Призванието „професионален читател
Четенето - безконечният портал към хиляди нови и чудни светове е тематиката на днешния ни диалог с Христо Блажев. Той е заместител основен редактор в огромно издателство у нас, основател е на известната фейсбук група „ Какво четеш... ” и написа ревюта в най-големия български блог за книги - Книголандия.
Какво значи да бъдеш „ професионален четец "?
Да си призная, това е моя хрумка, не е обвързвана с полагане на изпит или приемане на нечие самопризнание – в един миг преди доста години четях доста книги в оригинал, които трябваше да се преценят за издаване у нас и ми плащаха за това, тъй че в действителност си беше специалност. С годините това се промени, самичък аз започнах да се занимавам директно с издаване и в действителност в този момент разпореждам на други хора да четат и рецензират книги, тъй че те ще да са поели тази щафета. Иначе писането на ревюта в „ Книголандия ” не го броя за работа, въпреки да съм вложил хиляди часове в него, то си е моето занимание, което в действителност промени живота ми и го насочи по толкоз друг и изпълнен с книги и книжни хора път.
Разкажи ни повече за процеса по правене на една критика - по какъв начин протича, по какъв аршин оценяваш?
Имам доста явен принцип, който вероятно ме отличава от другите пишещи – не очаквам да ме споходи вдъхновението. Просто знам, че имам да пиша в блога, сядам с книгата, попълням софтуерната информация (страници, преводач, издателство, такива неща) и… стартирам да пиша. Дори да стартира мъчно, в един миг „ влизам ” в книгата и визията ми за нея се излива на екрана, дори постоянно откривам гледни точки, които не съм съзнавал, само че при писането се появяват, в това число връзки с други произведения и създатели.
Колко книги прочиташ месечно? Четейки огромен брой, по какъв начин успяваш да се потопиш оптимално във всяка една? О, друго е, обикновено към петнайсетина-двайсет. Иначе потапянето е елементарно при вярна преценка. Примерно най-малко две леки книги изчитам седмично в градския превоз на път към работа и назад - там чета трилъри, фантастика, въобще творби, в които си надалеч от този свят. Книгите, които издавам, чета главно през уикендите, когато мога да се концентрирам от ранни зори и нищо да не ме смущава. Пък в делнични вечери обичам да чета нехудожествени, които вървят със мемоари – примерно исторически, научни и прочие.
Има ли противоречие сред това, което се харесва и купува от масата и това, което е стойностно и прието от критиците? Не е до противоречие, а до два обособени свята, които извънредно рядко се пресичат. За страдание критиците се въздействат прекалено много от личните си предубеждения, другарски и издателски кръгове, и отхвърлят всяка книга, която е получила читателското внимание и намира добър пазарен банкет.. или е от издателство, което не харесват по някакви аргументи. Или я виждат, единствено с цел да я осъдят като незаслужаваща си, тъй като „ по този начин би трябвало ”. Гледането отвисоко се е трансформирало в непоколебима поза и даже признак за считащия се за критик, който не умее или не желае да написа на език, който би бил свестен от естествен, редови четец, който отива и дава парите си в книжарницата. Но… за благополучие живеем в свободен свят, в който всеки чете това, което пожелае, и от години критическото мнение е значимо за извънредно стеснен кръг хора.
Как читателят без построен аршин да отдели зърното от плявата в литературата? Читатели избират всеки ден книги в диалог между тях – дали посредством приятелите си, дали в обществените мрежи, дали четат рецензии на хора, на които се доверяват, тъй като са разкрили сходства във усетите, или си имат обичана книжарница, където получават препоръки от работещите в нея. Възможности бол. Но не съм сигурен коя книга би могла изрично да се назова „ зърно ” и коя – „ слама ”. Преди години и аз като всеки младеж имах изрично мнение, само че към този момент с натрупването на опит откривам, че плявата за мен е зърно за мнозина други, тъй като без изчитането на хиляди книги няма по какъв начин да отличиш своите си. Така че – да, за мен нещо може да не си коства, само че щом хората си го търсят, това си е техен избор. Без да уважаваш техния избор в този момент, не можеш да им препоръчаш своя на следващия ден, мисля си.
Сблъсквал ли си се с неудовлетворен от неприятна критика създател?По-скоро съм се сблъсквал с недоволни издателства, които считат, че текст в моя уебсайт автоматизирано ще е позитивен, което не е правилно. Най-често е, тъй като сортирам какво чета и доста рядко бъркам, само че от време на време съм разрушителен, когато попадна на нещо явно едва, само че подплатено с хвалебствия.
Какво е добре да четат хората в сегашната обществена конюнктура, с цел да запазят избистрен разум и кондиция? О, дано си четат каквото си щат, мисля си, даже да препрочитат обичани свои книги – какво по-добро време за това? Но в случай че би трябвало да загатна книги от последните месеци, ще да са „ Трите тела ” на Лиу Цъсин, която не чаках да бъде преведена някога; „ Изхвърлени в Америка ” на Джанин Къминс, за която слушам прелестни отзиви; „ Изходни рани ”, алманах със разкази на знакови крими-автори, „ S. P. Q. R. ” на Мери Биърд, завладяваща история на Римската империя; „ Под разнообразни висини ” на Норман Дейвис, смайващо странствуване из предишното на света и други
Коя съгласно теб е най-хубавата българска книга за последните години?Ох, не, тук ще настане война… Нека са три най-малко, апелирам. Първо, постоянно загатвам един превъзходен разказ, който по моя преценка остана неусетен: „ Бежанци ” на Весела Ляхова. Второ, доста късният дебют „ Когато капят кестените ” на Стефан Коспартов не може да бъде подминат. И трето, историческото потапяне на Милен Русков в „ Чамкория ” вероятно ще се помни през десетилетията напред.
Какво значи да бъдеш „ професионален четец "?
Да си призная, това е моя хрумка, не е обвързвана с полагане на изпит или приемане на нечие самопризнание – в един миг преди доста години четях доста книги в оригинал, които трябваше да се преценят за издаване у нас и ми плащаха за това, тъй че в действителност си беше специалност. С годините това се промени, самичък аз започнах да се занимавам директно с издаване и в действителност в този момент разпореждам на други хора да четат и рецензират книги, тъй че те ще да са поели тази щафета. Иначе писането на ревюта в „ Книголандия ” не го броя за работа, въпреки да съм вложил хиляди часове в него, то си е моето занимание, което в действителност промени живота ми и го насочи по толкоз друг и изпълнен с книги и книжни хора път.
Разкажи ни повече за процеса по правене на една критика - по какъв начин протича, по какъв аршин оценяваш?
Имам доста явен принцип, който вероятно ме отличава от другите пишещи – не очаквам да ме споходи вдъхновението. Просто знам, че имам да пиша в блога, сядам с книгата, попълням софтуерната информация (страници, преводач, издателство, такива неща) и… стартирам да пиша. Дори да стартира мъчно, в един миг „ влизам ” в книгата и визията ми за нея се излива на екрана, дори постоянно откривам гледни точки, които не съм съзнавал, само че при писането се появяват, в това число връзки с други произведения и създатели.
Това е и моят съвет към пишещите – да упражняват мозъка си да „ включва ” тогава, когато им би трябвало, а не да чакат някакви хипотетични идеални условия за писане.А самото оценяване е съгласно мястото на книгата в дадения род – да вземем за пример на трилъри рядко мога да дам повече от 4 от 5, само че като приказваме да вземем за пример за тези на Ю Несбьо, там се чудя по какъв начин да ида над 5 от време на време, толкоз високо оценявам неговите книги.
Колко книги прочиташ месечно? Четейки огромен брой, по какъв начин успяваш да се потопиш оптимално във всяка една? О, друго е, обикновено към петнайсетина-двайсет. Иначе потапянето е елементарно при вярна преценка. Примерно най-малко две леки книги изчитам седмично в градския превоз на път към работа и назад - там чета трилъри, фантастика, въобще творби, в които си надалеч от този свят. Книгите, които издавам, чета главно през уикендите, когато мога да се концентрирам от ранни зори и нищо да не ме смущава. Пък в делнични вечери обичам да чета нехудожествени, които вървят със мемоари – примерно исторически, научни и прочие.
Така че – всяка книга си желае времето и ситуацията, просто човек би трябвало да си реши къде и по какъв начин да чете. Ето, пробвах даже аудиокнигите до момента в който карам, това е още една забавна алтернатива, въпреки да не е тъкмо „ четене ”.
Има ли противоречие сред това, което се харесва и купува от масата и това, което е стойностно и прието от критиците? Не е до противоречие, а до два обособени свята, които извънредно рядко се пресичат. За страдание критиците се въздействат прекалено много от личните си предубеждения, другарски и издателски кръгове, и отхвърлят всяка книга, която е получила читателското внимание и намира добър пазарен банкет.. или е от издателство, което не харесват по някакви аргументи. Или я виждат, единствено с цел да я осъдят като незаслужаваща си, тъй като „ по този начин би трябвало ”. Гледането отвисоко се е трансформирало в непоколебима поза и даже признак за считащия се за критик, който не умее или не желае да написа на език, който би бил свестен от естествен, редови четец, който отива и дава парите си в книжарницата. Но… за благополучие живеем в свободен свят, в който всеки чете това, което пожелае, и от години критическото мнение е значимо за извънредно стеснен кръг хора.
Как читателят без построен аршин да отдели зърното от плявата в литературата? Читатели избират всеки ден книги в диалог между тях – дали посредством приятелите си, дали в обществените мрежи, дали четат рецензии на хора, на които се доверяват, тъй като са разкрили сходства във усетите, или си имат обичана книжарница, където получават препоръки от работещите в нея. Възможности бол. Но не съм сигурен коя книга би могла изрично да се назова „ зърно ” и коя – „ слама ”. Преди години и аз като всеки младеж имах изрично мнение, само че към този момент с натрупването на опит откривам, че плявата за мен е зърно за мнозина други, тъй като без изчитането на хиляди книги няма по какъв начин да отличиш своите си. Така че – да, за мен нещо може да не си коства, само че щом хората си го търсят, това си е техен избор. Без да уважаваш техния избор в този момент, не можеш да им препоръчаш своя на следващия ден, мисля си.
Сблъсквал ли си се с неудовлетворен от неприятна критика създател?По-скоро съм се сблъсквал с недоволни издателства, които считат, че текст в моя уебсайт автоматизирано ще е позитивен, което не е правилно. Най-често е, тъй като сортирам какво чета и доста рядко бъркам, само че от време на време съм разрушителен, когато попадна на нещо явно едва, само че подплатено с хвалебствия.
Но имах един чудноват случай с български създател, за който бях написал заслужена позитивна критика, само че ми откри телефона и ми звънна да ми крещи, че съм го бил сравнил с различен български публицист, което, видиш ли, го било обидило, тъй като той четял единствено непознати класици или нещо подобно…От този миг взех решение, че няма да чета книгите му, такава поза ми идва допълнително. Повечето писатели се радват, че са били видяни, за жалост надалеч нямам време да чета книгите на всички, които ми пишат и не се наскърбяват, като не получават чисто венцеславене, което малко на брой заслужават.
Какво е добре да четат хората в сегашната обществена конюнктура, с цел да запазят избистрен разум и кондиция? О, дано си четат каквото си щат, мисля си, даже да препрочитат обичани свои книги – какво по-добро време за това? Но в случай че би трябвало да загатна книги от последните месеци, ще да са „ Трите тела ” на Лиу Цъсин, която не чаках да бъде преведена някога; „ Изхвърлени в Америка ” на Джанин Къминс, за която слушам прелестни отзиви; „ Изходни рани ”, алманах със разкази на знакови крими-автори, „ S. P. Q. R. ” на Мери Биърд, завладяваща история на Римската империя; „ Под разнообразни висини ” на Норман Дейвис, смайващо странствуване из предишното на света и други
Коя съгласно теб е най-хубавата българска книга за последните години?Ох, не, тук ще настане война… Нека са три най-малко, апелирам. Първо, постоянно загатвам един превъзходен разказ, който по моя преценка остана неусетен: „ Бежанци ” на Весела Ляхова. Второ, доста късният дебют „ Когато капят кестените ” на Стефан Коспартов не може да бъде подминат. И трето, историческото потапяне на Милен Русков в „ Чамкория ” вероятно ще се помни през десетилетията напред.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ