свещени послания, които са кодирани в думите на Левски. И с цел да разберем още по-добре трагично значимото обръщение на възклика „ Народе???? “, би трябвало да спрем да тълкуваме незадълбочено и еднопластово и друга сакрална фраза на Апостола: „ Ако е за в Българско, то времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме. “
Апостола приказва не толкоз за нереалната демиургична всесъздаваща и всесътворяваща мощ на вселенското време, що се касае за съответното българско историческо време в навечерието на Освобождението. Невероятно мъчно е да се реализира узряване на националното схващане, с цел да се приближи така жадуваната независимост. И по тази причина душите на поборниците кипят и основават времето, те го обръщат и то тях обръща. А в процеса на благородния разгар народът би трябвало да се приготви, с цел да посрещне изгряващото национално и обществено избавление. Само достойният е свободен, единствено вътрешно узрялото за естетика и самостоятелност общество е свободно!
7
Народното схващане е като равнища, съгласно Апостола. Тя би трябвало да бъде деликатно и търпеливо обработвана, с цел да се добие предстоящата годишна продукция. В метафоричен смисъл облагородяването на националното схващане изисква дълъг интервал и титанични старания за превъзмогване на трагичното историческо завещание – боязън от вековния подтисник, колебливост, безволевост, приспособяване, философията на преклонената главичка, която остра сабя не сече, закърняло и съвсем изчезнало възприятие за национално достолепие, загуба на паметта за величавото историческо минало и прочие
Левски в най-голяма степен, само че и неговите съратници, осъзнават, че са нужни години наред търпелива работа, с цел да изтръгнат робското от себе си. Надмогването, превъзмогването на робската душeвност изисква всекидневни старания. Нека си напомним тук какъв брой години и жертви са били нужни на дейците на редица европейски национални революции, с цел да реализиран своите цели.
Поборниците доста добре са осъзнавали, че отиват курбан, само че все пак са вървели с гордо вдигнати глави към своя застрашителен и величествен избор, тъй като са осъзнавали с жестока изясненост, че единствено по този метод ще се форсира процесът на помъдряване и израстване на нацията.
Левски и апостолите със своята всеотдайност са изиграли ролята на тези благотворни духовни семена от притчата на Иисус, попаднали на подобаващата почва. От тях пониква и израства гората на бъдещата българска Свобода.
И в случай че Христо Ботев е първата и най-ярка манифестация на българския породист талант, както твърди Гео Милев, то най-категоричното доказателство, че се ражда духът на една нова страна, възкръсваща от руините на дълговечното иго, са духовните икони, нравствените идоли, обществените пътепоказатели, каквито са Левски и поборниците. Левски, Ботев и националреволюционерите въплъщават неизкоренимата дарба на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самосъздава, самовъзкресява след епохи непознато робство. Ако Ботев е огнедишащото сърце на националната и обществената гражданска война, Апостола Левски е разсъдъкът на тази гражданска война – той мисли и предначертава с десетилетия напред.
Непрестанно припомняйки си през десетилетията и вековете духовните послания на Васил Левски, ние ще ставаме все по-волни, излъчващи вътрешна светлина и свободни.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
186 години от рождението на Васил Левски
150 години от гибелта на Васил Левски
1
Повече от век биографите на Левски и откривателите на неговото документално завещание се пробват да разгадаят трагичната загадка на страшните четири въпросителни след вопъла „ Народе???? “. Дали в действителност това е стон, поплак, печален възклик, пронизващо ридание, или зовящ и литаврен зов? Тържествена бойна тръба или едвам доловима въздишка? А може би е покъртващ шепот или философско-съзерцателен, насочен към дълбините на свръх-Аза въпрос?
Очевидно би трябвало да търсим разбулването на загадката в самия темперамент на Апостола на българската национална гражданска война, в многопосочните измерения на неговите нрав, темперамент, характер, социално-политически възгледи и цялостна духовна настройка. Ако препрочетем още веднъж писмата му (особено тези до Данаил Попов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Любен Каравелов, до обособени революционни комитети) или редове от неговия персонален бележник (Джобното тефтерче, 1871–1872), ще открием удивителна причинност и поредност в използването на цели изречения емблеми, близки словосъчетания, зад които са кодирани главните правила на националнореволюционната философия на Левски, ясната и стройна система от неговите политически възгледи за бъдещото устройство на свободна България, както и самобитният му духовен катехизис.
Свръхзадачата на живота за Апостола е освобождението на Отечеството. И още през цялото време ние виждаме, че реализирането на тази задача той преглежда в две основни плоскости. Първата е постигането на съответното национално избавление от варварския агарянски терор. С метафорична бляскавост и кондензираност тази цел е дефинирана още при започване на неговия незавършен опит за автобиография в стихотворна форма:
Аз, Васил Лъвский в Карлово роден
от българска майка левент аз роден,
не щях да съм турский и никакъв плебей,
същото да виждам и на благия си жанр.
В Сърбия вървях и по Влашко скитах;
от нийде помощ за наша независимост.
От мига, в който смъква свещеническото расо, цялата сила, пристрастеност, воля, целенасоченост, всеобхватната му витална стратегия са отдадени на битката за национално избавление на Отечеството. Той не може и не желае да се помири с „ гнусното и погрешно тиранство “. И таман тъй като у него викат, крещят до възбог националната горделивост и самодостойнството, съвсем във всяко от писмата му диша вулканична непоносимост към всекидневните „ страдания и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта “. Ключовите думи емблеми за Левски са Отечество, Народ, Свобода, Република, Независимост, Справедливост, Любов, Хармония, Милосърдие… В писмо до Иван Кършовски в евангелско-притчов изказ Апостола формулира морала на дееца на революцията:
„ Приписвате ми, какво в очите си гредата ни [не виждам], пък косъмът във вашите очи виждам по-лесно! Ти, в случай че откровено ми казваш от горната страна на писмото си: „ Любезний ми брате “, то тогава не би трябвало таквоз побутване и за[о]бикалки, само че кажи: „ Това и това ти е неточност “, та да се поправя, в случай че съм чист човек, както и за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории, не ги замлъквам. За отечество[то] работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и [в]се да си вървим вкупом, в случай че ще бъдем хора! “
Няма измежду българските националреволюционери и поборници персона, толкоз лишена от суетност, горделивост и самонадеяност, фукане, самовъзвеличаване и самооблъщение. В отношението към самия себе си Левски като че ли е изтъкан от примирение, колкото и инак да има желязна воля и вулканичен темперамент. Той непрестанно повтаря, че даже и в жестоките условия на националноосвободителната битка са нужни състрадание, добротворство, толерантност, приемливост, единодушие и обич.
А в писмото си до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. особено подчертава: „ Дай боже, единодушие и обич първо сред националните ни главатари! Пък име[то] българско дано е челник! “
Дори когато е прекомерно постоянно омерзен от интригите и козните на обособени кръгове измежду родната емиграция, той акцентира, че делото е значимо, а не думите, и по-скоро с огорчение, в сравнение с с гняв, възкликва: „ Стига към този момент на таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамотия към този момент и от ромите! На думи да не гледаме, н[о] на работа! “ Търпението на Левски към хората, които сортира в изнурителната си работа по основаването на революционните комитети, е пословично. Той доста добре схваща какъв брой мъчно е след вековния свиреп терор да се разбудят самостоятелните волеви и интелектуални качества на българите, какъв брой постепенно и трудно проглеждат даже и мнозина от дейните дейци на революцията. В писмо до Данаил Попов, разсъждавайки за същинските патриоти, обрекли се като жертва на Отечеството, всеки от които има обаче своите недостатъци, той възкликва: „ Ако на таквиз се не допускам, то с камъните ли ще работя? “
За Апостола единомислието и единодействието на комитетските дейци е в основата на бъдещия триумф на революцията. Затова той непрекъснато приказва, че би трябвало да има „ добра сетнина в предприятието ни “, тъй като в случай че не се приготви деликатно и както би трябвало бъдещата гражданска война, тя е обречена на неуспех. И както той дебело акцентира „ твърдо сме уверени, че би трябвало най-малко толкоз да се подготвим, колкото е нужно да се планува една добра сетнина в предприятието ни, тъй като в нищо не приготвени ще има сетнина нищо и никаква! “
Нека поразсъждаваме върху удивителната жертвоготовна всеотдаденост на Левски в името на Отечеството – в редица от своите писма Апостола показва, че никакви жертви не са напразни, щом са отдадени на освобождението на България. Той гледа на епохата като на самобитен национален жертвеник. Пред неговия олтар и в името на святата независимост се показват душите на поборниците и националреволюционерите. Но Левски натоварва думата „ жертва “ и с по-възвишени и многопластови значения – непринудено и радостно посвещение в името на заветната идея, изцяло прояснение, езотерично тълкувание на предназначението на обособената човешка персона. В писмо до Филип Тотю от 1 март 1871 г. изригва:
Какво желая повече, като виждам Отечеството си, че ми е свободно! Такова нали е предначертанието ми през днешния ден за него, не да видя себе си на огромен чин, само че да умра, братко. Това тряб[в]а на [в]секи служащ български: да даваме таквоз намерение и тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка страна в цяла Европа. И нагъсто тряб[в]а да се съветуваме ний, дейците, щом спазим един другиму погрешките си, тъй като [в]секи бърка, па немой да се съ[в]земе. На драго сърце тряб[в]а да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инък той не е наш другар. “
2
Дякон Игнатий, на чиито рамене Провидението е упълномощило да бъде основният деятел на българската национална гражданска война, е един от отдадените духове в новата ни история. Той непринудено приема и избира пътя си, който в очите на непосветените наподобява единствено като жертва, тъй като е схванал, че това е не просто самостоятелният неизменен избор на неговата душа, само че и вярната посока за реализиране на възкресението и възраждането на националния дух. Страданията, компликациите, тегобите, трудностите единствено извисяват и просветляват сърцето на същинския служащ български. Така точно се реализира предначертанието на всеки заслужен родолюбец – и тогава ние виждаме по какъв начин делата на отдадените в българската национална гражданска война са осветени от особена вътрешна светлина. „ Работата ни ще свети “ – неведнъж акцентира Васил Левски, когато разсъждава за положителното и плодотворно развиване на комитетските каузи.
Неведнъж Апостола поучава поборниците да заобикалят дори и най-малка горделивост, да не присвояват за себе си нищо, само че да отдават всичко на националното. Нито страданията и оскъдиците, нито мизериите на турските мекерета, ибрикчиите, чевръсто отърчаващите в конака „ изродици български “, пречат на просветления взор на Васил Левски в бъдещето. Той провижда в това бъдеще и не се уморява да приказва, че като народ би трябвало да се пазим от вражди, от каквито е пропадало хиляди пъти Отечеството.
Срещу враждата, завистта, омразата, интригите и прочие Левски изправя единомислието, единоборството, единодействието, единодружието, единотворчеството. И в никакъв случай не пропуща да уточни, че изборът – бил самостоятелен или групов, е персонален и свободен. В последна сметка от нас зависи какво ще изберем – „ черно иго или златна независимост “, „ чиста независимост или юнашка гибел “, национална горделивост и екстаз или разпад на отечествените идеали.
Апостола на българската гражданска война има поразително предусещане за висшата правдивост на историята. Той знае не толкоз с разсъдъка, колкото със сърцето си, че в „ Оня ден “ всекиму ще бъде отдадено своето. Зад израза „ Оня ден “ схваща, естествено, деня на освободителното въстание, само че постоянно го натоварва и с незабележим подтекст – Оня ден, Съдния ден, Последния ден, Деня на безстрашието и саможертвата в името на Отечеството… В сходни случаи като че ли оракулски усеща всевиждащото око на „ златната ни независимост “. Свободата става сублимация на божественото, на висшата правдивост, на нравствената святост, на цялостната отдаденост на висшата национална идея. В подобен аспект Левски и основните му помощници изумително наподобяват на Христос и неговите апостоли. При цялото съблюдаване на историческите и духовните мащаби, при забележителното разграничение не можем да не забележим, че Левски върви през революцията и към героичното бесило, както Христос върви към своята Голгота. Той се отнася и към помощниците си и правилните дейци на националната гражданска война навремени, както Христос към своите възпитаници и апостоли. За учениците си Апостола с горделивост споделя: „ Всеки левент има намерение от Привременното ни държавно управление в главата си, с което да преваря всяко зло и награжда[ва] всяко положително. Той носи на челото си независимост чиста или гибел. “
Виждайки непрекъснатите зверства на прогнилата и разпадаща се империя над неговите сънародници, в писмата си Левски става все по-остър и внезапен. И не се тормози да споделя, че всеки, който заплашва общата освободителна идея, всеки, който предава националните ползи, заслужава гибел. И това е релефно и ясно очебийно в „ Наказателен закон “, писан преди септември 1871 г. Съзирайки от време на време безпомощността на думите, в дописка до в. „ Свобода “ възкликва: „ Думи и разсъждения са към този момент напразни, тъй като за глухите е [в]се едно Гамбета ли приказва, или крава мука. Нож тряб[в]а да играе, нож; мастилото към този момент не оказва помощ! Ние викаме и протестираме, ние [в]се плачеме и молиме за помощ; а турците всекидневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярата ни и народността ни. “
Но при цялата си от време на време заостреност и рязкост Левски по едно и също време с това е необикновено търпелив, веротърпим, съчувствен, благонамерен, доброразположен. Многократно акцентира, че същински свободна България ще бъде невъзможна, в случай че всички етноси, племена и нации на нейната бъдеща територия не живеят в братско единство, пълноправие, обич и обществена и расова естетика. Дори когато е най-яростен и ядосан в експлоадиранията си против Османската империя, Апостола приказва против страната като система и инструмент за подтисничество и национално подчиняване, а не срещу турския народ. В един пример на заплашително писмо до чорбаджиите за набиране на средства той категорично акцентира: „ …ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа с благословението божие от пъкъла в рай; всичките нации, споделям, ще живеят равноправно с българинът под едни чисти святи закони, както е обещано за индивидът да живее от бога. Така ще бъде в наша България и за турчинът, и за чифутинът, и прочие Само в случай че припознае законите равно с българинът.
3
За Левски не е задоволително единствено националното избавление на Отечеството. Постигането на отечествената независимост още надалеч не е всичко. Едновременно с това нравственият човек би трябвало да се бори и за обществена правдивост, за всеобхватно избавление на индивида от кумири и идоли, от чорбаджии и нови тирани, от възприятието за национална непълноценност или обратно – от болестта „ национална пренебрежителност “. В такива случаи, говорейки за свободата, Левски се показва като стихотворец и мъдрец, като мъдрец, който има провидчески нюх за развиването на историческите събития след десетилетия и епохи. Тъкмо в това двойно качество – борци за национална и обществена свобода – Апостола вижда историческото намерение, съдбовната съдба на българските юнаци, задачата на поборниците, сходни на Христовите апостоли.
И по тази причина с ясно схващане Васил Левски приказва за „ историята, която ний възкресяваме “. „ Ний “ в тази ситуация са самоотвержените юнаци, които турят отечествените ползи извънредно по-високо от персоналните, зарязват дом и семейство, подценяват кроткия и мил уют на родното гнездо и се хвърлят безстрашливо във водовърта на оная историческа мелница, която конформистите присмехулно посочват буна и случка, а същинските патриоти назовават работа за Отечеството. Натрапчиво, непрекъснато, непрестанно Левски поучава своите следовници, основните си помощници, а и редовите дейци на националната гражданска война: „ Внимателно бързайте! “
Осъзнавайки ясно титаничните мащаби на битката за национално и обществено избавление, дяконът бунтовник няма илюзии, че някой различен извън ще свърши черната работа. И неведнъж с огорчение възклицава във връзка с така наречен велики сили, че ние прекомерно постоянно сме били тяхна „ машина “. И дори в писмото си до Панайот Хитов от
10 май 1871 г. непосредствено изстрелва: „ Не сме ли били чак до момента тяхна машина да си вършат работи каквото и йоще някои и други има да им мекеруват за жал. Изгориха ни! Тия отново посяха сред нас [в]сякакви интриги и отново се не съ[в]зимаме. Затова ни и думат хората от извън, че не сме били почтени йоще за такава нам независимост. С тая тяхна и огромна дума на нас ни е урок, че тряб[в]а по-напред да си понаредим работите извътре, че след да им се молим за по-голямото. И по този начин е. “
Но какво е въпреки всичко скритото обръщение на този така явен и трагичен акцент – „ Внимателно бързайте! “? Като никой различен титанът на националноосвободителната и революционна мисъл и процедура осъзнава, че постигането на националното и общественото избавление изисква безчет скъпи жертви – в случай че би трябвало, „ брат брата да убие “; „ наследник татко, татко сина си да убие! “. В същото време на него му е до болежка позната демагогията на Европа, която се втурва да „ оказва помощ “ единствено когато има користни ползи. Затова Левски изгаря в непрекъснатото предпочитание да насочи младите български юнаци да преодолеят заблудите и да осъзнаят своите длъжности, да проумеят „ що е независимост “. Ето за какво толкоз мъчително той приканва, че на знамето на българската национална гражданска война би трябвало да бъдат изписани единствено три думи:
„ Свобода и всекиму своето. “ Яростта, презрението, омерзението, погнусата на Апостола на българската гражданска война са еднообразно мощни и към вековните мъчители (а основно прогнилата османска институция), и към „ предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки “, които ще „ да висят на едно дърво с нашите неприятели “. И в практическата активност на Апостола, и в неговите писма и бележки в Джобното тефтерче прозира разбирането, че за реализиране на основната цел – националното и общественото освобождение – „ ний не отхвърляме помощта и от дяволът “. Тук обаче следва постоянно едно емблематично „ НО “: „ Но имаме си намерение. “
Много пъти е официално представена и незадълбочено оценена фамозната фраза на Васил Левски: „ Цели сме изгорели от парене, и отново не знаем да духаме! “ Този и редица други фрагменти постоянно са изваждани от общия подтекст или скандално незадълбочено интерпретирани. Ако желаеме да разберем дълбочината на националноосвободителната философия на Апостола, би трябвало да разгледаме тази фраза в по-широка рамка (която изяснява от кое място потегля мисълта му, от кое място той черпи логичен рационални причини за своята теза и каква е съответната историческа канава):
„ …а българите доста хубаво направиха, че се не излъгаха след четите; защ[ото] на четите обязаността беше не да бунят народът, само че да привикват от градовете и селата умни хора и да им демонстрират по какъв начин би трябвало да се подготвят, че като им се даде знак за гражданска война, да бъдат всички подготвени. …че българите, в случай че бяха се повлекли след четите, щяха да принесат изгода на съветският цар, пък за тях си щяха да изгубят най-хубавите си юнаци, на кои в ръцете стои българската свобода; пък тогава дано отсвирюва България чак до един век йоще. Това по този начин потвърждавам на нашите родолюбци, щото да престанат от ония бърборенията. С факт имам да потвърдя, че с съветски сътрудници съм имал да работя, без да знам. В 69-то [лято] предложен единият от одеските българи за доб[ъ]р асистент на българите; пък не излезе по този начин? Улових му няколко шарлатанлъци и хайде, отгдето е дошел. Коги стане за нужно, сподели ще го с [в]сичките му работи. Цели сме изгорели от парене и отново не знаем да духаме! “
4
Няма различен български националреволюционер, деятел на освободителната ни битка, който толкоз надълбоко, многостранно и проникновено да схваща невидимите движещи пружини на личната историческа орис. Ето за какво Левски е по този начин деликатен, внимателен и предвидлив, толкоз постоянно упорства за рационален разбор, за задълбочено и изцяло обглеждане на съответната обстановка или на цели вериги от причинни зависимости. Именно тук би трябвало да търсим разгадката на съвсем магическата натовареност на израза „ Внимателно бързайте! “. Защото той добре осъзнава, че всяка неразумна, прочувствена, непремислена, експресивна, непремерена стъпка би могла да повреди съдбовно на основната кауза – националното, а и общественото избавление на Отечеството. По тази причина таман Левски в своите писма ни сервира необикновено прецизен разбор по кое време е най-подходящото (дори и в сезонен аспект – пролет или зима) време за всенародното въстание за разлика от пишман родолюбците и безконечните бърборковци от Добродетелната тайфа и други лъжепатриоти.
Препрочитайки писмата на Левски, както и редовете от неговото Джобно тефтерче, от позиция на самостоятелната и обществената логика на психиката ние не можем да не бъдем удивени какъв брой тъничък и остроумен психолог е бил Апостола, наблюдавайки превъплъщенията на обособената персона, а и на цели обществени групи. В хода на разгръщането на революционната обстановка той изследва метаморфозите на индивида и обществената група.
И се пробва да изясни тези избождащи очите образци, при които индивидът „ през днешния ден е човек, а на следващия ден магаре “. И добре осъзнава, че самостоятелните особености са разследване на расови особености, артикул на обществени диспозиции и исторически предопределени закономерности.
С удивителна лекост и непринуденост на изрече и в това време изчерпателност, прозорливост и мъдрост Левски концентрира погледа на поколенията върху хрумвания за бъдещото държавно и социално-политическо устройство на свободна България. Той освен неведнъж прокламира, че след освобождението основната служба и предначертанието на откровения служащ български са да се посвети на построяването на чиста и свята република. Но в изумителния си „ Наказателен закон “ Левски непосредствено прокламира в § 3: „ Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „ демократска република “ и сформира партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се смятат за неприятели на отечеството ни и ще се санкционират съ[с] гибел. “
5
Нека в този момент се върнем към реторичния въпрос от началото – какво се крие зад загадъчния стон „ Народе???? “. Според нас в този възглас Левски е кондензирал цялата си непомерна и неизтощима обич към българския народ, състрадателното си схващане и приемане на неговите кривици и исторически обременености, само че в това време и възторжено-ликуващото предчувствие за блестящото му бъдеще. Словесната гръмотевица „ Народе???? “ изяснява и драмата на националноосвободителната битка с всички зигзаги, черни изменничества, светли мъченичества, пропадания и възземания. И философията на изключителната веротърпимост, която носи в корените си българският етнос (по обясними исторически причини). И мистериите на няколко велики антични цивилизации, втъкали мощта и гения на своите хилядолетни послания във вените на историческата българска кръв. И безумството на храбрите, за които няма власт над оная глава, решила да се отдели от плещите си в името на отечествената идея. И мъдрото съзерцаване, в което може би зрее мъждукащият пламък на подозрението. А какво би станало, не дай Боже, в случай че насочен към националното си избавление, нашият народ трагично и окончателно пропусне звездните си мигове?
6
Вероятно още доста нюанси има скрити във вулканичния поплак „ Народе???? “. Нашата задача и намерение през днешния ден са да разгадаваме пластовете на десетките свещени послания, които са кодирани в думите на Левски. И с цел да разберем още по-добре трагично значимото обръщение на възклика „ Народе???? “, би трябвало да спрем да тълкуваме незадълбочено и еднопластово и друга сакрална фраза на Апостола: „ Ако е за в Българско, то времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме. “
Апостола приказва не толкоз за нереалната демиургична всесъздаваща и всесътворяваща мощ на вселенското време, що се касае за съответното българско историческо време в навечерието на Освобождението. Невероятно мъчно е да се реализира узряване на националното схващане, с цел да се приближи така жадуваната независимост. И по тази причина душите на поборниците кипят и основават времето, те го обръщат и то тях обръща. А в процеса на благородния разгар народът би трябвало да се приготви, с цел да посрещне изгряващото национално и обществено избавление. Само достойният е свободен, единствено вътрешно узрялото за естетика и самостоятелност общество е свободно!
7
Народното схващане е като равнища, съгласно Апостола. Тя би трябвало да бъде деликатно и търпеливо обработвана, с цел да се добие предстоящата годишна продукция. В метафоричен смисъл облагородяването на националното схващане изисква дълъг интервал и титанични старания за превъзмогване на трагичното историческо завещание – боязън от вековния подтисник, колебливост, безволевост, приспособяване, философията на преклонената главичка, която остра сабя не сече, закърняло и съвсем изчезнало възприятие за национално достолепие, загуба на паметта за величавото историческо минало и прочие
Левски в най-голяма степен, само че и неговите съратници, осъзнават, че са нужни години наред търпелива работа, с цел да изтръгнат робското от себе си. Надмогването, превъзмогването на робската душeвност изисква всекидневни старания. Нека си напомним тук какъв брой години и жертви са били нужни на дейците на редица европейски национални революции, с цел да реализиран своите цели.
Поборниците доста добре са осъзнавали, че отиват курбан, само че все пак са вървели с гордо вдигнати глави към своя застрашителен и величествен избор, тъй като са осъзнавали с жестока изясненост, че единствено по този метод ще се форсира процесът на помъдряване и израстване на нацията.
Левски и апостолите със своята всеотдайност са изиграли ролята на тези благотворни духовни семена от притчата на Иисус, попаднали на подобаващата почва. От тях пониква и израства гората на бъдещата българска Свобода.
И в случай че Христо Ботев е първата и най-ярка манифестация на българския породист талант, както твърди Гео Милев, то най-категоричното доказателство, че се ражда духът на една нова страна, възкръсваща от руините на дълговечното иго, са духовните икони, нравствените идоли, обществените пътепоказатели, каквито са Левски и поборниците. Левски, Ботев и националреволюционерите въплъщават неизкоренимата дарба на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самосъздава, самовъзкресява след епохи непознато робство. Ако Ботев е огнедишащото сърце на националната и обществената гражданска война, Апостола Левски е разсъдъкът на тази гражданска война – той мисли и предначертава с десетилетия напред.
Непрестанно припомняйки си през десетилетията и вековете духовните послания на Васил Левски, ние ще ставаме все по-волни, излъчващи вътрешна светлина и свободни.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ